О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
гр. София, 07.12. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1763/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. С., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Х. М., срещу въззивно решение № 116/12.12.2017 г. по в. гр. д. № 329/2017 г. на Апелативен съд – Б.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно преценката на доказателствата и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно правомощията му по т. 1, ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС: длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Сочи се противоречие с решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г., ВКС, І т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., ВКС, ІV г. о., решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., ВКС, І г. о. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК спрямо договора за дарение и обвързаността на ответницата от датата на издаване/подписване на същия. Не са обсъдени годишните данъчни декларации на майката на касатора, както и приемателен протокол обр. 19 от 20.03.2009 г., установяващ извършването на СМР и приемането на строежа от възложителя. Във връзка с недоказаната трансформация на получените от договора за дарение лични средства въззивният съд бланкетно е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, което съставлява нарушение на процесуалните правила, очевидно необоснован и неправилен е и изводът, че в строителството на процесната вилна сграда са вложени парични средства – СИО, придобити от продажба на имоти в режим на СИО.
Ответникът по касация – Т. Д. Р., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат С. С., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 247/27.06.2017 г. по гр. д. № 1733/2016 г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на касатора против Т. Р. за установяване в отношенията между страните, че ищецът е изключителен собственик на придобития по време на брака недвижим имот: УПИ ІV – 297,295 в кв. 14 по плана на в. з. Минерални бани, кв. В., [населено място], с площ от 762 кв. м., и построената по време на брака жилищна сграда на два етажа с площ от 146 кв. м., ведно с прилежаща второстепенна постройка и подробрения, изградени в посочения ПИ с идентификатор 07079.701.98 по КККР на [населено място], както и за осъждане на ответницата да му заплати сумата 7069,12 лв., получена от нея като наем за сградите за периода април – октомври 2016 г.
Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи. Бракът им е сключен на 21.11.2004 г. и е прекратен с развод на 01.04.2016 г. С нот. акт № 53/15.08.2005 г. по време на брака ищецът е придобил процесното дворно място УПИ 297,295 в кв. 14 по плана на в. з. Минерални бани, кв. В., представляващ ПИ с идентификатор 07079.701.98 по КККР на [населено място], като е заплатил продажна цена от 2000 лв. Макар страна по договора да е само единият съпруг по силата на законовата презумпция на чл. 21, ал. 1 СК имотът е станал съпружеска имуществена общност. С нот. акт № 188/08.11.2004 г., ищецът е продал собствен недвижим имот в [населено място] за сумата 15 000 лв., която получил в брой. За преобразуването на лично имущество по чл. 23 СК правно значение имат влагането на средства при придобиването на вещта и източникът на вложените средства, като ищецът носи тежестта да докаже и двете групи обстоятелства. Получаването на сумата от 15 000 лв. в брой не е оспорено и е доказано, че ищецът е разполагал с тази сума. По косвен път не може да се направи единствено възможен извод, че именно с тези средства е закупено дворното място в кв. В.. Относно договора за дарение от 05.06.2005 г., с който майката на ищеца му дарила сумата от 10000 евро, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК като е приел, че ищецът не е доказал дарената сума да е вложена в закупуване на дворното място, не е представена митническа валутна декларация за внос на парите, не е удостоверено влагането им в банка или декларирането с годишна данъчна декларация. Ответницата е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК и договорът за дарение не може да й се противопостави.
По отношение собствеността на построената в имота сграда на два етажа със застроена площ от 146 кв. м., заедно с прилежаща второстепенна постройка и други подобрения, съдът е приел, че на 01.11.2006 г. ищецът е сключил с [фирма] договор за строителство на вилна сграда при договорено възнаграждение за строителя в размер на 337 568,05 лв., платимо при завършване на строежа и съставяне на акт обр. 15. Сключен е и рамков договор за посредничество от 10.10.2007 г., с който ищецът приел да извършва посредничество, изразяващо се в осигуряване на клиенти за възложителя за сключване на договори за строителни услуги, като осигурил трима клиенти – търговски дружества. Със споразумение от 20.03.2009 г. било уговорено, че на основание чл. 65 ЗЗД дружеството ще предостави на касатора строителни услуги по договора за строителство, вместо да заплати дължимото възнаграждение по рамковия договор за посредничество.
Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите на ответницата, че сградата е завършена през м. ноември 2006 г. Приел е, че е въведена в експлоатация на 26.10.2009 г. Строителството е осъществено въз основа на разрешение за строеж № И -182/18.11.2005 г., а акт обр. 14 е издаден през 2007 г. На основание чл. 77 ЗС правото на собственост върху сградата и подобренията е придобито със завършване на строителството на етап „груб строеж“, за което са издадени всички необходими строителни книжа през 2007 г. и съответно стойността на вложените средства и техния произход следва да се изчислява към 2007 г. Строителството е изпълнено от [фирма] и подизпълнители, като договорът за строителство обвързва страните по него, а по отношение на ответницата има достоверна дата най – рано към 2007 г. Липсват обаче доказателства строителят да е изградил сградата в договорения обем за своя сметка в резултат на уговореното прихващане. Не може да се приеме наличието на действителни вземания, с които страните са направили документираното прихващане, което от своя страна да е противопоставимо на ответницата, тъй като правният ефект от прихващането е оборване на законовата презумпция за съвместен принос, от която тя черпи права. В хода на строителството възложителят е плащал на строителя, включително със средства на семейството от разпоредителни сделки с имоти – СИО, през 2006 г.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства, даде отговор на оплакванията във въззивната жалба и обсъди въведените от страните доводи и възражения, не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС. В съответствие със същата след като е разпределил доказателствената тежест в процеса, въззивният съд е приел за недоказано от касатора наличието на пълна трансформация на лични средства в придобиването на дворното място и построената жилищна сграда, а от там и на самостоятелното право на собственост на ищеца върху тях. При предявен по реда на чл. 23 СК иск, при извършване на преценка за придобиване на имот в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество, с оглед въведените от страните твърдения, следва да се обсъдят всички обстоятелства и доказателства по делото, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства в тяхната съвкупност, като изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства, включително и на извънбрачните такива /в този смисъл решение № 218/01.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г., ВКС, I г. о., решение № 347/15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г., ВКС, IV г. о./. В случая въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните, като е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Обсъдил е в съвкупност всички доказателства по делото, касаещи произхода на вложените за закупуване на имотите средства като критерий за наличието на преобразувано лично имущество, посочил е кои правнорелевантни факти намира за установени и кои за неосъществили се, както и е изложил собствени фактически и правни мотиви по съществото на правния спор съобразно изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. При преценката за наличие на изключителна собственост на ищеца върху имотите поради придобиването им с лични средства, при условията на пълна трансформация, въззивният съд е ценил доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност – изложил е съображения кои свидетелски показания кредитира и защо, отчел е извършеното в полза на касатора дарение, съответно липсата на проведено доказване, че дарената сума е вложена в придобиване на имотите, наличието на лични на касатора средства от продажбата на лично имущество, тегленето на кредит от съпрузите и продажбата на имоти, съпружеска имуществена общност за финансиране на строителството. За да достигне до извода, че изпълнител на строежа е дружеството [фирма] е обсъдил разрешение за строеж от 18.11.2005 г., акт обр. 14 за завършване на сградата на етап „груб строеж”, акт обр. 15, договор за строителство, рамков договор за посредничество, договори за строителни услуги и съставените към тях протоколи, споразумение от 20.03.2009 г., като е отчел тяхното значение на частни документи, без обвързваща за ответницата материална доказателствена сила. В съответствие с трайната практика на ВКС са направени и решаващите изводи, че презумпцията на чл. 21 СК за съвместен принос при придобиване на имот от съпрузите следва да бъде оборена по категоричен начин, като в тежест на страната, който поддържа, че в резултат на трансформация притежава личен дял от имота, е да установи при пълно и главно доказване, че при придобиването са вложени негови лични средства, чийто размер също следва да се докаже по категоричен начин /в този смисъл – решение № 581/02.08.2010 г. по гр. д. № 1329/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 843/21.07.2011 г. по гр. д. № 315/2010 г., ВКС, ІV г. о., решение № 1058/17.10.2008 г. по гр. д. № 4588/2007 г., ВКС, II г. о./. Направен е извод, че ищецът не е провел пряко и пълно доказване на факта, че закупуването на процесното дворно място и строежът на вилната сграда са осъществени изцяло с лични негови средства, включително чрез прихващане – даване вместо изпълнение с дължими му възнаграждения за осъществено посредничество, не са налице и косвени доказателства, установяващи твърдяната трансформация. Не е опровергал законовата презумпция за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиване на вещите, поради което същите, като придобити по време на брака, са станали съпружеска имуществена общност, прекратена след развода. В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа касационни оплаквания по съществото на спора, касаещи преценката и обсъждането на доказателствата по делото, съответно обосноваността на изводите на съда. Тези доводи не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г., обосноваващи прилагане на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение трето, ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски на ответника не следва да се присъждат,поради липса искане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 116/ 12.12.2017 г. по в. гр. д. № 329/2017 г. на Апелативен съд – Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: