О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
гр. София, 16.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 223/11г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. Т. и З. А. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 1514 от 03.11.10г., постановено по гр.д.№ 2234/10г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1866 от 14.06.10г. по гр.д.№ 4201/09г. на Пловдивския районен съд, Х с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. М. Т. и З. А. Т. против [община], в качеството й на наследник по чл.11 ЗН на Е. И. Н., б.ж. на [населено място], починала на 20.11.06г., Б. К. Г. и Ж. Г. Г. иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на ? ид.част от УПИ VІІ-515 от кв.635 по плана на [населено място]-Пета градска част с площ 385, 50 кв.м. за сумата 1 195 лв., която е била предмет на договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 133/05г. между Е. Н. и Б. Г..
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че УПИ VІІ-515 от кв.635 по плана на [населено място] е бил собственост на ищците в първоинстанционното производство, притежаващи ? ид.част, и на В. Г. В. (наследодател на Е. Н.), които през 1994г. взаимно са си учредили право да построят самостоятелни жилищни сгради в имота – западната за ищците, а източната за В. В., като са се споразумели за прехвърляне на правото на строеж на трети лица без прилагане на чл.33 и чл.66 ЗС. С нот.акт № 133/05г. Е. Н. е продала на Б. Г. магазин № 3, офис № 2, апартамент № 2 и гарсониера № 4, находящи се в построената в дворното място четириетажна, с гаражи, магазини, офиси и мансарден етаж жилищна сграда, заедно с ? ид.част от дворното място общо за сумата 30 000 лв. За да отхвърли иска решаващият съд е приел, че ищците не са доказали твърдението си за по-късното узнаване на сделката от 2005г. и че двумесечният срок по чл.33, ал.2 ЗС е изтекъл преди неговото предявяване на 02.04.09 г. Наред с това е приел, че в случая нормата на чл.33 ЗС е неприложима, тъй като в дворното място съществуват отделни сгради, принадлежащи на отделните собственици на мястото и че същото представлява обща част към сградите с оглед на използването им като се е позовал на дадените с ТР № 45/60г. на ОСГК на ВС разяснения.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос, касаещ изпълнението от съда на задължението му по чл.146 ГПК, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и другите съдилища. Поддържа се, че е налице и въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: процесуалното нарушение, изразяващо се във формално и непълно изготвяне на доклад по чл.146 ГПК ще бъде ли приравнявано от ВКС на липса на такъв доклад, респ. това нарушение ще бъде ли основание за отмяна на съдебното решение и за връщането му за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г., т.1 задължителни разяснения материалноправният или процесуалноправният въпрос, по които се е произнесъл въззивният съд трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не могат да се отнасят за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирането на тези въпроси е задължение на касатора, като ВКС не може да ги извежда от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, нито може да допусне касационно обжалване по въпрос, различен от поставения от него, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на решението.
В разглеждания случай във връзка с първия поставен въпрос, който е твърде общ, жалбоподателите се позовават на противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВС (ППВС №1/53г. и ППВС № 1/85г.), както и с незадължителна съдебна практика на ВС и ВКС – Р № 429 по гр.д.№ 1081/08г., Р 253 по гр.д.№ 490/08г., Р № 393 по гр.д.№ 1207/08г., Р № 596 по гр.д.№ 1719/08г., Р № 509 по гр.д.№ 1462/08г., Р № 333 по гр.д.№ 552/08г., Р № 752 по гр.д.№ 637/88г., Р № 580 по гр.д.№ 6434/07г., Р № 100 по гр.д.№ 1430/93г. и Р № 72/59г. ОСГК, която обаче не се отнася до него и противоречие с нея не съществува (представените по делото три определения на ВКС по чл.288 ГПК не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК).
Във връзка третото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени съображения за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или с оглед нейното осъвременяване, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, поради което следва да се приеме, че и то не е налице.
Освен това поставените от касаторите въпроси имат отношение само към първото посочено по-горе съображение на въззивния съд за отхвърлянето на предявения иск и същите сами по себе си не обуславят изхода на спора, след като същият е отхвърлен и на друго основание, във връзка с което не е формулиран конкретен правен въпрос, а единствено се сочи противоречие с Р № 2375/81г. на ВС (със същото е прието, че съдът по съществото на спора не може да постановява съдебния си акт въз основа на доказателства, които не са допуснати и събрани по съответния ред в състезателното производство, тъй като обжалваното решение е било постановено на основание показания на свидетел, който не е бил поискан и допуснат с определение), каквото не би могло да се приеме че съществува, доколкото същите не сочат на кои недопуснати и несъбрани по съответния ред доказателства съдът е основал решението си.
С оглед на казаното подадената от А. М. Т. и З. А. Т. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Разноски за настоящото производство в полза на ответниците по жалбата не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират от първия ответник и по делото липсват данни такива да са били направени от останалите двама ответници.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1514 от 03.11.10г., постановено по гр.д.№ 2234/10г. на Пловдивския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: