О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
гр. София, 27.12. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1647/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Д. М., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат И. Л., срещу въззивно решение № 388/17.01.2018 г. по гр. д. № 18551/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № ІІ – 119 – 8/21.07.2014 г. по гр. д. № 22740/2012 г. на Софийски районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди произнасяне от въззивния съд по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Въпросите са: при наличието /установяването/ на какви данни, факти и/или фактически и/или правни обстоятелства следва да се приеме за установена действителността на завещателното разпореждане; кои са доказателствата за автентичност на едно саморъчно завещание; какви са доказателствата, които съдът следва да събере и вземе под внимание, за да установи с висока степен на сигурност автентичността на едно саморъчно завещание;
следва ли съдът да вземе под внимание обстоятелството за обективна ограниченост на сравнителен писмен материал, годен за пълно и обстойно изследване на почерка на едно саморъчно завещание; допустимо и законосъобразно ли е експертът /вещото лице/ да изключва, в това число и мълчаливо, без да коментира или обсъжда, приет от съда материал, представен на съда именно за целите на почерковата експертиза; какви са възможните и допустими от закона правни последици при обективна недостатъчност на годен писмен сравнителен материал. Сочи се противоречие с решение № 315/25.10.2013 г. по гр. д. № 1301/2013 г., ВКС, ІV г. о., решение № 176/14.06.2012 г. по гр. д. № 1512/2011 г., ВКС, ІІІ г. о., решение № 153/15.03.2010 г. по гр. д. № 4632/2008 г., ВКС, ІІ г. о. и решение № 117/10.11.2015 г. по гр. д. № 710/2015 г., ВКС, ІІ г. о. Твърди се, че в противоречие с правилата на чл. 7, чл. 10, чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК въззивният съд не е взел под внимание и не е обсъдил доказателствата, потвърждаващи автентичността и авторството на процесното саморъчно завещание на Д. Р. С. от 14.01.2006 г., направено в полза на касатора, както и обективните усилия на последния да се снабди с достатъчно сравнителен материал за установяване авторството на завещанието.
Ответникът по касация – С. Д. Х., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Н. Р., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № ІІ – 119 -8/21.07.2014 г. по гр. д. № 22740/2012 г. на Софийския районен съд, в частта му относно определените делбени квоти на Б. Д. М. – 5/6 ид. ч. и С. Д. Х. – 1/6 ид. ч., отнасящи се до допуснатия до делба имот – тавански етаж с идентификатор 68134.4326.8.1.1 от сграда, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.4326.8, находящ се в [населено място],[жк], ул. „759“ № 8, с площ от около 82 кв. м., съставляващ третия етаж от сградата, с описани площ и граници, като вместо това е постановено делбата да бъде извършена при равни за съделителите дялове – по 1/2 ид. ч. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е допуснато извършването на съдебната делба на имота на основание чл. 69 ЗН между Б. Д. М. и С. Д. Х..
Въззивният съд е приел, че по силата на нотариален акт № 149/16.12.1953 г. Д. М. С. е придобил собствеността на недвижим имот с площ от 400,00 кв. м. в м. „Подлозище“ в землището на кв. Горна баня. С позволителен билет за нова постройка № 270/19.05.1970 г. е позволено на Д. М. и Д. Р. С. да изградят жилищна сграда в този имот, на която са станали собственици при режим на съпружеска имуществена общност. Починалият на 23.12.1994 г. Д. С. е оставил за свои наследници Б. Д. М. (син), С. Д. Х. (дъщеря) и Д. Р. С. (съпруга). С договор за доброволна делба от 28.02.1995 г. Д. С., Б. М. и С. Х. са поделили съсобствения имот, както следва – С. е получила първия етаж от къщата, заедно с 1/2 ид. част от общите части на сградата и дворното място, Б. е получил втория етаж от къщата, заедно с 1/2 ид. част от общите части на сградата и дворното място, а Д. си е запазила пожизненото право на ползване. Последната е починала на 28.01.2010 г., като е оставила за свои наследници страните по настоящето дело – Б. М. (син) и С. Х. (дъщеря). Със саморъчно завещание от 14.01.2006 г. Д. С. е завещала на сина си- ищеца Б. М., собствената си идеална част от третия етаж на описаната къща, заедно с дворното място и стаята, която ползва на първия етаж. Завещанието е обявено на 15.04.2010 г. Съгласно заключенията на съдебно – техническите експертизи, процесният таван е самостоятелен обект и може да бъде предмет на делба, доколкото не е бил поделен с договора за доброволна делба от 28.02.1995 г.
Пред въззивната инстанция е проведено производство по чл. 193 ГПК, вр. чл. 343 ГПК по оспорване автентичността на саморъчното завещание от 14.01.2006 г., представено от ищеца. Въззивния съд е изложил съображения, че завещанието е частен документ, който не носи подписа на страната, която го е оспорила и страната, която се ползва от него следва да докаже автентичността му. Според заключението на съдебно – почерковата експертиза съществува вероятност завещанието да е подписано от Д. С., като несигурността е обоснована с липса на достатъчно представен сравнителен материал. Съдът е приел, че експертиза, установяваща само вероятност завещанието да е написано изцяло и подписано от лицето, посочено като негов автор, не доказва автентичността на завещателното разпореждане, съответно не е достатъчно за установяване на действителността му. Това е така, тъй като според чл. 154, ал. 1 вр. чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта на доказване автентичността на завещание е на страната, която го е представила и се ползва от завещателното разпореждане. Разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗН изисква като форма за действителност на саморъчното завещание същото да бъде изцяло написано ръкописно и подписано от завещателя. В случая ищецът Б. М. не е провел пълно и главно на автентичността на завещанието, а оттам остава недоказано и твърдяното от него правоприемство по завещание. Квотите в наследството и в съсобствеността върху таванския етаж следва да се определят по правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Поставените въпроси, свеждащи се до това чрез какви доказателства може да се установи автентичността на оспорено саморъчно завещание и какви са правните последици от обективната невъзможност за представяне на сравнителен писмен материал за изследване подписа на завещателя, не представляват правни въпроси по смисъла на посоченото тълкувателно решение и чл. 280, ал. 1 ГПК, с обуславящо значение за решаващите изводи на съда и предопределили изхода на спора. Въпросите са общо и теоретично формулирани и касаят обосноваността на правните изводи на въззивния съд с оглед преценката на събраните по делото доказателства, т. е. правилността на въззивното решение. По естеството си те представляват касационни оплаквания, които не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.193,ал.3 ГПК, въззивният съд е приел, че саморъчното завещание като частен диспозитивен документ, ползва сочения в него наследник /ищец/ поради което при разпределяне на доказателствената тежест за установяване авторството на саморъчното завещание е указал на ищеца и му е дал възможност да представи доказателства, че автор на завещанието е Д. С.. Доказателствената тежест е разпределена на страната, която ще се ползва от завещанието. Нейно е и задължението да представи годен сравнителен материал за доказване автентичността на почерка и подписа на завещателя. Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно – почерковата експертиза, за изготвянето на която вещото лице е изследвало представения от ищеца сравнителен материал. Съгласно неоспореното заключение подписът, положен от Д. С. след думата „завещател” е вероятно изпълнен от нея, а поради липсата на достатъчно сравнителен материал за почерка не може да бъде установено дали то е написано собственоръчно от нея. Последиците от непредставянето на сравнителен материал в производството по чл. 193 ГПК, независимо от причините за това, са последиците на правилно разпределена, но неизпълнена доказателствена тежест в процеса. Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал пълно и главно автентичността на завещанието, а оттам и твърдяното наследствено правоприемство по завещание, определящо по-голяма квота в съсобствеността. Доводите за недостатъчност на сравнителния материал за доказване на авторството на завещанието и обективната невъзможност да представи такъв, са свързани с фактическото изясняване на спора и са извън предмета на касационната проверка. При липсата на общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, не следва да се обсъждат и сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че наличието на противоречива съдебна практика като основание за допускане на касационно обжалване отпадна с измененията на ГПК и не е предвидено в редакцията на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 86/2017 г.,/ при действието на която е подадена касационната жалба. Формалното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без излагане на конкретни съображения за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото,пък не обуславя извод за наличието на поддържаното основание.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба С. Х. в размер на 600 лв. /шестстотин лева/ – платено възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 388/17.01.2018 г. по в. гр. д. № 18551/2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА Б. Д. М. да заплати на С. Д. Х. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: