2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 761
С. 12.07. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №1446/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. В. и М. И. В., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат П. Т., срещу решение от 20.07.2010 г. по гр. дело №830/2006 г. на Софийския градски съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба /с дата 04.08.2010г./ касаторите са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение по процесуалноправни и материалноправни въпроси относно това длъжен ли е съдът да изгради изводите си относно всички релевантни за спора обстоятелства и да изложи съображения във връзка с всички направени доводи; може ли съдът да ревизира констативния нотариален акт за собственост на И. А. В., ако не е оспорен; може ли ответник, който не твърди, че е собственик на имота, нито владее същия да оспорва активната легитимация на ищеца и следвало ли е да се зачете силата на пресъдено нещо на решение, с което е признато за установено, че наследодателят на ответника не е собственик на процесния апартамент. Считат, че първият въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, а последните са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представени са съдебни решения.
Ответникът по касационната жалба М. А. В., [населено място], оспорва жалбата в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирана е в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното ппроизводство, ВКС, състав на ІІ г.о., констатира следното :
С обжалваното решение е оставено в сила решение от 05.07.2005 г. по гр. дело №11461/2005 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от И. А. В., чийто наследници са касаторите, срещу М. А. В. иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на апаратамент, находящ се в [населено място]. В. съд е приел, че И. А. В. не е притежавал качеството на акционер към момента на прекратяване на дружеството [фирма], поради което не е доказан и фактическият състав, при осъществяване на който би се възстановила собствеността върху отчуждения процесен апартамент по ЗВСОНИ. В. съд е изследвал предпоставките за реституция на имота „еx lege” – имотът да е бивша собственост на лицето, от което е отчуждено, да е отчужден на някое от посочените основания в чл.1 и чл.2,ал.1 ЗВСОНИ, да съществува реално до размерите, в които е отчужден и към релевантния момент да е собственост на държавата, общините или ЕАД по чл.61 ТЗ. В тежест на ищцовата страна е да установи предпоставките на чл.3,ал.2 ЗВСОНИ с оглед твърдението, че ищецът е бил акционер в [фирма] към момента на влизане в сила на З./27.12.1947г./, респ. към датата на вписване на прекратяването му в търговския регистър, както и размера на участие в капитала ако не е единствен акционер. В. съд е обсъдил представената декларация от ищеца И. В. с дата 31.10.2000г., че през 1947г. е бил единствен собственик и приобретател на „В. и сие” и е приел, че като частен документ, изходящ от ищеца и удостоверяващ изгодни за него факти, не се ползва с доказателствена сила. Обсъдил е издадено от 09.05.1946г. от М. В. удостоверение по §31 от правилника за прилагане на З. за главните акционери на [фирма], съгласно което те са М. В. и наследници –Е. В., А. В. и Р. В.. Проследил е вписванията в дружествения търговския регистър съгласно разпоредбите на чл.189 ТЗ/отм./ към 1942г. и 1946г., извършеното вливане и е приел, че ищецът не е доказал да е притежавал качеството на акционер на дружеството към релевантния момент. За неоснователно е прието възражението на ищеца, че представеното влязло в сила решение по гр.д.№7862/2001г. на СРС се ползва със С. относно това, че И. В. е собственик на процесния имот.Това решение е постановено по предявен положителен установителен иск на А. В. – наследодател на ответника по настоящото дело и Р. В. срещу И. В. /първоначалният ищец по настоящото дело/, поради което установителната сила се разпростира върху това, дали ищецът по този иск е собственик на имота.Предмет на този иск не правото на собственост на ответника. Ето защо влязлото в сила решение не се ползва със С. относно правото на собственост на И. В..
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Повдигнатите въпроси не са решавани противоречиво от съдилищата, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В. съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касаторите /решения №189/2005г. по гр.д.№2219/2003г., ВКС, №1488/1999г. по гр.д.№814/1999г., ВКС/. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като документите, включващи Информационни сведения за коригиран баланс /лист 155 и сл./ са приети за неотносими, тъй като касаят друго дружество, различно от това, от членството в което ищцовата страна извежда правата си. В. съд е обсъдил относимите и приобщени към доказателствения материал доказателства, поради което соченото от касатора, че не са обсъдени „контролен рапорт на БНБ” с дата 10.05.1946г. е неотносимо, доколкото документите са приложени след постановяване на решението – с писмена молба от 21.09.2010г. Не се налице основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по отношение поставения въпрос за ревизиране нотариалния акт №23/2000г., с който е признат за собственик първоначалният ищец И. А. В. на основание реституция по ЗВСОНИ. Този нотариален акт е констативен и не поражда права. В съответствие с трайната съдебна практика въззивният съд без производство по оспорването по реда на чл.154 ГПК /отм./ и във връзка с релевираните от ответника възражения за настъпване реституционния ефект в лицето на ищеца, с оглед събраните по делото доказателства е преценил доказателствената му стойност. Не са налице предпоставките на чл.280,ал.1, т.3 ГПК и по отношение на останалите въпроси. Това е така, защото е съобразена установената съдебна практика, съгласно която на общо основание ответникът по ревандикационен иск, който е в имота, може да оспорва активната легитимация на ищеца независимо от собствените си претенции върху същия имот. Въпросът за наличие на С. също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Силата на пресъдено нещо по отхвърлен от наследодателя на ответника предявен положителен установителен иск за собственост върху процесния имот не се разпростира относно правото на собственост на ищеца по предявения иск в настоящото производство, тъй като обективните предели на С. са различни. Установеното с цитираното решение на СРС, че наследодателят на ответника М. В. не е собственик на имота, няма установителна сила по отношение правата на ответниците по това дело – настоящи ищци в смисъл, че те са собствениците на същия имот. Евентуалното наличие на С. би било предпоставка за недопустимост и на настоящия иск, каквато не е налице. Не е налице противоречие със сочените решения на ВС – №1145/1956г. и №465/1961г., тъй като последните отразяват практиката на ВС по отменения ГПК /1952г./ преди изменението му със ЗИД ГПК /ДВ, бр.124/1997г./ и обобщаването на съдебната практика по въпроса за С. на мотивите с ТР№1/2001г., ОСГК – т.18. Ето защо не е налице дадено разрешение по така поставените от касаторите процесуалноправни въпроси в противоречие с трайно установена или задължителна съдебна практика.
Въпреки изхода на производството по чл.188 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат направените разноски, тъй като такива не се претендират.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.07.2010 г. по гр. дело №830/2006 г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.