Определение №84 от 13.2.2019 по гр. дело №3176/3176 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
гр. София, 13.02.2019 г.

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3176/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. П., А. К. П. и Р. К. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 1091 от 03.05.2018г., постановено по гр.д.№ 3808/17г. на Софийския апелативен съд, 12 с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 05.09.2014г. по гр.д.№ 399/13г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която по предявения от “Макс Турс” АД срещу касаторите иск с правна квалификация чл.53, ал.2 ЗКИР (ред. преди изменението в ДВ, бр.49/2014г.), вр. с чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] през 2006г. ищецът е собственик на реална част от недвижим имот от 82.50 кв.м., отразени в кадастралната карта като част от поземлен имот с идентификатор ****, целият с площ от 382.50 кв.м., при посочените в решението граници на тази част и че е допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в заснемането на описаната част в поземлен имот с идентификатор ****, вместо в съседния поземлен имот с идентификатор ****; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нот.акт № 53/2010г. в частта относно посочените 82.50 кв.м. и е признато за недоказано на основание чл.194, ал.3 ГПК оспорването истинността на заповед № 79 от 20.04.1995г. на и.д. председател на Комитета по туризъм към МС във връзка с добавката и включването в капитала на правото на собственост върху земята; на автентичността и истинността на удостоверение за данъчна оценка № 188/10.02.1999г. и на авторството и датата на писмо от 05.03.1993г. на изпълнителния директор на “Мак Турс” АД, както и в частта по присъдените разноски.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство е правоприемник на ДФ”Мак. Турс”, регистрирана през 1990г.по реда на Указ № 56 за стопанската дейност, като е поел активите и пасивите и другите права и задължения на ТП”Балкантурист”, [населено място]. Със заповед № 79 от 20.04.1995г. на председателя на Комитета по туризъм към МС е наредено увеличаване на капитала на “Мак Турс” ЕАД от 171 284 000 лв. на 186 448 00 лв. в резултат от включване в капитала на дружеството на правото на собственост върху земята, в изпълнение на ПМС №179/1991г. Като актив на дружеството е оценен хотел “А.” в [населено място] с площ от 4300 кв.м., както и асфалтиран бетонов паркинг, без да е посочена площта му. Решението за увеличаване на капитала на дружеството от 20.04.1995г. е вписано по партидата на дружеството с решение от 19.05.1995г. Земята е заприходена като актив на дружеството през 1995г. по сметка 201, , а паркингът по сметка 202-съоръжения. На 12.09.1995г. е съставен АДС № 240, съгласно който хотелски комплекс “А.”-Б., състоящ се от хотел – ресторант с площ от 2327 кв.м., конферентна зала с площ от 827 кв.м. и лятна градина от 324 кв.м., съответно построени през 1971-1975г. и 1987г., са предоставени в оперативно управление на “Макс Турс”ЕАД. Към датата на издаване на акта за държавна собственост част от хотелския комплекс и част от заприходените като актив на дружеството 4300 кв.м. земя е и паркинг, застоен на 882 кв.м., на който ищецът е признат за собственик с нот.акт № 43/2000г., част от който са и процесните 82,50 кв.м. Паркингът е изграден като благоустройствено мероприятие по ЗТСУ /отм./, като за целта със заповед № 138 от 25.04.1984г. на председателя на ОбНС-Б. е отчужден имот пл.№ 1576 от кв.26 по плана на ЦГЧ-Б., с площ от 382 кв.м., който е бил собственост на ответника Е. П. и на К. П. и С. П. /праводатели на ответниците/. Към 1992г. благоустройственото мероприятие – изграждане на паркинг е било реализирано. Паркингът е бил ограден с желязна ограда и от построяването си е експлоатиран единствено за нуждите на хотелския комплекс, с който е свързан функционално. С решение № 94-00-1698 от 17.06.1992г. на кмета на Б. е отменено извършеното през 1984г. отчуждаване на посочения имот с мотив, че има възможност да се образува самостоятелен парцел, граничещ с изградения паркинг на хотел”А. мак”, на без да се засяга достъпът, необходим за зареждане на магазините. След връщане на полученото парично обезщетение, със заповед № 9 от06.02.1995г. кметът на [населено място] е извършено отписване от актовите книги за държавни и общински имоти на имота на ответниците с площ от 300 кв.м. С влязло в сила на 25.01.1996г. по гр.д.№ 553/1995г. на РС.Б. е признато за установено по отношение на [община], че ответниците са собственици на имота с 382.50 кв.м. и въз основа на него от актовите книги са отписани и процесните 82.50 кв.м.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че към 1995г., когато паркингът, като част от прилежащия терен към хотелския комплекс от общо 4300 кв.м., е включен в капитала на “Мак Турс”ЕАД, същият е бил държавна собственост, поради което разпоредителното изявление на принципала на дружеството е произвело целения вещноправен ефект и след вписване на решението за увеличение на капитала на дружеството, то е придобило правото на собственост върху включената в капитала му земя, включително и върху паркинга с площ от 882 кв.м. Изложени са съображения, че реституцията по ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони настъпва единствено по силата на влязъл в сила административен акт, респ. съдебно решение, което го замества, и че в случая със заповедта на кмета е отменено отчуждаването само на 300 кв.м. от имот пл.№ ****, а за разликата от 82.50 кв.м. е налице мълчалив отказ за отмяна на отчуждаването, който не е обжалван. Прието е също е, че решението по гр.д.№ 553/95г. на БРС не обвързва ищеца в настоящото производство, който не е бил страна по делото и не е правоприемник на страна по спора, респ. му е непротивопоставимо, нито легитимира ответниците като собственици на процесните 82.50 кв.м., след като за тях не е налице извършена реституция по предвидения в закона ред. По отношение на представения по делото анализ за правното състояние на “Мак Турс”, изготвен от С. Ф. през м.юли 1998г., е прието, че същият няма доказателствена стойност за обследваните с него права и направените в него изводи, а именно, че част от паркинга е реално реституиран и не се води в баланса на дружеството, което го ползва и плаща наем на собствениците. Посочено е, че тези изводи не обвързват никого, освен изготвилото анализа лице, респ. че за целите на гражданския процес това изявление може да се окачестви като свидетелско показание в писмен вид, което не е годно доказателствено средство. Изложени са и допълнителни съображения, че отписването на част от паркинга /процесните 82.50 кв.м./ от книгите за държавна и общинска собственост е установен по делото факт чрез други, годни доказателства, което не е направило ответниците собственици на тази част от имота, съгласно приетото по-горе, а обстоятелството, че паркингът се води в баланса на дружеството от 1995г. е установен по категоричен начин от комплексната съдебна експертиза. Що се отнася до писмените доказателства, послужили за отмяна на първоначалното въззивно решение на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК в подкрепа на установеното по делото, че за паркинга на хотела няма строителни книжа, съдът е приел, че тази липса е ирелевантна за правото на собственост върху него, тъй като паркингът е изграден върху държавна земя в изпълнение на благоустройствено мероприятие, предвидено в застроителния и регулационен план.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1.Правният анализ на дружество, чийто акции са обект на приватизационна продажба по реда на ЗППДОбП /отм./, има ли доказателствена сила за отразените в него факти и годно доказателство ли е той за обследваните с него права; 2. Има ли обвързваща доказателствена сила за държавата административният акт за отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони, който е разгледан в исковото производство по иск с правно основание чл.97 ГПК /отм./, предявен срещу органа по актуване на държавната собственост, и искът е уважен преди влизане в сила на Закона за държавната собственост: 3. За настъпване по реда на ЗППДОбП /отм./ на вещноправен ефект на изявление на принципал на държавно предприятие за увеличаване на капитала му с право на собственост върху имущество, необходимо ли е това имущество да е било предоставено от държавата на държавното предприятие за стопанисване и управление към датата на изявлението на принципала; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото, включително и доводите и възраженията на страните; 5. Ползва ли се със сила на пресъдено нещо отменено влязло в сила съдебно решение на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК, и въззивната инстанция, на която делото е върнато за ново разглеждане, следва ли да се позове на нея и 6. Възможна ли е хипотеза на частична отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.303 ГПК и в случай, че е възможна – как се определят пределите, в които отмененият съдебен акт се ползва със сила на пресъдено нещо. Поддържа се, че първите два и последният въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а останалите три са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата “МАК ТУРС”АД е представил писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая първият поставен от ксаторите въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, нито са налице посочените в т.4 на посоченото тълкувателно решение допълнителни предпоставки за допускането на касационното обжалване. По въпроса за доказателствената сила на допустимите в гражданския процес доказателства не е налице неястнота или непълнота на правната уредба и е налице изобилна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. Съгласно тази практика съдържащите се в това доказателство изводи относно принадлежността на правото на собственост върху имота не обвързват нито съда, нито страните.
Вторият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото и приетото от съда, че заповедта на кмета за отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. закони се отнася само за 300 кв.м. от одържавения имот, а не и за процесните 82.50 кв.м., за които е налице влязъл в сила мълчалив отказ, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Третият въпрос е решен в съответствие с ТР № 4/2014г. на ОСГК, т. 2г, съгласно което за да се приложи нормата на чл.17а ЗППДОбП /отм./ не е необходимо предоставеният за стопанисване и управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско предприятие. В рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства (самият административен акт за предоставяне на това право), така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които това е записано, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни), който факт съдът е приел за установен по делото. Този въпрос се поставя от касаторите във връзка с техния довод, че към датата на апорта процесният имот не е бил държавна собственост, тъй като тогава вече им е бил реституиран, който не кореспондира на приетото от съда. Във връзка с този довод е поставен и следващият въпрос, по отношение на който също липсва противоречие с цитираната в изложението многобройна практика на ВС и ВКС за съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите и по приложението на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, чл.269 и чл. 272 ГПК, тъй като в случая тези изисквания са спазени.
Последните два свързани въпроса също не обуславят изхода на спора, тъй като са поставени във връзка с посоченото в мотивите на въззивния съд, че не следва да обсъжда възраженията на жалбоподателите по приложението на чл.302 ГПК; относно предмета на приватизационната продажба на 58% от акциите на “Мак Турс” ЕАД; приложението на чл.79 ЗС и допустимостта на исковете, доколкото по тези възражения е формирана сила на пресъдено нещо чрез недопускане до касация на решението на първия въззивен състав, а отмяната на това решение е основана на представяне на нови доказателства, които не отнасят до тях. Макар и да е налице неточна формулировка, очевидно апелативният съд не е приел, че едно отменено влязло в сила въззивно решение по реда на чл.303, ал.1 ГПК продължава да се ползва със сила на пресъдено нещо /в този случай той не би могъл да разглежда същия спор повторно/, а е прието, че при новото разглеждане на делото не следва да се обсъждат възражения, нямащи отношение към основанието за отмяна, във връзка с което не е формулиран правен въпрос. Независимо от това, в случая в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е дал отговор на направените във въззивната жалба оплаквания, като за пълнота на изложението следва да се отбележи, че след като съдът е приел, че ищецът притежава спорната част от имота на посоченото по-горе основание, не е следвало да разглежда предявената от него при условията на евентуалност претенция за придобиване на тази част от имота по давност, нито да разглежда доводите на ответниците във връзка с него. Наред с това според установената практика отхвърлянето на подадена от ищеца жалба срещу заповедта за одобрение на КККР няма никакво отношение към настоящия спор за материално право по чл.53, ал.2 ЗКИР /първоначална редакция/, който не е предмет на административното производство и няма отношение към валидността и законосъобразността на акта.
Не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират, нито по делото са налице данни да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1091 от 03.05.2018г., постановено по гр.д.№ 3808/17г. на Софийския апелативен съд, 12 с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар