Определение №9 от 8.1.2015 по гр. дело №4931/4931 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 9
София, 08.01. 2015 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4931/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. А. М., чрез процесуалните му представители адвокати Х. Т. и С. Н., срещу въззивно решение №755/04.02.2014г. по гр.дело № 13559/2013г. на Софийския градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните правни въпроси : Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички писмени и гласни доказателства, може ли да обсъжда само част от тях, без да посочи защо не кредитира другите събрани доказателства, може ли да приема за съществуващ в писмено доказателство факт, който не е посочен в него. Може ли предмет на сделка да бъде сграда, за която няма строителни книжа, не е установено, че е съществувала като самостоятелно жилище към 17.05.1963г. и продажбата не води ли до заобикаляне на чл.33 ЗС. Представят се решения и определения на ВКС с твърдение, че постановеното им противоречи.
Ответниците по касация Б. С. Б. и М. Б. Б. оспорват касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Ответниците Р. Г. А. и Д. Й. Д. оспорват касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 16.08.2013г. по гр.д.№28492/2011г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове от Й. М. срещу М. Б., Б. Б., Д. Д. и Р. А. – Д. за признаване за установено, че ищецът е собственик на дворно място, находящо се в София, представляващо УПИ VІІІ-28, кв.161 по плана на София, Зона Б-4, за предаване на основание чл.108 ЗС владението върху 14/100 ид.ч. от дворното място и за признаване правото на изкупуване на 14/1000 ид.ч. от същия имот. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е препратил към изложените от него мотиви по реда на чл.272 ГПК. Приел е,че от доказателствата не е установено правото на собственост на ищеца върху процесните 14/100 ид.ч. от дворното място, основано на придобивна давност. Не е доказано от ответника, чиято е доказателствената тежест, че е завладял частите на другите сънаследници,а оттук, че е собственик на цялото дворно място, а също и че постройката, предмет на договора за покупко-продажба, сключен между М. Б. и Б. Б. от една страна и Д. Д. и Р. А. – Д. от друга, е била разрушена към момента на договора. С този договор валидно е прехвърлено правото на собственост върху постройката заедно с идеални части от дворното място. В случая е налице съсобствен парцел, в който съществуват повече от една сграда, всяка от тях принадлежаща на отделен съсобственик. Касае се за етажна собственост като дворното място е обща част. Всеки собственик на отделната сграда може да прехвърли правото на собственост без да е длъжен да предлага на съсобственик на мястото /етажен собственик/ имота при същите условия. При етажната собственост, която в случая е налице, е неприложима разпоредбата на чл.33,ал.2 ЗС.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Повдигнатите в случая от касатора материалноправни въпроси не са относими, тъй като решаващият извод на въззивния съд е, че ответникът не е доказал твърдението си, че сградата, предмет на договора за покупко-продажба, не е съществувала към момента на сключването му. Ето защо представените решения на ВКС не могат да бъдат преценени като противоречащи на изводите в обжалваното решение. Процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност релевантните доказателства, в т.ч. и свидетелските показания, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, в т.ч. посочената от касатора, и е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил е показанията на разпитаните по делото свидетели и е посочил какви факти установяват те. В останалата си част въпросът за доказателствата касае обосноваността на обжалвания акт и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касация Р. Г. А. и Д. Й. Д. следва да се присъдят разноски в размер на 600 лева, съгласно приложените доказателства. Няма искане от останалите ответници по касация и данни за направени разноски, поради което такива не следва да им се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №755/04.02.2014г. по гр.дело № 13559/2013г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Й. А. М. да заплати на Р. Г. А. и Д. Й. Д. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар