Определение №95 от 25.2.2016 по гр. дело №6295/6295 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 95
София 25.02.2016 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари, две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 6295/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. Б., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат А. С., срещу въззивно решение №391/14.10.2015г. по гр.дело № 1345/2015г. на Старозагорския окръжен съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че е налице основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. То е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим установителен иск за собственост, без ищците да са изложили твърдения, че са във владение на имота. Ответникът упражнява фактическа власт върху имота, поради което за ищците липсва правен интерес от така търсената защита. Решението е постановено в противоречие с ТР№8/2013г., ОСГТК, според което разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса който поражда нуждата на ищеца от защита. В противоречие с практиката на ВКС – Р №380/2012г. по гр.д.№580/2010г., ВКС, І г.о. въззивният съд е решил и въпроса дали правилото на чл.20 ЗЗД относно тълкуването на договорите, намира приложение и към тълкуване волята на завещателя , когато тя е неясна или е предмет на правен спор.
Ответниците по касация Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р. оспорват касационната жалба в становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №240/2015г. по гр.д.№1541/2007г. на Казанлъшки районен съд, с което е признато за установено по отношение на Е. С. Б., че Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р. са собственици на 16/48 ид.ч. от недвижим имот – дворно място от 378 кв.м., представляващо пл.№ 3843, който е част от УПИ VІІІ-за паметник на културата, кв.143 по плана на [населено място], ведно с построената в този имот масивна сграда на два етажа с площ 250 кв.м. /с. Т. б./ и подобрения и е отменен на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./НА №154/2006г. за собственост по наследство и завещание.
Въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост по чл. 97 ал.1 ГПК /отм./ като процесуална предпоставка за допустимост на процеса. За да направи този извод е преценил твърденията в исковата молба,че ищците са наследници по закон на Ф. В., а ответникът като наследник по завещание на същата се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост №154/2006г. за 16/48 ид.ч. от имота. Този акт създава привидност за съществуващи права и засяга правата на ищците. За да се снабди с констативния нот.акт ответникът се е позовал на решение № 2003/1370, по дело № 2003/1036 на Първи граждански съд в [населено място], Р Т., издадено въз основа на извършено от Ф. В. завещание в полза на ответника, преводът на който бил с невярно съдържание. Ответникът като заветник обаче не наследява имотите на В. в България, тъй като завещанието се отнася единствено за имотите на завещателката в Турция, но не и тези в България. С оглед на това и за тях като законни наследници на Ф. В. е налице правен интерес от предявяване на иска. По съществото на спора въззивният съд е приел, че с решение № 2001/1162, постановено от Първи помирителен съд- [населено място], Република Турция /съдопроизводство за наследство/ по дело 2000/80 за наследници на починалата на 07.05.1998г. Ф. В. от И. са признати С. Т., Б. Р., С. М. и Й. М.. Наследството е разделено на осем дяла- 4 дяла за Т., 2 дяла за Р. и по 1 дял за останалите. С решение на Първи граждански съд-гр. К., Република Турция № 2003/1370 по дело 2003/1036 с предмет издаване на удостоверение за наследници е удостоверено, че Е. Б. е наследник по завещание на Ф. Б., на който тя е завещала всичката си собственост в границите на Република Турция. На 13.06.2006г. по гр.д. № Е2/2006г., Софийски градски съд е признал и допуснал изпълнение на решение № 1370/2003г., постановено по гр.д. № 1036/2003г. на Първи граждански съд на К., Република Турция. С Решение № 50/24.01.2006г. [община] е признала и допуснала изпълнение на решение № 2001/1162 на Първи помирителен съд на К., Република Турция. Преводът от турски на български език на решение №2003/1370, постановено по дело №2003/1036 на Първи граждански помирителен съд [населено място], и на завещанието приложено към нотариалното дело, е оспорен. От съдебно- преводаческата експертиза е установено, че Ф. В. завещава изцяло в полза на ответника като единствен и законен наследник в границите на Република България, правата и дяловете си било като собственик в момента и като съсобственик или като собственик или съсобственик в бъдеще на всички недвижими имоти в границите на Република Турция, парите и лихвите по тях, които се намират във всички видове сметки, във всички банки в Република Турция, съдържанието на касите в банките, върху всичките й движими притежания, домашните й вещи, изцяло всичките и превозни средства и всичките й ценности като акции, облигации, фондове, бижута. Следователно преводът на решение №2003/1370, постановено по дело №2003/1036 на първи граждански помирителен съд К., Турция е неверен в частта, в която е записано, че са завещани недвижими имоти на територията на Турция и на територията на България. Коректният превод сочи, че са завещани само недвижими имоти на територията на Турция. С оглед на това обстоятелство следва да се приеме за установено, че решението на турския съд е неприложимо по отношение на недвижимите имоти, намиращи се на територията на РБългария. Ето защо лицето, в чиято полза е изготвено завещанието е заветник, тъй като му е завещана само част от имуществото, а именно намиращото се в пределите на Р.. Това обстоятелство е установено и в хода на сл.д.№ 226/2002г. по описа на Т. [населено място]. Волята на наследодателката е била Б. да придобие само имуществото й, находящо се в Република Турция като имуществото й в Република България не е било предмет на завещателното разпореждане. Ответникът не е наследник по закон на Ф. В., тъй като тя не му е завещала собствените си недвижими имоти, находящи се на територията на Република България. Наследници на В. по закон са ищците и като такива са собственици на имота.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Въпросите са релевантни за изхода на делото.Те обаче не са решени в противоречие, а в съответствие с посочената практика на ВКС. Приетото от въззивния съд относно наличието на правен интерес от водене на установителен иск за правото на собственост върху имота като форма на защита на накърненото право е в съответствие с приетото в т.2 на ТР №8/2013г. по т.д.№8/2012г., ОСГТК, а именно, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. В съответствие с установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал изразената в завещателните разпореждания воля. Приел, че действителната воля на завещателката е ответникът Б. да наследи освен ценности, акции, парични вземания и др., също и недвижимите имоти, находящи се на територията на Турция. Оттук и недвижими имоти, находящи се на територията на България, не са предмет на частното завещателно разпореждане. С оглед извършения от неоспорената преводаческа експертиза превод и по пътя на тълкуването волята на завещателя по реда на чл.20 ЗЗД, съобразно установената съдебна практика, че при тълкуването се търси действителната обща воля, а отделните клаузи се тълкуват във връзка една с друга, въззивният съд е направил своите решаващи изводи. Решението не противоречи на соченото от касатора решение № 380/2012г. по гр.д.№580/2010г., ВКС, І г.о. С последното е прието, че правилото на чл.20 ЗЗД относно тълкуването на договорите намира приложение и към тълкуване волята на завещателя, когато тя е неясна или е предмет на правен спор.Съществен елемент от съдържанието на завещанието е посочването на имуществото, предмет на разпореждането.При непълно описание на завещания имот, волята на завещателя подлежи на тълкуване.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и направеното искане от ответниците по касация, касаторът следва да бъдат осъден да и заплати направените разноски в размер на 600 лева, съгласно приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно №391/14.10.2015г. по гр.дело № 1345/2015г. на Старозагорския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. С. Б., [населено място], да заплати на Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р. разноски в производството по чл.288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар