6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 986
София, 24.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1451 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. С. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. В., против въззивното решение № 2709 от 20 април 2012 г., постановено по в.гр.д. № 3025 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено решение № 6676543 от 25 октомври 2009 г., постановено по гр.д. № 169 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. за осъждане на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на Е. А. М. от [населено място] сумата от 19678 лева обезщетение за ползване на отдаден под наем недвижим имот след прекратяване на договора и въпреки противопоставянето на наемодателката, за периода 3 април 2007 г. – 22 декември 2008 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и мораторна лихва върху главницата за периода 5 април 2007 г. – 22 декември 2008 г., и в полза на ищцата са присъдени разноски.
В касационната жалба се сочи, че решението е постановено срещу ненадлежен ответник, защото едноличният търговец е заличен от търговския регистър през 2012 г. към датата на постановяване на съдебното решение, а дружеството не извършва търговска дейност от датата на прехвърляне на търговското си предприятие в полза на [фирма], който е частен правоприемник на едноличния търговец. Въпросът за това кой е надлежен ответник в процеса при служебното заличаване на едноличните търговци по реда на ПЗР ЗТР, както и кой е надлежен ответник в случаите, когато едноличният търговец е продал търговското си предприятие и е налице частно правоприемство на фактическите отношения, е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В „допълнение към касационната жалба” се сочи, че през 2006 г. едноличният търговец продал търговското си предприятие, включително правата и задълженията по договор със Столична община за наем на 1/3 ид.ч. от процесния имот, както и фактическото ползване на недвижимия имот; след продажбата на търговското предприятие, едноличният търговец е съществувал само формално; едноличният търговец отговаря за задълженията на търговското предприятие на ЕТ само до датата на вписване на продажбата в търговския регистър, а след тази дата искът срещу едноличния търговец е недопустим. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в касационната жалба, се сочи, че ВКС следва да отговори на въпроса следвало ли е да бъде разгледан иск срещу прехвърлителя на търговското предприятие за задължения, които са възникнали след прехвърлянето му. Допълнително в „изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК” се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: по отношение на процесуалната легитимация към момента на постановяване на решението; относно неправилното приемане на доказателствата; относно обсъждане доводите на страните и определяне на правното основание на иска. Сочат се решения на ВС и ППВС № 6/78 г. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят въпросите: може ли прекратен договор да се поднови с допълнително споразумение, в което липсват предмет, срок и други съществени условия; може ли решението да се основава на непълно обсъждане на доводите и доказателствата, като в основата му стоят доказателства, приети в нарушение на процесуалните правила. В допълнителна молба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като към момента на постановяването му Р. С. няма регистрация като едноличен търговец; в нарушение на чл. 107 ЗЗД е прието, че е подновен договор за наем при положение, че договорът е прекратен на 1 декември 2002 г., и след прекратяването му уреждането на отношенията между страните може да се осъществи само на базата на нов договор, а не чрез допълнително споразумение; решението е постановено и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – в нарушение на чл. 127, ал. 2, чл. 147 и чл. 148 ГПК разписка и анекс № 3 не са представени с исковата молба, а във второто по делото заседание, в което касаторът не е присъствал, но не му е дадена възможност да вземе становище по приемане на доказателствата, които са копия и не носят еднакви подписи; в решението е цитиран протокол за въвод във владение, без да е констатирано, че от този протокол не става ясно каква част от имота е била заета и каква освободена, както и не е обсъдено, че част от имота е собственост на общината, поради което искът е недоказан не само по основание, а и по размер.
Ответницата Е. А. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. К., в отговор на касационната жалба сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че решението на първата инстанция е обжалвано изцяло, но в жалбата не е отразено в какво се състои неправилността на първоинстанционното решение; прието е, че решението е валидно и допустимо, а доколкото липсват конкретни оплаквания за твърдяното нарушение на материалния закон, въззивният съд не следва да се произнася по такъв проблем. За пълнота е посочено, че са установени предпоставките за прилагане на чл. 236, ал. 2 ЗЗД – между страните е бил сключен договор за наем, прекратен след отправена от наемодателката покана, получена от ответното ЕТ на 19 юли 2004 г., но липсват доказателства ответникът да е освободил имота след поканата и е продължил да ползва имота и след прекратяване на договора; от представените доказателства се установява, че ответното ЕТ е продължило да ползва имота за периода, за който се търси обезщетение: 3 април 2007 г. – 22 декември 2008 г., въпреки противопоставянето на наемодателя; обезщетението е определено съобразно уговорения наем. Решението е от 20 април 2012 г., като делото е приключено от въззивния съд в публично съдебно заседание от 5 декември 2011 г.
К. съд приема, че не са налице основанията, посочени от касатора, за допускане на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че решението е недопустимо, тъй като е постановено срещу ненадлежен ответник, защото едноличният търговец е заличен от търговския регистър през 2012 г. към датата на постановяване на съдебното решение. Съгласно правилото на § 5, ал. 1 ЗТР, едноличните търговци, за които не е поискана пререгистрация в срока по § 4, ал. 1 (до 31 декември 2011 г.) или имат влязъл в сила отказ за пререгистрация, се считат заличени от 1 януари 2012 г. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, при постановяването на решението си съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право. Към датата на приключване на устните състезания по делото пред въззивния съд (5 декември 2011 г.) срокът за пререгистрация на едноличните търговци не е бил изтекъл, поради което не може да се приеме, че решението е постановено спрямо ненадлежен ответник.
Сочи се още, че дружеството (явно погрешно посочване на едноличния търговец) не извършва търговска дейност от датата на прехвърляне на търговското си предприятие в полза на [фирма], който е частен правоприемник на едноличния търговец. При предявен иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на договора за наем срещу лице, което не е било страна по договора за наем, искът ще бъде неоснователен, а не недопустим, поради което и това възражение за недопустимост на обжалваното решение е неоснователно.
След като към относимия момент – датата на откритото съдебно заседание, в което въззивното дело е приключило, едноличният търговец не е бил заличен по реда на ПЗР ЗТР, то въпросът за това кой е надлежен ответник в процеса при служебното заличаване на едноличните търговци по реда на ПЗР ЗТР, не е обуславящ изхода на спора. Въпросът кой е надлежен ответник в случаите, когато едноличният търговец е продал търговското си предприятие и е налице частно правоприемство на фактическите отношения, също не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване, тъй като с отговора на исковата молба касаторът сочи, че представляваното от него дружество (явно се има предвид едноличният търговец), не е ползвател на посочения в исковата молба имот, а също че дружеството не извършва търговска дейност. Съображения за наличие на частно правоприемство не се излагат по съответния ред нито с отговора на исковата молба, нито в първото по делото заседание, поради което съдът при разпределяне на доказателствената тежест е посочил, че касаторът следва да установи, че ползваната от него част от имота е на трето лице, и липсват съображения по твърдение за частно правоприемство. С пределно лаконичната въззивна жалба се сочи освен че касаторът не е ползвател на 2/3 идеални части от имота, така и че едноличният търговец не извършва дейност от датата, на която е продал предприятието си на трето лице. Доказателства по твърденията на касатора, дори и да са били допустими предвид правилата на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК, не се представят. При тези данни, при липсата на въведен в процеса довод по надлежния ред, касационният съд не може за първи път да се произнесе по подобен проблем.
По следващия правен въпрос – следвало ли е да бъде разгледан иск срещу прехвърлителя на търговското предприятие за задължения, които са възникнали след прехвърлянето му, отговор е даден. Отговор също е даден и на въпроса за процесуалната легитимация към момента на постановяване на решението. Останалите съображения на касатора (за неправилно приемане на доказателства, за обсъждане доводите на страните, за определяне правното основание на иска) са заявени като твърдения във връзка с посочена незадължителна съдебна практика, без да е ясно по кое точно от разрешенията на въззивния съд се иска произнасянето на ВКС. Касаторът още сочи въпроса може ли прекратен договор да се поднови с допълнително споразумение, в което липсват предмет, срок и други съществени условия. По този въпрос липсва произнасяне на въззивния съд, поради което поставения по този начин правен въпрос е неотносим. Отговорът на следващия правен въпрос – може ли решението да се основава на непълно обсъждане на доводите и доказателствата, като в основата му стоят доказателства, приети в нарушение на процесуалните правила, е поставен, без касаторът да е посочил какво е нарушеното процесуално правило, поради което съдът не може да извърши преценка доколко твърдението на касатора е основателно.
В допълнителна молба отново се поддържа, че решението е недопустимо, тъй като към момента на постановяването му Р. С. няма регистрация като едноличен търговец, като по това твърдение отговор е даден. На следващо място се твърди, че в нарушение на чл. 107 ЗЗД е прието, че е подновен договор за наем при положение, че договорът е прекратен на 1 декември 2002 г., и след прекратяването му уреждането на отношенията между страните може да се осъществи само на базата на нов договор, а не чрез допълнително споразумение, а както беше посочено, съдът не е дал разрешение по подобен проблем, което препятства допускане на касационното обжалване по него. Останалите позовавания на касатора са свързани с процесуални нарушения, които не представляват основание за допускане на касационното обжалване, а са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да бъдат подложени на преценка едва в случай на допускане на касационното обжалване.
Ответницата претендира заплащането на разноски за касационното производство, които са сторени по договор за правна защита и съдействие в размер на 960 лева, заплатени са, и се дължат на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2709 от 20 април 2012 г., постановено по в.гр.д. № 3025 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ОСЪЖДА Р. С. С., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], офис , да заплати на Е. А. М. с адрес в [населено място], [улица], ет. , сумата от 960,00 (деветстотин и шестдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: