Определение №106 от 43161 по тър. дело №2331/2331 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 02.03.2018 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2331 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и П. С. П., [населено място] против решение № 1216/30.05.2017г., постановено по т.д.№ 4908/16г. от Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 5824/11.07.2016г. по гр.д.№ 7607/15г. на Софийския градски съд и е признато за установено, че П. С. П. дължи на [фирма] главница по договор за репо на ценни книжа № 286/24.09.2008г. в размер на сумата от 16713,60 лв., ведно със законната лихва от 11.07.2014г. до окончателното й изплащане, неустойка по чл.9, ал.2 от този договор в размер на сумата от 820,51 лв. и такса за връчване на нотариална покана в размер на сумата от 57,60 лв., за които е издадена на 01.08.2014г. заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 38576/2014г. от Софийския районен съд. В частта, с която искът за главницата е отхвърлен до предявения размер от 25165,45 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
Касаторът [фирма] обжалва решението в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на предявения иск в размер на 8451,85 лв. с оплаквания за неправилност, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Претендира разноски.
Касаторът П. С. П. обжалва решението в частта, с която е признато за установено, че дължи на [фирма] сумите от 16713,60 лв., ведно със законната лихва от 11.07.2014г. до окончателното й изплащане, неустойка от 820,51 лв. и такса за връчване на нотариална покана от 57,60 лв. по съображения за неправилност. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Претендира разноски.
Всеки от касаторите оспорва жалбата на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24.09.2008г. между страните е сключен договор за репо на ценни книги, по силата на който П. П. продава на [фирма] 480 броя безналични акции от емисия на [фирма] за сумата от 32640 лв. Продавачът се е задължил да изкупи обратно, а купувачът [фирма] да продаде придобитите 480 броя безналични акции на определената в договора дата – 10.10.2008г. при заплатена цена от продавача в този случай съгласно чл.7 от договора в размер на 32817,60 лв. По силата на договора в случай на неизпълнение на задължението на продавача да изкупи обратно акциите, купувачът има право да продаде на трети лица книжата, предмет на сделката, като със сумата от продажбата купувачът удовлетворява вземането си до размер, представляващ дължимата от продавача цена за обратно изкупуване по чл.7 от договора и уговорената в чл.9, ал.2 неустойка в размер на 2,5% върху цената за неизпълнение на задължението за обратно изкупуване. Изрично в договора е било предвидено, че при остатък (от продажбата и цената по чл.7 и чл.9, ал.2) сумата се превежда на продавача, а ако сумата от продажбата не покрива цената, банката събира разликата от сметката на продавача, посочена в договора. Вальорът за обратно изкупуване е променян с анекси, като с последният (№ 83) датата на обратно изкупуване е определена на 08.02.2012г. С нотариална покана от 09.06.2014г. банката е уведомила продавача, че по договора от 24.09.2008г. й дължи сумата от 25165,45 лв. главница и 820,51 лв. неустойка, като е упражнила правото да продаде 5280 броя акции от емисията на [фирма] за сумата от 16106,68 лв. (с анекс от 17.10.2011г. са продадени, с поето задължение за обратно изкупуване, 5280 броя акции с цена на изкупуване от 32815, 20 лв.). Съгласно заключението на счетоводната експертиза на 26.09.2008г. ответникът по иска е усвоил сумата от 32640 лв. с основание „усвояване на кредит”, като е бил съставен погасителен план за периода 10.10.2008г. до 25.01.2012г. при главница от 32640 лв. и лихва от 8623,13 лв. С постъпилата сума от продажбата в размер на 16106, 68 лв. банката е погасила лихви в размер на 8632,13 лв. за периода от 24.10.2010г. до 25.10.2012г. и частично главница в размер на 7474,55 лв. и съответно остатъкът на главницата е определен на сумата от 25165,45 лв.
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за финансово обезпечение, като усвоената от ответника по иска П. П. сума от 32640 лв., съответстваща на цената по договора, представяла кредит, за връщането на който е съставен погасителен план за периода от 10.10.2008г. до 25.01.2012г. Според погасителния план главницата от 32640 лв. е дължима еднократно в края на периода, а вноските са формирани по чл.8 от договора като разлика между дължимата от продавача при обратното изкупуване на акциите цена по чл.7 и платената от купувача цена по чл.3 при сключването на договора. Съставът на апелативния съд е констатирал, че тази разлика, наименована от страните като лихва, представлява финансовия интерес на обезпеченото лице (банката) от встъпването в сделка по предоставяне на кредит, като лихвата по чл.8 ведно с дължимата по чл.7 цена очертават рамките на финансовото задължение на обезпечителя по договор за кредит. Съобразно погасителния план падежът на всяка една вноска е датата на обратно изкупуване на акциите и на тези дати, според приложените анекси, страните са предоговаряли вальора за обратно изкупуване на акциите и дължимата от продавача цена по чл.7.
Въззивният съд е изложил съображения, че с получената цена от продажбата на акциите банката е следвало първо да прихване цената, уговорена в чл.7 и неустойката по чл.9, ал.2, тъй като в чл.11, ал.2 от договора страните са предвидили ред на погасяване, различен от този по чл.76, ал.2 ЗЗД. Според последната уговорка цената е в размер на 32820,48 лв., или след частичното й погасяване със сумата от 16106,88 лв., неплатената главница е в размер на 16713,60 лв., за която сума претенцията е уважена. Начислените лихви, представляващи вземания по чл.8 от договора, не са присъдени, тъй като не са били предмет на установяване в образуваното производство по издадената заповед за изпълнение. Съставът на Софийския апелативен съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че е следвало да бъде изрично уведомен за продажбата на акциите, тъй като съгласие за продажбата е дадено при сключването на договора. Прието е, че не е оборена презумпцията за упражняване на правата на обезпеченото лице с грижата на добър търговец по чл.11, ал.8 ЗДФО, както и че в договора липсва уговорка за срок, в който банката следва реализира едностранно финансовото обезпечение. Отхвърлени са като неоснователни възраженията на ответника за недействителност на договора на основание чл.209 ЗЗД поради търговския характер на сделката, както и възражението за погасяване на вземането по давност по чл.12 ЗДФО, предвид на уредбата на посочения давностен срок по отношение на правата на обезпечителя, а не на обезпеченото лице.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторът [фирма] поставя въпроса: „При определяне поредността на погасяванията на главницата и възнаградителната лихва върху нея в случаите, когато договорът не ги е разграничил като поредност и длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, коя норма намира приложение чл.76, ал.2 ЗЗД и чл.76, ал.1 ЗЗД?”. Посочени са като практика на ВКС решение № 111/27.10.2009г. по т.д.№ 296/09г. на І т.о. и решение № 211/26.01.2017г. по гр.д.№ 958/16г. на ІІІ г.о.
Така заявеният въпрос не попада в основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е приложил нормата на чл.76, ал.1, респ. на чл.76, ал.2 ЗЗД, предвид на направената в договора уговорка за прихващане на получената от банката сума от продажбата на акциите с остатъка от цената по договора и с начислените неустойки за забава. Сумата по чл.8 от договора, определена като лихва, представлява разликата между цената на продажбата на акциите и цената им към определената дата за обратното изкупуване. С анексите е променяна цената за обратно изкупуване съобразно с цената на акциите, като намаляването на цената на акциите е имало за последица повишаване на цената за обратно изкупуване. Съставът на апелативния съд е съобразил последната уговорка за цената и е приложил реда за погасяване по чл.11, ал.2 от договора. В този смисъл решаващите изводи на въззивния съд са основани на тълкуването на договора, като обжалваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС.

Касаторът П. С. П. въвежда на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК няколко въпроса.
При обсъждане на поставените въпроси съставът на ВКС съобразява постановките на ТР № 1/2009г. на ОСГТК относно основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
Първият въпрос: ”Следва ли да бъдат приложени нормите на гражданското право спрямо договор, сключен между физическо лице и търговска банка с приета от страните в него уговорка за обратно изкупуване на предмета му – ценни книжа, в случай че липсва уговорка, определяща финансовото задължение и финансовото обезпечение към него, изключваща приложимостта на ЗДФО?”, е поставен във връзка с въведеното възражение за недействителност на договора на основание чл.209 ЗЗД. Въззивният съд е тълкувал клаузите на договора и е приел, че сделката е търговска и е уредена в ЗДФО. В договора не е направено „изключване на приложението” на специалния закон, както това е посочил касаторът при формулирането на въпроса.
Същите съображения са от значение и по втория въпрос: ”Допустимо ли е да се приема спрямо договор, наименован от страните като „Договор за репо”, при липса на изрична уговорка, определяща финансово задължение и финансово обезпечение, да бъде приложен ЗДФО?”. Преценката за предмета и характера на договора, както и за приложимите законови разпоредби е осъществена от въззивния съд на база на приетите за установени факти и обстоятелства по спора и съобразно с направеното тълкуване на договора относно поетите задължения. От друга страна, в ЗДФО не са поставени изисквания, каквито касаторът е въвел с този въпрос, за да се налага тълкуване на определена законова норма.
Като трети въпрос са заявени подвъпроси за задълженията на страните по договора: ”Съществува ли задължение за длъжника като страна по договор за „репо сделка” да възстанови на обезпечения кредитор разликата между размера на дълга по договора и получената сума след реализацията на предоставения като обезпечение актив, съответно нормите на ЗДФО предвиждат ли възможност обезпеченото лице да претендира доплащане на суми от страна на лицето, предоставило обезпечението?; С оглед разпоредбата на чл.11, ал.6 ЗДФО уговорката за обратно изкупуване породила ли е действието си и обезпеченото лице – [фирма] станало ли е собственик на процесните акции, съответно погасено ли е задължението на обезпеченото лице да върне на обезпечителя финансовото обезпечение, като обезпеченото лице се е удовлетворило запазвайки правото на собственост върху процесните акции?”. Доколкото посоченото във въпроса задължение е поето с договора, аргументът за несъществуването му би следвало да се основава на противоречие с императивна разпоредба. Въпросът за собствеността е изрично уреден от страните и клаузите на договора съответстват на закона – чл.2 ЗДФО. Разпоредбата на чл.11, ал.6 ЗДФО предвижда при неизпълнение погасяване на задължението на обезпеченото лице да върне на обезпечителя финансовото обезпечение и удовлетворяване на обезпеченото лице със запазване правото на собственост. Уредбата е за случаите на реализиране на финансовото обезпечение по силата на договор за залог, какъвто не е процесният. Реализирането на финансовото обезпечение в случай на неизпълнение при прехвърляне на собствеността е уредено в чл.10 ЗДФО и съответно в чл.11 от договора, поради което въпросът не е от значение за спора.
В четвъртия въпрос: „В случай че разпоредбите на чл.12, ал.1 и ал.2 ЗДФО намират приложение по аналогия спрямо лицето, предоставило като обезпечение ценни книжа и регламентират неговото задължение и получените средства след реализация на финансовото обезпечение, какъв е давностният срок, с който се погасява това задължение?” е свързан с направеното възражение за погасяване на вземането по давност. Цитираната разпоредба урежда давността за вземането на обезпечителя спрямо обезпеченото лице за сумата, която надвишава вземането на обезпеченото лице спрямо сумата, по която е реализирано обезпечението. Разпоредбата е коментирана от въззивния съд и същата действително не от значение за спора.
Петият въпрос: „Нарушава ли задължението си по чл.11, ал.8 ЗДФО обезпеченото лице по договор за финансово обезпечение, ако е допуснало стойността на прехвърлените му в собственост ценни книжа да достигнат стойност много по-ниска от финансовото задължение? Съответно допустимо ли е търговецът по търговска сделка да прехвърля своя търговски риск за намаляване на стойността на приетия като обезпечение актив – търгувани на фондовата борса ценни книжа, върху съконтрахента си нетърговец?”, не изисква тълкуване на цитираната правна норма. Законодателят е въвел презумпция за добросъвестност на обезпеченото лице при упражняване на правата си по реализиране на финансовото обезпечение (по чл.11 ЗДФО по договор за залог). Опровергаването на презумпцията е в тежест на обезпечителя, поради което въпросът е изцяло относим към фактите и обстоятелствата по спора.
Шестият въпрос: ”Погасяват ли основното задължение (главницата) плащания, неправилно определени като плащания за лихва, и когато длъжникът е плащал към кредитора на основание договора за финансово задължение?” е свързан с изложените от въззивния съд съображения относно лихвите. Апелативният съд е приел, че не е бил сезиран с искане за установяване на вземане за лихви, както и, че неправилно са счетени за погасени т.нар. лихви, поради което въпросът не е от значение за основателността на жалбата на касатора П. С. П..
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски на страните не се дължат, тъй като и по двете жалби не се допуска касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1216/30.05.2017г., постановено по т.д.№ 4908/16г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.