О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1067
С. 13.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 10 ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 3701/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община, подадена от пълномощника адв. А. Д., срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е възз. с-в, № 1796 от 16.03.2015г. по в.гр.д. № 958/2015г., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд, 40 с-в, № 176 от 06.11.3014г. по гр.д. № 8123/2014г., с което е осъдена Столична община да заплати на П. Д. Д. от [населено място], на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 3 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие ухапване от бездомно куче.
Ответницата по касация П. Д. Д. от [населено място] в подадения писмен отговор от пълномощниците й адв. Е. Д. и Б. Г. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да уважи предявения от П. Д. Д. против Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 3 500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е приел, че на 06.11.2013 г. ищцата е била ухапана от бездомно куче, което излязло от училищния двор, присъединило се към други две кучета в началото на парка срещу училището, и след като ищцата го подминали, я нападнало и ухапало по прасеца. Въз основа на свидетелските показания, че кучетата не са имали каишка и са се разхождали на мястото на инцидента и преди процесната дата, като е имало и други нападения, липсата на данни и дори индиции, че това куче е било със стопанин, респ. някой, който да се е грижил за него, съдът е приел, че кучето е било безстопанствено. От правна страна е приел, че общината чрез своите служби и служители е следвало да упражнява надзор върху безстопанствените кучета. В Закона за защита на животните /ЗЗЖ/ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предписва, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти (чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ). Следователно основната мярка за надзор е настаняването на кучетата в приюти, по арг. от чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети /чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/. Ако е било проявено агресивно поведение от безстопанствени кучета, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти. В настоящия случай макар и общината да е създала стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на нейна територия, те не са приложени адекватно, съответно на популацията от бездомни кучета, като по столичните улици са останали агресивни кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания и психически стрес. По тези съображения съдът е приел за доказано виновно неизпълнение от служители на Столична община на нормативно установено задължение, при което са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД.
К. Столична община моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по материалноправния въпрос „възлага ли ЗЗЖ постигането на конкретна цел на общинските органи при осъществяване дейността за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и предоставена ли е възможност на общинската администрация да извършва своя преценка при изпълнението на закона” поради противоречие с решение № 488/2012г. ІV г.о. ВКС, и по процесуалноправния въпрос „какво по съдържание доказване следва да бъде проведено досежно безстопанствения характер на кучето и от коя от страните”, поради противоречие с няколко приложени към изложението решения.
Върховният касационен съд намира, че поставеният материалноправен въпрос е от значение за решаването на делото, но не е налице твърдяното противоречие с приложеното решение № 488/2012г. ІV г.о. ВКС. С това решение в отговор на въпроса “за възможността да се отговаря за вреди от бездействие, без изрична законова уредба на задължение за предприемане на конкретно действие” е прието, че „при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат.”
В настоящия случай, както бе посочено по-горе въззивният съд е приел, че общината е взела мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на нейна територия, но те не са адекватни на популацията от бездомни кучета. Тези мотиви съответстват на приетото в цитираното решение на ВКС, че лицето не отговаря за вреди само когато е предприело предписаните от закона действия с дължимата грижа.
Поставеният процесуалноправен въпрос е от значение за решаването на делото, но не се констатира твърдяното противоречие. За доказване „безстопанствения характер на кучето” са допустими всички предвидени в ГПК доказателствени средства, а доказателствената тежест за главно и пълно доказване на тези обстоятелства е на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Приложената съдебна практика не разрешава поставения въпрос в противоречие с приетото от въззивния съд разпределение на доказателствената тежест, а приетата за установена фактическа обстановка по отделните дела не е основание за допускане на касационно обжалване. М. или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС указания е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На ответницата по касация следва да се присъдят 600 лв. разноски по делото за настоящата инстанция съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е възз. с-в, № 1796 от 16.03.2015г. по в.гр.д. № 958/2015г.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на П. Д. Д. от [населено място] сумата 600 лв. разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: