О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1070
Гр.С. 13.11.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4462 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение на Варненски окръжен съд №.1059/1.06.15 по г.д. №.1118/15 – с което е отменено реш. №.1095/6.03.15 по г.д.№.14349/15 на Варненски районен съд, 33с., и предявените от К. А. М. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ са уважени.
Ответната страна К. А. М. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ за основателни и ги е уважил. За да достигне до този извод е приел, че не е налице визираното в заповедта за уволнение основание на чл.71 ал.1 КТ, поради което и тя е незаконосъобразна. Посочил е, че заповедта е била издадена при следните факти: ищецът е работил по трудов договор с ответника на длъжност „технически организатор поддръжка сгради в РЦ”; с ЕР на ТЕЛК от 13.05.14 е бил преосвидетелстван и му е била определена 71% трайна намалена трудоспособност; със Заповед №.222/15.07.14., на основание чл.314 и чл.317 КТ, Наредбата за трудоустрояване, на основание решението на ТЕЛК и заключение на С., е бил трудоустроен на длъжност „администратор фасилити услуги” при спазване на условията за трудоустрояване; на същата дата /15.07.14г./ страните са подписали допълнително споразумение за преместване на ищеца на горната длъжност съобразно заповедта, включващо и уговорка за 3-месечен срок за изпитване в полза на работодателя; в рамките на последния /със Заповед №.232/29.09.14/ трудовото правоотношение било прекратено на основание чл.71 ал.1 КТ. При тези факти въззивната инстанция е приела от правна страна, че чл.314 КТ съдържа специална закрила на лицата с намалена трудоспособност. Нейната цел е да се запази трудовото правоотношение с тях за подходящата работа и тя изключва проверка на годността на работника да я изпълнява по договор със срок за изпитване в полза на работодателя. Позовал се е на задължителна практика на ВКС в този смисъл /реш.№.716/27.12.10 по г.д.№.253/10, ІІІ ГО на ВКС/. При тези обстоятелства и с оглед неприложимостта на договор със срок за изпитване в полза на работодателя при трудоустрояване на работника е приел, че уговорената в допълнителното споразумение от 15.07.14 клауза за изпитване в полза на работодателя за длъжността, на която той е бил трудоустроен съгласно съответната заповед, е недействителна поради заобикаляне на закона – заобикаля се забраната по чл.325 т.9 пр.2 КТ и уволненият по този начин от подходящата работа работник е поставен в по-неизгодно положение от този, за когото работодателят няма такава работа /на последния при уволнение поради болест по чл.325 т.9 пр.1 КТ се заплаща обезщетение по чл.222 ал.2 КТ, ако отговаря на другите условия/. Трудовият договор за подходящата работа може да бъде прекратен на основанията по глава 16-та от КТ, но при всяко от тях подлежат на доказване при спор предпоставките за уволнение на законоустановеното основание. При тези обстоятелства съдът е формирал заключение, че клаузата за срок на изпитване следва да се счита за недействителна, респективно че трудовото правоотношение с ищеца не би могло да се прекрати на основание чл.71 КТ.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 КТ. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /т.1-т.4/ и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото /т.5/: 1.”В. решение е постановено при несъответствие между основанието и петитума на исковата молба, водещо до произнасяне по нередовна искова молба и до недопустимост на решението /т.4, ТР 1/01, ОСГТК на ВКС/; 2.”В. съд е влязъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по процесуалния въпрос за правомощията на въззивния съд когато приеме, че искът има друга правна квалификацияот дадената от първоинстанционния съд, както и за задължението му да направи нов доклад по делото при несъгласие с дадените указания от първоинстанционния съд с оглед точното приложение на разпоредбата на чл.146 ал.1 т.4 ГПК /реш.№.157/30.1013 по т.д.№.1091/12, І ТО, реш.№.389/18.10.11 по г.д. №.1672/10, ІV ГО на ВКС/”; 3. „Обжалваното решение е недопустимо като произнесено по непредявен иск” /реш.№.439/23.07.09 по г.д.№.476/09, ІV ГО, т.1 от ТР 1/10 по т.д.1/09, ОСГТК на ВКС/; 4. „Може ли съдът да се произнася по въпрос, по който няма направени искания и възражения; може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение извън посоченото във въззивната жалба при ограничението на чл.269 изр.2 ГПК; може ли да бъде разгледан предявения иск на основание, което не е посочено от ищеца?” /реш.№.247/5.10.12 по г.д.№.1644/11, ІІІ ГО, реш.№.503/5.01.12 по г.д.№.77811, ІV ГО на ВКС/; 5. „Изменението на трудовото правоотношение по взаимно съгласие по реда на чл.119 КТ с вече трудоустроено лице, следва ли да се приеме за действие по определяне от работодателя на работно място по смисъла на чл.314 КТ?”.
Формулираните в т.1 и т.3 въпроси на практика съставляват оплаквания за недопустимост на въззивното решение. Предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените в горецитираните точки оплаквания – за недопустимост на решението поради произнасяне по нередовна и неуточнена искова молба и по непредявен иск, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът ясно е посочил какви искове предявява – по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ – за отмяна на уволнението, възстановяване на работа и заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие на уволнението. Конкретизирал е и защо счита уволнението си за незаконосъобразно – в това число отразявайки, че допълнителното споразумение, с което е уговорен срок за изпитване, е нищожно и недействително, като е изложил фактически твърдения в тази връзка, чието квалифициране следва да се извърши от съда. При това положение не може да се приеме, че въззивната инстанция, като е квалифицирала исковете по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ – именно съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и петитум, се е произнесла по непредявени и неуточнени искове. Посочването в исковата молба на друга работа, на която ищецът смята, че трябва да бъде възстановен на основание чл.344 ал.1 т.2 КТ, не променя характера на претенцията по чл.344 ал.1 т.2 КТ – задължение на съда е при основателност на иска да възстанови ищеца на длъжността, която е определена императивно от разпоредбата на закона – чл.344 ал.1 т.2 КТ.
Въпросите, поставени в т.2 от изложението, са неотносими. Те съдържат условие, което не е налице – въззивният съд не е приемал, че искът има друга правна квалификация от дадената от първоинстанционния съд, респективно, че е необходимо да бъдат давани нови указания и правен нов доклад. Различният изход на спора е обусловен от различните му правни изводи по направените от ищеца твърдения във връзка с недействителността на клаузите на допълнителното споразумение в разглежданата хипотеза на трудоустрояване и в контекста на разпоредбата на чл.314, чл.317 и чл.325 т.9 КТ. При тези обстоятелсва въпросите не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
По отношение на формулираните в т.4 въпроси не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС. Съобразно същата, в това число цитираната, съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, респективно въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. В случая въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тази практика. Въпросът се поставя в контекста на твърдения, че не е оспорена действителността на краузата за срок на изпитване. В исковата молба, обаче, изрично е оспорена действителността на допълнителното споразумение, съдържащо тази клауза, и то именно с твърдения, че чрез подписването му работодателят е целял да се освободи от работника на основание чл.71 ал.1 КТ заобикаляйки закона, без да е длъжен в заповедта за уволнение да посочи защо го уволнява и без да съобразява законната закрила. На практика по този начин се оспорва действителността на клаузата за изпитване, която дава възможност за прекратяване на правоотношеинето на основание чл.71 ал.1 КТ. Във въззивната жалба също са изложени оплаквания, че спорът по този въпрос е разгледан формално и не са съобразени твърдените в исковата молба нарушения в тази връзка. При тези обстоятелства въззивният съд, произнасяйки се по действителността на клаузата за срок за изпитване, не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС, а в съответствие с нея, като твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Липсва основание за допускане на касация при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и по поставения в т.5 въпрос. В случая се касае не за място на работа, а за нова длъжност. Така поставеният въпрос е неотносим, а и по проблемите във връзка с модалитетите, при които може да се сключи допълнително споразумение по трудов договор при трудоустрояване, вече е налице задължителна практика на ВКС /реш.№.716/27.12.10 по г.д.№.253/10, ІІІ ГО на ВКС / – която е цитирана и съобразена от самия въззивен съд и не се налага промяната или осъвременяването й.
С оглед всичко изложено по-горе, не са налице предпоставки за допускане на касация. На ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 500лв. за адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Варненски окръжен съд №.1059/1.06.15 по г.д. №.1118/15.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица].258, да плати на К. А. М., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] 500лв. /петстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: