Определение №1072 от 42321 по гр. дело №3728/3728 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1072

Гр.С., 13.11.2015г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети октомври през двехиляди и петнадесета година, в състав

П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3728 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. Г. срещу решение на Плевенски окръжен съд №.170/6.04.15, постановено по г.д. №.126/15 – с което е отменено решение №.1991/29.12.14 по г.д.№.4089/14 на Районен съд Плевен в частта, с което е уважен предявения от С.Г. срещу ПС [фирма] иск по чл.262 ал.1 КТ за заплащане на 5426,11 лв. възнаграждение за извънреден нощен труд и 946,61лв. възнаграждение за за извънреден дневен труд за периода 5.09.11-15.11.13 – вместо което същият е отхвърлен, ведно със съответните лихви и разноски.
Ответната страна ПС [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е установено през предявения период ищецът да е полагал извънреден труд по трудовото му правоотношение с ответника за длъжността „охрана”. Посочил е, че той е работил като охранител в ответното дружество при законоустановено работно време 4 часа на денонощие, като съгласно чл.3 ал.3 от договора режимът, сменяемостта и други разпределения на времето се определят от работодателя. Отразил е, че полагането на извънреден труд подлежи на доказване с всички доказателствени средства; неводенето на писмен отчет от работодателя само по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл.143 ал.1 КТ; в този случай в тежест на работника е да установи твърденията си за положен труд извън установеното работно време – за което са допустими всички доказателствени средства, в това число свидетелски показания. Посочил е, че по делото няма спор, че специалната книга по чл.149 КТ за извънреден труд не е водена. От друга страна не са събрани доказателства, установяващи по безспорен и категоричен начин полагането на труд от ищеца извън установеното работно време. Съдът е приел, че показанията на разпитаните свидетели не могат да установят с категоричност, че ищецът е работил по 192ч. седмично, че е полагал първоначално по 7-8 24-часови смени месечно, а след това по 16 12-часови смени, в коио точно дни са били дежурствата на ищеца. Посочил е и, че със сключването на трудовия договор работникът се е съгласил с уговореното в него, че режимът, сменяемостта или други разпределения на работното време се определят от работодателя – което е и направено с Правилника за вътрешния трудов ред – който предвижда двумесечно сумирано изчисляване на работното врема. При тези обстоятелства не би могло да се кредитира варианта от заключението на вещото лице, което е изготвено на база помесечно изчисляване на работното време. На база на първото му заключение се установява положен извънреден труд от 9часа, от които неразплатени са останали 25,39лв. В този размер искът е основателен и следва да бъде уважен, респективно първоинстаницонното решение – потвърдено, а в останалата му част – да се отхвърли като неоснователен.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.”Какви са правните последици от неизпъленние на указанията на съда за представяне на определено доказателство в случай че страната, у която то се намира, твърди, че то не съществува и в тази връзка – какво е приложното поле на разпоредбата на чл.190 ал.2 ГПК вр. с чл.161 ГПК /чл.280 ал.1 т.1 ГПК – реш.№.12/1.02.11 по г.д.№.590/10, ІІІ ГО на ВКС/; 2.”Как следва да бъде извършена преценката при наличие на категорични и непротиворечиви свидетелски показания като способ на доказване на положен извънреден труд при липса на отчетност при работодателя на положен труд? /чл.280 ал.1 т.1 ГПК – реш.№.14/27.03.12 по г.д.№.405/11, ІV ГО на ВКС/; 3. „С. като полагането на извънреден труд подлежи на доказване с всички доказателствени средства, то при хипотеза на противоречие между: от една страна показанията на свидетели очевидци, в съвкупност с изискани конкретни писмени доказателства, находящи се при ответника и които ответника – работодател отказва да представи на съда, и от друга страна документи, представени от работодателя /графици за работа и правилник за вътрешния трудов ред/, за които е установено, че нито ищеца, ни тосвидетелте са запознати с тях и които са оспорени по надлежен ред с твърдението, че отразеното в тях не отговаря на действителното фактически положение/, то допустимо ли е да се кредитират единствено доказателствата на ответника поради факта, че са в писмена форма и да се презумира съществуването им към точно определен момент /датата на сключване на трудовия договор/?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
По отношение на първия въпрос предпоставките за допускане на касация не са налице. Съгласно цитираното реш.№.12/1.02.11 по г.д.№.590/10 съдът задължава противната страна на основание чл.190 ал.1 ГПК да представи намиращ се у нея документ, след като изясни значението му за спора; за да приложи последиците на чл.161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, при спор между страните относно наличието на документа, трябва да има данни по делото, че документът действително съществува. В. съд не е излагал в решението си мотиви по приложението на чл.161 ГПК, респективно този въпрос не е бил предмет на обсъждане от него и той не е приемал нещо различно от установеното в практиката и не е процедирал в отклонение от нея. При тези обстоятелства основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Аналогично е положението и с втория поставен въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, в тежест на работника е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства, вкл. свидетелски показания – като неводенето на писмен отчет за положения извънреден труд само по себе си не доказва, че няма положен труд в някоя от хипотезите на чл.143 ал.1 КТ; от друга страна, въпрос на конкретна преценка е – с оглед становищата, доводите на страните и събраните доказателства, установяването или не на положен извънреден труд. В. съд е възпроизвел горната практика в решението си и именно като е преценил събраните по делото доказателства – в това число свидетелските показания и писмените такива, е достигнал до извод, че те не доказват по безсъмнен начин полагането на извънреден труд. При това положение въпросът съдържа условие, което не е налице /с решението не е прието, че е установено с категорични и непротиворечиви свидетелски показания положен извънреден труд/, а конкретните доказателствени изводи на въззивната инстанция не биха могли да бъдат предмет на проверка в настоящата предварителна фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че даден факт е останал недоказан. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Третият поставен въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведеният въпрос не е общ и абстрактен – какъвто има предвид чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен, фактически, свързан с конкретните обстоятелства по делото, чийто отговор може да бъде даден след разрешаване на спора по същество.
Предвид всичко изложено по-горе, касация на обжалваното решение не може да бъде допусната. На ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски за адвокатски хонорар в размер на 650лв.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Плевенски окръжен съд №.170/6.04.15, постановено по г.д. №.126/15.

ОСЪЖДА С. В. Г., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица].1, ет.3, офис 304, адв. А. Д., да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица].43а, вх.А, 650лв. /шестотин и петдесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.2 ГПК.
Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *