О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
Гр.София, 20.02.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1297/2017 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена съвместно от синдиците на К. Т. Б. АД /в несъстоятелност/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 531/08.03.2017 г. по т.д.№ 6014/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение от 03.11.2016 г. по т.д.№ 3719/2016 г. на СГС, VІ-18 състав в обжалваната част – за уважаване на възражението на Е. С. Б. по чл.66 ал.6 З. под условие – ако предявените от банката против цесионера Е. 2000 О. искове по т.д.№ 3608/2015 г. на СГС, VІ-16 с-в бъдат уважени с влязъл в сила съдебен акт и прихващането бъде обявено за недействително.
С жалбата се релевират оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, въз основа на които се моли за неговата отмяна.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1. Допустимо ли включването със съдебно решение по чл.68 ал.3 З. на вложител на несъстоятелна банка в списъка на приетите от синдика вземания с вземане под условие, в случаите, когато по реда на чл.63 ал.1 З. вложителят не е предявил вземането си под условие, а като безусловно; 2. Допустимо ли включването със съдебно решение по чл.68 ал.3 З. на вложител на несъстоятелна банка в списъка на приетите от синдика вземания с вземане под условие, в случаите, в които по реда на чл.66 ал.1 З. в писменото възражение пред синдика възложителят не е претендирал вземането под условие, а като безусловно; 3. Допустимо ли е договорът за цесия да бъде сключен под прекратително условие и какви са последиците от настъпването на това условие; 4. След като цесионер се е разпоредил с придобитото чрез цесия вземане чрез изявление за прихващане, може ли впоследствие договорът за цесия да бъде прекратен и вземането да се върне обратно в патримониума на цедента; 5. Действително ли е прихващането, извършено срещу несъстоятелна банка, по отношение на самата банка, в случаите на успешно проведен иск с правно основание чл.59 ал.3 или ал.5 З.; 6. Подлежи ли на удовлетворяване от масата на несъстоятелност на банка вземане, което към датата на откриване на производството по несъстоятелност не се е намирало в патримониума на претендиращия го кредитор. Като допълнителни предпоставки за допускането на касационно обжалване се сочат всички хипотези на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК, като общо се твърди, че постановеното от въззивния съд решение противоречи на решение № 40/13.05.2010 г. по т.д.№ 566/2009 г. на ВКС, ТК, І ТО, както и на решения на САС по т.д.№ 5032/2016 г. и по т.д. № 3612/2016 г. на СГС, ТО, VІ-16 състав /неприложени, без твърдения и данни за влизането им в сила/, както и че по поставените въпроси липсва задължителна съдебна практика, поради което „разрешаването им ще има голямо теоретично и практическо значение за извършените цесии и прихващания в банковата несъстоятелност и произтичащите от тях правни последици”.
Ответникът по касационната жалба не представя писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора въз основа на следните, безспорно установени по делото факти:С договор за продажба на вземане от 12.05.2014 г. ищецът Б. е прехвърлил процесните вземания /40 000 лв. и 125 300 евро/ на цесионера Е. 2000 О., която цесия е съобщена на длъжника К. АД с уведомление, входирано на 26.11.2014 г. На същата дата цесионерът е подал и уведомление за прихващане между така придобитото вземане и негови задължения към банката. С анекс от 12.06.2015 г. страните са се съгласили, че договорът за цесия се счита развален по право, на основание чл.11 ал.1 от същия, а с уведомление с вх.№ от 22.06.2015 г. страните по договора за цесия са уведомили длъжника К. АД за неговото разваляне. Като спорни между страните по делото са окачествени въпросите, дали договорът за цесия е бил валидно развален /прекратен/ и какво е действието на подобно разваляне спрямо длъжника.
От правна страна съставът на въззивния съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл.20а ал.2 ЗЗД относно развалянето /отменянето/ на договор по взаимно съгласие на страните, е приложима и спрямо договора за цесия, като в тази връзка се е позовал на решението по гр.д.№ 2193/2014 г. на ВКС – ІV ГО, представляващо задължителна съдебна практика. Счел е, че в случая този ефект е постигнат със сключения между страните анекс.
Въз основа на общите правила на чл.75 ЗЗД съдът е приел, че при развалянето на договора за цесия по отношение на длъжника е от значение дали той е бил добросъвестен или недобросъвестен при изпълнението на задължението. Ако не е знаел за прекратяването на договора за цесия, то с престирането на цесионера би се освободил от задължението си, а за цедента ще възникне право на вземане от бившия цесионер – чл.75 ал.2 изр.2 ЗЗД. Ако е знаел за посочените обстоятелства, изпълнението в полза на цесионера няма да го освободи от облигационото отношение. В конкретния случай длъжникът К. АД не е изпълнил задълженията си по договорите за банков влог относно вземанията, предмет на договора за цесия, към нито едно от лицата, които са го сключили, като от страна на цесионера е направено изявление за прихващане на насрещни задължения. Това прихващане е атакувано от синдиците на длъжника с иск по чл.59 ал.3 З., предмет на т.д.№ 3608/2015 г. на СГС, VІ-17 с-в. Съдът е посочил, че ако действието на това прихващане бъде потвърдено, то и задължението на длъжника К. АД ще се счита погасено, независимо от последващото разваляне на процесния договор за цесия, в който случай длъжникът няма да дължи изпълнение никому, а отношенията между цедента и цесионера следва да се уредят на плоскостта на чл.75 ал.2 изр.2 ЗЗД /истинският кредитор придобива право на иск срещу лицето, получило изпълнението/. Ако действието на прихващането бъде отречено, то задължението на длъжника К. АД ще продължи да съществува и изпълнение ще се дължи на действителния кредитор. Т.к. длъжникът на 22.06.2015 г. е бил уведомен за извършеното разваляне на договора за цесия с анекса от същата дата, то погасителен ефект ще има само изпълнението на действителния кредитор – цедента. Следователно, ищецът ще притежава процесните вземания само при отричане на действието на извършеното прихващане, поради което вземанията правилно са били признати от СГС при това условие.
Настоящият съдебен състав, като съобрази указанията на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г. по приложението на чл.280 ал.1 ГПК /в редакция към момента на депозиране на касационната жалба – 13.04.2017 г., преди изменението, обн. с ДВ бр.86/2017 г./, приема следното:
На първо място следва да се посочи, че формулираните правни въпроси не са съответно обвързани с факултативните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.т.1 – 3 ГПК.
Във връзка с въпросите, дали съдът може да включи вложител на банката в списъка на приетите от синдика вземания с вземане под условие, ако това не е поискано от лицето нито по реда на чл.63 З., нито по реда на чл.66 З., липсва посочена кореспондираща практика по см. на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК в представеното по делото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Евентуално може да се счете, че по отношение на тях се поддържа наличие на допълнителното селективно основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Същото обаче не е обосновано в съответствие с указанията на цитираното по-горе ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /т.1 вр. т.4/, като само доводите за липса на съдебна практика не представляват достатъчно основание за достъп до касационен контрол. Предвид това съдът намира, че макар въпросите да покриват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, не се установява в условията на кумулация наличието на допълнителните предпоставки, които законът изисква за допускане на касационно обжалване.
По въпросите – допустимо ли е договорът за цесия да бъде сключен под прекратително условие и какви са последиците от настъпването на подобно условие, както и дали след като цесионерът се е разпоредил с придобитото вземане договорът за цесия може да бъде прекратен и вземането да се върне обратно в патримониума на цедента, съдът приема, че се твърди наличие на допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, които също намира за недоказани. В цитираното в изложението решение на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл.291 ГПК, е прието, че в хипотезата на чл.99 ЗЗД вземането преминава върху цесионера със самото сключване на договора за цесия, докато договорът има действие спрямо длъжника и трети добросъвестни лица след съобщаването на цесията. Липсва противоречие между горното разрешение и приетото от въззивния съд в обжалвания акт, т.к. липсва сходство в обстоятелствата и основанията на претенциите по двете дела /в решението на ВКС изобщо не е стоял въпросът, дали страните по договора за цесия могат изрично и предварително да уговорят условия за отпадане на действието му/. Що се отнася до посочените съдебни решения на СГС и САС, същите не са влезли в сила и като такива не са годни да установят противоречиво разрешаване на правни въпроси от съдилищата, като основание за касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Относно евентуалното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК важи вече изложеното по първите два въпроса.
Въпросите – действително ли е прихващането, извършено срещу несъстоятелна банка в случаите на успешно проведен иск с пр. основание чл.59 ал.3 или ал.5 З. и подлежи ли на удовлетворяване от масата на несъстоятелността на банка вземане, което към датата на откриване на производството по несъстоятелност е било извън патримониума на претендиращия го кредитор, не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, а именно – да са включени в предмета на спора и по тях да са изложени мотиви, обусловили решаващата правна воля на съда, а не правилността на изводите му. Освен това, както се посочи по-горе, по въпросите не се установява наличието на каквото и да било допълнително основание за достъп до касация.
По така изложените съображения искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка се преценява като неоснователно, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 531 от 08.03.2017 г. по т.д.№ 6014/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: