Определение №112 от 43888 по тър. дело №1465/1465 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
гр. София, 27.02.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.д. № 1465/2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 306 от 31.12.2018 г. по в.т.д. № 551/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която след частична отмяна на решение № 607 от 20.07.2018 г. по т.д. № 1485/2017 г. по описа на Окръжен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от застрахователното дружество срещу С. А. Д. иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 1 от КЗ (отм.) за горницата над 77 440.66 лева до присъдените с първоинстанционното решение 92 241.34 лева, представляваща законната лихва върху размера на присъдените и изплатени обезщетения за неимуществени и имуществени вреди и разноски от 69 607.50 лева, за периода след датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) – 30.07.2013 г., до датата на плащане – 05.10.2015 г., претендирана като част от платено на Рая М. А. застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“.
Касаторът поддържа доводи за неправилност на решението, поради допуснати от въззивния съд нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа доводи за несъобразяване на размера на регресното притезание с размера на изплатеното от застрахователя обезщетение на пострадалото трето лице /въз основа на влязло в сила решение по приложеното дело/, касателно периода, за който се дължат изплатените мораторни обезщетения. Счита, че застрахователят има право на регрес срещу застрахования и за изплатените лихви за забава за периода след датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) – 30.07.2013 г., до датата на плащане от застрахователя на третото лице – 05.10.2015 г., като правото на регрес възниква от момента на извършеното плащане на пострадалото лице.
В изпълнение на указанията, дадени от администриращия жалбата съд, касаторът, чрез процесуалния си пълномощник, е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което се поддържат предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с цитирана и приложена практика на ВКС, както и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация, чрез особения си представител – адв. Г. Г., счита касационната жалба за недопустима, искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, а по същество – застъпва становище за правилност на въззивното решение в атакуваната част. Подробни съображения са изложени в писмен отговор, с искане за присъждане на възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Варна, след преценка на доказателствения материал по делото, е приел за установено, че ПТП, в резултат на което е била причинена средна телесна повреда на Рая М. А., е настъпило поради допуснати от С. А. Д. нарушения на ЗДвП, като последният е управлявал МПС в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2.7 на хиляда. Зачетено е влязлото в сила споразумение по приложеното НОХД № 997/2013 г. по описа на Районен съд – Варна, както и извършеното от застрахователното дружество плащане към пострадалото лице, въз основа на влязло в сила решение по приложеното дело.
Решаващият състав е приел, че с изплащането на застрахователното обезщетение на пострадалото лице е възникнало регресното право на застрахователя по чл. 274, ал. 1 от КЗ (отм.), но е отхвърлил иска в частта, с която са претендирани заплатените на пострадалото лице обезщетения в размер на законната лихва върху присъдените неимуществени и имуществени вреди за периода след датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) – 30.07.2013 г., до датата на плащане – 05.10.2015 г., като обусловени от забавата на самия застраховател, която не предполага включването им в застрахователната сума. В тази част е прието, че отговорността на застрахователя е договорна и функционално обусловена от деликтната отговорност на причинителя на вредата, поради което застрахователят отговаря за вредите, за които би отговарял делинквента, съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, както и при условията, при които би отговарял делинквента, вкл. за забавата в издължаването – обезщетение за която забава делинквентът дължи и без покана съгласно императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Тази забава обаче, е в пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на делинквента единствено до уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на прекия иск срещу същия за присъждане на застрахователно обезщетение на пострадалия, докато забавата в издължаването му след този момент, независимо от това дали застрахователят добросъвестно счита, че са налице основания за недължимост на застрахователното обезщетение или съзнателно упражнява превратно процесуалното си право за оспорване на претенцията, е резултат единствено от поведението на застрахователя, поради което отговорността за вредите от тази забава в издължаване на застрахователното обезщетение, явяваща се пряка и непосредствена последица от поведението на самия застраховател за периода след уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от завеждането на пряк иск за застрахователно обезщетение насетне, когато не е предхождано от уведомяване на застрахователя от застрахования, предпоставя единствено неговата, но не и на делинквента отговорност. По тези съображения, въззивният съд е извел извод, че обезщетението за забавено изплащане на застрахователното обезщетение за периода до уведомяването на застрахователя, респ. завеждането на прекия иск, следва да се включи в размера на застрахователната сума, тъй като е плащане на основание застрахователния договор, но същото не се отнася за обезщетението за забава след този момент, дължимо при общия фактически състав на отговорността за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият касационен състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в задължение на касационния жалбоподател е вменено да посочи материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора. Липсата на формулиран правен въпрос, попадащ в обхвата на общия селективен критерий, съставлява достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, като за ВКС не съществува задължение да формулира или да извежда правен въпрос въз основа на поддържаните в жалбата и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания и доводи за неправилност на въззивния съдебен акт.
В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, въпреки два пъти даваната му възможност от администриращия касационната жалба съд – с разпореждане № 264 от 26.02.2019 г. и с разпореждане № 402 от 21.03.2019 г., не са съобразени задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в посочения акт на нормативно тълкуване, т.к. не е формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради неустановяване на основната предпоставка за достъп до касация, не се дължи преценка доколко е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал.1 ГПК, с оглед цитираната и приложена практика на ВКС, както и бланкетно поддържаният селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед обстоятелството, че ответникът по касация и ответник по иска С. А. Д. е представляван в производството пред настоящата инстанция от адв. Г. В. Г. в качеството му на особен представител, назначен от съда на основание на чл. 47, ал.6 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в полза на особения представител следва да бъде определено възнаграждение за касационната инстанция, възлизащо в размер на 686 лева., вносимо от касатора по сметка на ВКС.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 306 от 31.12.2018 г. по в.т.д. № 551/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], да заплати в едноседмичен срок от съобщението, по сметка на ВКС сумата 686 лева – възнаграждение за адв. Г. В. Г. от АК [населено място], вписан с рег. № 6299 в Националния регистър за правна помощ, в качеството му на особен представител на С. Д. А., с ЕГН: [ЕГН]. При неизпълнение, делото да се докладва за издаване на изпълнителен лист.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар