4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
Гр.София, 14.03.2018г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2415 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. А., [населено място] срещу решение № 96/18.04.2017г., постановено по в.т.д.№ 403/16г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 159/12.04.2016г. по т.д.№ 603/15г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск за установяване съществуването на неприето предявено вземане в размер на 18000 евро, с левова равностойност от 35204,94 лв., представляващо неустойка по чл.11.1 от предварителен договор от 27.05.2008г. за забавено изпълнение на задълженията на [фирма] в едномесечен срок от издаването на разрешение за ползване на всички сгради, предвидени за строителство в[жк], да заличи вписаната преди сключването на предварителния договор ипотека и в десетдневен срок от заплащането на цялата продажна цена за обект: жилищна сграда с гараж № 1 – тип К1 от жилищна група „А”, ЗП – 117,79 кв.м., РЗП – 230 кв.м. да заличи ипотеката, вписана след сключването на предварителния договор.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] /н./ не взема становище по жалбата.
Синдикът на [фирма] /н./ Т. П. Н., [населено място] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не съществува предявеното и неприето в производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ вземане на С. А. А., произтичащо от неустойка по чл.11.1 от предварителен договор от 27.05.2008г. По делото е било безспорно, че по силата на сключения договор купувачът – настоящ касатор е следвало да заплати на ответника цена в размер на 180000 евро, от която 54000 евро за прехвърляне на правото на строеж и 126000 евро за извършените СМР. При подписването на договора върху терена е била вписана законна ипотека в полза на [фирма], която следвало да бъде заличена от продавача – [фирма] /н./ в едномесечен срок от датата на издаване на разрешение за ползване на всички сгради, а за новоучредените ипотеки заличаване е следвало да се извърши от продавача в 10-дневен срок от заплащането на цялата продажна цена. При неизпълнение на това задължение на продавача е уговорено в чл.11.1 от предварителния договор заплащането на неустойка в размер на 0,03 % от цената за всеки ден забава, но не повече от 10 %. Съставът на апелативния съд е приел за доказано плащането на сумата от 168000 евро от цената по договора. С анекс от 15.06.2011г. страните са констатирали остатък от задължението на купувача в размер на 18000 евро и са уговорили срокове за изпълнение, а съответно след тази дата е доказано плащането на сумата от 6000 евро с превод на 17.05.2011г. Решаващите изводи на въззивния съд са, че не е налице забава на продавача да заличи учредената след сключване на предварителния договор ипотека (от 21.08.2008г.), тъй като купувачът не е изплатил изцяло продажната цена, поради което не съществуване вземане за уговорената в договора неустойка.
Касаторът поставя на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросите: „Как следва да се тълкуват съглашенията в предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, предвиждащи задължение за заплащане на неустойка от страна на продавача при неизпълнение от негова страна на задължението му за заличаване на ипотека върху имота?” и „Допустимо ли е решаващият съд да тълкува ограничително по собствена инициатива въпросните относими норми от договора?”. Въведените въпроси са основани на клаузата в договора за заплащане на неустойка в случай на забава от продавача на заличаването на ипотека, в която според касатора не било посочено, че, за да е дължима неустойката, следва да се установи, че е издадено разрешение за ползване на имотите.
Настоящият състав на І т.о. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора.
Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
В случая отговорите на заявените от касатора правни въпроси произтичат от приложимата към спора разпоредба на чл.20 ЗЗД, според която при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните и отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. По претенция за заплащане на неустойка, при тълкуването на конкретна договорна клауза, като такава за неустойка, от значение е и разпоредбата на чл.92 ЗЗД, според която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението.
Съставът на ВКС констатира, че формулираните от касатора въпроси във връзка с тълкуването на договорната клауза за неустойка представляват доводи за неправилност на въззивния акт. Разрешението, което предлага касаторът, по същество представлява позоваване единствено на уговорката за заплащане на неустойка, като се отрича връзката на тази клауза с поетите задължения от страните по договора. Според клаузата на договора неустойката се дължи при забава в изпълнението на конкретно задължение на продавача (да заличи в определен срок ипотеките), но началото на течението на срока за изпълнение на това задължение е поставено в зависимост от изпълнението на насрещно задължение на купувача (да плати изцяло цената). В този смисъл е направеното тълкуване от въззивния съд, което е основано и на преценката му за релевантните за спора факти и обстоятелства. По тълкуването на посочените законови разпоредби (на чл.20 ЗЗД и на чл.92 ЗЗД) съществува съдебна практика, като въззивният съд не е отрекъл принципно правото на обезщетение в размер на уговорената неустойка, а е изследвал изпълнението и съответно неизпълнението на договорните задължения. Изводите на състава на апелативния съд не се основават на посоченото от касатора „ограничително тълкуване на относимите норми на договора”, а на правилото на чл.20 ЗЗД, приложено съобразно практиката на ВКС. В този смисъл заявените въпроси не изискват тълкуване на законови разпоредби с оглед на констатирана неяснота, непълнота или противоречие, а представляват позоваване на неправилност на въззивното решение, основана на поддържаната от касатора теза за дължимост на претендираната неустойка за забава, независимо от констатираното от съда неизпълнение на негово насрещно задължение.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 96/18.04.2017г., постановено по в.т.д.№ 403/16г. от Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.