4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1250
С. 20.12.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 14 декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 1073/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. на вътрешните работи, подадена от пълномощника юрисконсулт Ясен С., против въззивното решение на С. апелативен съд, ГК, 4 с-в, № 80 от 15.01.2010г. по в.гр.д. № 584/2009г., с което е оставено в сила решението на С. градски съд, ГК, І отд., 5 с-в, № 47 от 12.11.2008г. по гр.д. № 400/2002г., с което са отхвърлени предявените от М. на вътрешните работи против А. П. А. и А. С. А. искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, по чл.108 ЗС и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за общата сума 122 300 лв.
Ответницата по касация А. С. А. от[населено място], в представения писмен отговор моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът А. П. А. от[населено място] не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно допускането на касационно обжалване ВКС взе предвид следното:
Поставените в изложението на касатора въпроси са свързани с отхвърлянето на обуславящия иск по чл. 26 ЗЗД.
За да отхвърли иска по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 29.06.2001г., сключен между М. и А. А., въззивният съд е приел, че не е установено твърдяното от ищеца противоречие на закона. Приел е, че в действащото законодателство няма забрана при покупка на имот по реда на ведомствената Наредба на М., част от цената на имота да бъде заплатена с жилищни компенсаторни записи. В случая е налице съгласие между страните по сделката като в нарочна заповед на М. е допуснато заплащане от продавача на част от цената с жилищни компенсаторни записи. Като неоснователни са преценени доводите на ищеца по прилагането на чл. 40 ЗЗД, относим към института на представителството, възникващо от гражданско-правен състав, какъвто в случая не е налице. Относно последното въведено от ищеца основание за нищожност на сделката – нарушение на чл. 17, ал. 1, т. 3 и чл. 20 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения фонд на М. /приета с ПМС № 70/09.04.1999г./ и нищожност на настанителната заповед, съдът е приел, че ответникът А. А. е имал качеството на „настанено” лице по смисъла на същата Наредба към датата на влизането й в сила и новата настанителна заповед на М. е само израз на извършеното правоприемство между М. и М.. Приел е, че продажбата е извършена при условията на чл. 79 ППЗДС по пазарни цени на апартамента именно защото А. не е отговарял на изискванията на чл. 31, ал. 1 от Наредбата, в който случай продажбата се извършва по данъчна оценка. Относно въведеното твърдение за нарушение на чл. 20 от Наредбата съдът е приел, че наемното правоотношение между страните е възникнало по изрично уредено с акт на МС правоприемство между вече възникнало наемно правоотношение на А. А. с М., което обстоятелство дерогира приложението на чл. 20 от Наредбата.
Жалбоподателят моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по два материалноправни въпроса, които според него са решени в противоречие със съдебната практика и същевременно са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1.Нищожен ли е договор за продажба на държавен имот от ведомствения фонд на М., когато е сключен в резултат на заповед за настаняване под наем в имота, която е нищожна поради противоречие с императивно установени в чл. 17, ал. 1, т. 3 и чл. 20 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения фонд на М. /приета с ПМС № 70/09.04.1999г./ изисквания?
2. Следва ли да бъде прието за валидно наемното правоотношение с настанено лице, спрямо което не са изпълнени изискванията на чл. 17, ал. 1, т. 3 и чл. 20 от посочената Наредба, при условие, че това правоотношение е възникнало преди предоставяне на имота за управление на М., но впоследствие е станало основание за закупуване на имота по облекчения ред за наематели, установен в Наредбата?
Към изложението са приложени решение № 866/2008г. ІІІ г.о. ВКС, решение № 34/89г. ОСГК на ВС, решение № 1180/2002г. ІV г.о. ВКС и решение № 1623/1994г. ІV г.о. ВС. С първото от изброените решения е прието, че са допуснати нарушения на Наредба № 8/93г. за стопанисването, поддържането и продажбата на жилищния фонд на М. /ДВ бр. 25/93г./, опорочаващи наемното правоотношение, а оттам и договора за покупко-продажба на жилището. Второто решение е постановено при действието на Закона за наемните отношения като е прието, че във ведомствени жилища не могат да бъдат настанявани лица, които притежават собствено жилище в същото населено място. Ако такова настанено лице закупи ведомствено жилище като ползва предимството си по чл. 117 НДИ, договорът за покупко-продажба е нищожен. С третото решение е прието, че когато не е бил спазен редът за настаняване под наем в одържавен по ЗОЕГПНС недвижим имот и след това той е бил закупен от заемащия го наемател, е допуснато нарушение на нормативен акт и покупко-продажбата е била нищожна. С последното от приложените решения по иск по чл. 7 ЗВСВОНИ Върховният съд е приел, че констатациите за незаконосъобразност на адм. акт от значение за валидността на сделката като елемент от нейния фактически състав, може да се правят от съда и при доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради липса на легитимация на ищеца да го атакува по реда на адм. обжалване по З..
Върховният касационен съд намира, че поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с приложената съдебна практика поради различната фактическа обстановка по делата. В случая покупко-продажбата е извършена при условията на чл. 31, ал. 2 от Наредбата от 1999г. и чл. 79, ал. 1 ППЗДС, както изрично е вписано в протокола от 25.04.2001г. на М.. Съгласно чл. 31, ал. 1 от Наредбата, продажбата на ведомствени жилища се извършва на лицата по чл. 30 /лица, настанени в жилища от ведомствения жилищен фонд/, ако отговарят на условията по чл. 78 ППЗДС. Едно от условията на чл. 78, ал. 1 ППЗДС е настанените в жилищата наематели да не са прехвърляли жилищен имот на други лица след 13.03.1990г., освен на държавата или община, или при прекратяване на съсобственост. Когато кандидатите за закупуване на ведомствено жилище не отговарят на някои от условията по ал. 1 на чл. 30, съгласно чл. 31, ал. 2 от Наредбата, продажбата може да се извърши при условията на чл. 79 ППЗДС, единственото условие на който е кандидат-купувачите да не притежават друго жилище или вила, годни за обитаване. В случая продажбата е извършена при условията на чл. 31, ал. 2 от Наредбата във вр. чл. 79 ППЗДС по пазарна цена поради това, че наемателят А. А. не е отговарял на условието на чл. 78, ал. 1, т. 3 ППЗДС. Действително това условие /наемателят да не е прехвърлял жилищен имот на други лица след 13.03.1990г., освен на държавата или община, или при прекратяване на съсобственост/ е въведено с чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата като пречка за настаняване под наем във ведомствени жилища на М., но въпреки това чл. 31, ал. 2 от Наредбата дава възможност за продажбата на ведомствено жилище на лице, което е прехвърлял жилищен имот на други лица след 13.03.1990г., при условие продажбата да се извърши не по данъчната оценка, а по пазарната цена.
От изложеното следва извода, че материалноправният въпрос по прилагането на чл. 31, ал. 2 от Наредбата и чл. 79 ППЗДС, не е решен от въззивния съд в противоречие с приложената съдебна практика. ВКС намира, че поставените въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разпоредбите на чл. 31, ал. 2 от Наредбата и чл. 79 ППЗДС са приложени от въззивния съд според точния им смисъл.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на С. апелативен съд.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на С. апелативен съд, ГК, 4 с-в, № 80 от 15.01.2010г. по в.гр.д. № 584/2009г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: