Определение №126 от 39876 по гр. дело №1350/1350 на 5-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                        Р  Е Ш Е Н И Е

                                           № 126

                              София, 04.03.2009 год.

 
                     В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и девета година, в състав:

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
                                        ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
                                                              КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

при секретаря Наташа Петкова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1350 по описа за 2008 г. на Пето гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка чл.218а, ал.1, б.”б” от ГПК /отм./.
Образувано е по касационна жалба на А. за д. ф. инспекция, гр. С. против решение № 381 от 1.12.2005 г., постановено по гр.д. № 479 по описа за 2005 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 50 от 6.06.2005 г. по гр.д. № 663 от 2003 г. На Габровския окръжен съд и е постановено друго за отхвърляне на предявения от Д. М. А. срещу П. на Р. България иск за сумата от 12062.70 лв., обезщетение за имуществени вреди по ЗОДОВ и е уважен евентуалния иск като А. за д. ф. инспекция /правоприемник на А. за държавен вътрешен финансов контрол/ е осъдена да заплати на Д. М. А. обезщетение за имуществени вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ в размер на 12062.70 лв., ведно със законната лихва от 23.07.2003 г. До окончателното й изплащане и разноски по делото в размер на 2000 лв.
В жалбата са изложени твърдения, които по същество се свеждат до довод за неправилно приложение на материалния закон, тъй като от една страна в хипотезата на чл.100, ал.2 от ЗДС органът по назначаването действа при обвързана компетентност и е длъжен да отстрани служителя, а от друга страна предпоставка за присъждане на обезщетение по чл.1 от ЗОДОВ е заповедта за отстраняване от работа да е отменена като незаконосъобразна. Касаторът иска да се отмени атакуваното решение и да се отхвърли предявения против него иск.
Ответницата по касационната жалба Д. М. А. оспорва същата.
Представителят на Върховна касационна п. прокурор Д. изразява становище за основателност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа касационната жалба и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл.218а и сл. ГПК /отм./, намира следното:
Съдът е сезиран с предявени от Д. М. А. при условията на евентуалност искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди вследствие на отстраняване от служба против П. на Р. България, на основание чл.2, т.2 от ЗОДОВ и против А. за д. ф. инспекция /универсален правоприемник на А. за държавен вътрешен финансов контрол – § 4, ал.1 от ПЗР на ЗДФИ/, на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Въззивното решение в частта, с която е отхвърлен главния иск против П. на Р. България не е било атакувано от ищцата и е влязло в сила като необжалвано.
По делото не е имало спор относно осъществяването на релевантните факти – ищцата е била директор на ТД за ДФК гр. Г. и към 1.06.2006 г. Е добила статут на държавен служител и от 1.11.2001 г. Е била преназначена на длъжност „Д”; във връзка с прокурорска преписка № 235 от 2002 г. На Районна п. гр. Г. срещу нея е образувано наказателно производство – сл.д. № 78/2002 г. на ОСС- Г. – за престъпления в качеството й на длъжностно лице; считано от 5.04.2002 г. временно е била отстранена от работа, на основание чл.100, ал.2 от ЗДС, след прекратяване на наказателното производство, тъй като деянията не са съставомерни, е възстановена на работа, считано от 28.07.2003 г.
Апелативният съд е приел, че вредите на ищцата от неполучено възнаграждение за периода на отстраняване от работа следва да се обезщетят от А. за д. ф. инспекция, тъй като отстраняването от работа е въз основа на издаден индивидуален административен акт на ръководителя на А. . Заповедта е издадена по силата на закона и на практика е отменена със заповедта за възстановяване на ищцата на работа, а незаконното обвинение, за което е водено наказателно производство, прави и отстраняването от работа незаконно.
Въззивното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Неоснователен е доводът на касатора, че предпоставка за възникване на отговорността е заповедта за отстраняване от работа да е била отменена като незаконосъобразна по съдебен ред и в сроковете, определени в действалия към момента Закон за административното производство /отм./. В случая се касае не до стабилен административен акт, а до такъв, който временно ограничава правата на дадено лице и съответно може да бъде отменен и от органа, който го е издал. В случая отмяната на заповедта за временно отстраняване от работа е постановена със заповедта за възстановяването на ищцата, от който момент същата може да претендира обезщетение за претърпените вреди.
Неоснователна е и тезата, че касаторът не дължи обезщетение, тъй като незаконосъобразната заповед е издадена при условията на обвързана компетентност – на органа по назначаването в хипотезата на чл.100, ал.2 от ЗДСл не е предоставена възможност за преценка, а отстраняването е по силата на закона. Нормата на чл.100, ал.2 от ЗДСл действително задължава органа по назначаването да отстрани временно от работа служител срещу когото е образувано наказателно производство за престъпление по служба. Нормата на ал.4 от същата правна норма обаче изрично предвижда правото на държавния служител да получи обезщетение за незаконното отстраняване от работа. Отстраняването от работа е незаконно не само когато не са били налице предпоставките за постановяване на ограничителната мярка към момента на издаване на заповедта от органа по назначаването, но и когато наказателното производство е прекратено или е налице оправдателна присъда. В последните случаи незаконността на обвинението обуславя и незаконността на наложената ограничителна мярка, а съответно органът по назначаването, който я е постановил дължи обезщетение за претърпените вреди. Изложеното следва от факта, че отговорността на държавата при условията на ЗОДОВ е обективна и безвиновна и възниква независимо от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, издало незаконосъобразния административен акт.
С оглед изложеното следва, че не е налице релевираното основание за касиране на атакуваното решение и същото следа да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл.218ж от ГПК /отм./, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА против решение № 381 от 1.12.2005 г., постановено по гр.д. № 479 по описа за 2005 г. на Великотърновски апелативен съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
paste