4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1292
С. 12.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 2 декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 4311/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена от процесуалния представител адв. Д. П., срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд, № 116 от 25.11.2013г. по в.гр.д. № 281/2013г., с което е потвърдено решението на Ямболския окръжен съд, № 47 от 30.05.2013г. по гр.д. № 70/2010г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] [населено място] иск за заплащане на сумата 81 851,34 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ответникът [фирма] [населено място] в представения писмен отговор от пълномощниците му адв. Б. Д. и адв. Ж. Н. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявения от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 81 851,34 лв., претендирана като платена при начална липса на основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че не е доказано обедняването на ищеца, изразяващо се в плащане на исковата сума по представените платежни нареждания без правно основание. Приел е, че плащането на тези суми е във връзка с ползването на оборудването на паровата централа, поради което то не е без основание. Този извод съдът е направил въз основа на представените по делото 17 броя платежни нареждания за превод на сумата от 81 851.34 лева., в които като основание за извършените плащания е посочено „такса наем“, „наем“ или „такса съгл. договор“, и на заключението на изслушана по делото съдебно счетоводна експертиза. Въз основа на решението на ВКС по гр.д. № 357/2012г. съдът е приел, че ищецът [фирма] е собственик единствено на сградата на паровата централа, но не и на оборудването в централата, което може да бъде демонтирано и отделено от сградите, и което е собственост на въззивното дружество [фирма]. Независимо от това, че сградата на паровата централа е собственост на ищеца и обслужването и поддръжката й е осъществявана през периода от 2004 год. и до 2008 година от същото дружество, през целия период то е заплащало на ответника сумата 4682.00 лв. като плащане такса наем или наем. В молба на л. 52 от делото [фирма] е направило признание за сключването на договор за доставка на топлинна енергия, с уточнението, че по него всички суми за доставка на топлинна енергия са изплатени от [фирма] както и, че платената сума от 81 851.34 лв. не е за доставка на топлинна енергия по договора за доставка на топлинна енергия от 01.02.2002 год. Приел е, че исковата сума е платена по договор за наем върху оборудването и съоръженията в паровата централа. Съгласно чл. 293, ал. 1 ТЗ за действителността на търговската сделка е необходима писмена или друга форма само в случаите, предвидени в закона. Ищецът [фирма] не е представил доказателства, установяващи собствеността му върху оборудването и съоръженията в паровата централа. В. дружество не твърди, че не е ползвало тези съоръжения и оборудване през периода от 2004 год. и до 2008 година, за който период се отнася претенцията за неоснователно обогатяване. Напротив, в исковата молба е направило твърдение, че е собственик на паровата централа, като в понятието парова централа е включило както сградите, така и монтираните в тях съоръжения. Приложеното на л. 230 от делото писмо, изходящо от въззивното дружество [фирма] и адресирано до [фирма] /праводател на ответника/, е определил като извънсъдебно признание за съществуването на наемен договор между страните за паровата централа. За неоснователно е приел възражението на въззивника, че това писмо няма правно валидно действие, поради неподписването му от двама членове на съвета на директорите. Приел е, че в писмото не е посочена стойност на имущество над сумата 50000 лева, а представлява една покана за постигане на споразумение между страните по делото, с което да бъдат преуредени отношенията между тях именно във връзка с процесната парова централа и е поискано намаляване на размера на наема. След изпращането на това писмо до праводателя на ответника в настоящото производство, [фирма] е продължило да изплаща уговорения наем. В заключение съдът е приел, че превежданите по сметка на ответното дружество суми по 17-те броя платежни нареждания представляват именно дължимия наем за ползването на съоръженията и оборудването на паровата централа и следователно не е платена без основание.
Жалбоподателят [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по няколко въпроса, решени в противоречие със съдебната практика и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В първата част на изложението са наведени оплаквания и доводи за незаконосъобразност, необоснованост и постановяване на въззивното решение при съществени процесуални нарушения, без да е поставен конкретен правен въпрос. К. счита, че не са обсъдени релевантни за спора факти и доводи съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, без да конкретизира кои доказателства и негови доводи не са обсъдени. Сочи се противоречие на въззивното решение с приетото по други дела между същите страни относно правото на собственост върху паровата централа. Независимо от това, че не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се отбележи, че не е налице и твърдяното противоречие. Решението на ВКС по гр.д. № 357/12г. І г.о. и решение №110/12.07.2013г. по т.д. №2069/2013г. ВКС, І-во т.о., с което на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК е отменено влязлото в сила решение № 45/03.06.2011 год. по т.д. № 85/2011г. по описа на БАС и делото е върнато делото за ново разглеждане, са цитирани коректно.
От значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото счита въпросите: при отмяна на влязло в сила решение въззивният съд длъжен ли е да се съобразява с указанията на ВКС, дадени в отменителното решение; при постановено решение по чл. 290 ГПК от ВКС, касаещо собствеността на недвижим имот, длъжен ли е съдът да се съобрази с това решение относно това кой е собственик на недвижимия имот при решаване на спора за заплащане на наем; мотивите на съдебното решение имот ли сила на присъдено нещо; приложима ли е хипотезата на чл. 292 ТЗ при наемно правоотношение. Представя съдебна практика.
Първият от поставените въпроси не е от значение за решаването на делото, тъй като касае не настоящото дело, а решаването на друго дело между страните, след отмяна на влязлото в сила решение № 45/03.06.2011г. по т.д. № 85/2011г. по описа на БАС и връщане на делото за ново разглеждане. По втория и третия въпрос, както бе посочено по-горе, въззивният съд се е позовал на решението на ВКС по гр.д. № 357/12г. І г.о., с което е разрешен спорът между страните относно собствеността на паровата централа, като е приел, че ищецът [фирма] е собственик единствено на сградата на паровата централа, но не е представил доказателства за право на собственост и на оборудването в централата. Така приетото от въззивния съд не е в противоречие с постановеното по гр.д. № 357/12г. І г.о. ВКС решение, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС на [фирма] само за сградата. Четвъртият от поставените въпроси не е от значение за решаването на делото. По този въпрос касаторът твърди противоречие с приложеното решение № 523/2008г. ВКС, І т.о., постановено по отменения ГПК, с което е прието, че разпоредбата на чл. 292 ТЗ е предназначена да уреди взаимоотношения между търговци, които са в трайни търговски отношения помежду си и помежду им не съществува спор относно съществени елементи на сделката поради което не е необходимо изрично приемане на офертата при всяка една от поредните продължителни доставки. Въпрос за прилагане на чл. 292 ТЗ не е въведен в предмета на делото и въззивното решение не съдържа мотиви в тази насока. Последният въпрос /представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила непълното обсъждане на събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност/, съдържа условие, което представлява оплакване за постановяване на решението при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Постановяване на решението при съществено нарушение на съдопроизводствените правила е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. На ответника по касация следва да се присъдят 500 лв. разноски по делото.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд, № 116 от 25.11.2013г. по в.гр.д. № 281/2013г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], да заплати на [фирма] [населено място], сумата 500 лв. разноски по делото.
П. е окончателно.
Председател:
Членове: