4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1299
С., 20.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 17 декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: М. Иванова
И. Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 4947/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Й. Т. и И. Б. Т., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адв. Р. Б., срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г с-в, № 2162 от 26.03.2013г. по в.гр.д. № 1111/2013г., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд, 29 с-в, от 02.08.2012г. по гр.д. № 18515/2011г., с което са осъдени И. и И. Т. да заплатят на [фирма] [населено място] сумата 12 251,05 лв., представляваща неустойка по чл. 28, вр. чл. 11 от сключения между страните предварителен договор от 25.01.2002г.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] в представения писмен отговор от пълномощника адв. М. Т. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да уважи предявения от [фирма] против И. и И. Т. иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка по сключения между страните предварителен договор от 25.01.2002г. въззивният съд е приел, че за същия период от време и за същото задължение за неустойка е бил уважен предявен от ищеца срещу ответниците частичен иск в размер на 25 000 лв., като предмет на настоящото исково производство е непредявената по предходното дело част от това вземане до пълния дължим размер. Приел е, че силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен частичният иск, обхваща не само размера на частичната претенция, но и правопораждащите факти, индивидуализиращи спорното право и включващи се в основанието на иска. Тези правопораждащи факти не могат да бъдат пререшавани в следващо дело за друга част от същото вземане, нито да бъдат разглеждани всякакви възражения, настъпили до устните състезания по предходното дело, независимо дали са били наведени от ответниците, които възражения се преклудират със силата на пресъдено нещо. Ето защо като преклудирани не подлежат на разглеждане в настоящото исково производство възраженията на ответниците, че главното задължение по т. 11 от договора е отпаднало, че клаузата за неустойка била нищожна поради накърняване на добрите нрави, че вина за неизпълнение на задължението на ответниците носи и ищецът, който не е прехвърлил на ответниците уговорения гараж. Само „за констатация” съдът е отбелязал, че възражението за недействителност на клаузата за неустойка е неоснователно и по същество, тъй като нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /ТР № 3/2010г. О. на ВКС/, каквато не е процесната клауза по т. 28 от предварителния договор. Относно възражението за прихващане съдът е приел, че спрямо това претендирано от ответниците вземане ищецът е направил възражение за погасяване по давност, което е основателно – вземането, предмет на възражението за прихващане, е погасено по давност. Давността е изтекла на 6.11.2008г., което предхожда както предявяването по настоящото дело на възражението за прихващане, така и момента на подаване на исковата молба по гр.д. № 53018/2009г. СРС. Действително разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД дава възможност да се извърши прихващане и след като вземането е погасено по давност, но само ако е могло да бъде извършено преди да е изтекла давността, т.е. ако са били налице всички предпоставки за извършването му в предишен момент. Съгласно чл. 103, ал. 1 ЗЗД обаче прихващане може да се извърши само, ако активното вземане е изискуемо и ликвидно, а в конкретния случай процесното вземане не е било ликвидно преди изтичане на давността, тъй като не е било безспорно между страните, нито е било установено със С.. При това положение не са налице предпоставките на чл. 130, ал. 2 ЗЗД., поради което възражението за прихващане е неоснователно.
К. И. Й. Т. и И. Б. Т. молят да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК поради противоречие на въззивното решение на практиката на ВКС – ТР № 1/15.06.2010г. О. на ВКС, по въпроса „нищожна ли е по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД уговорената между страните неустойка поради накърняване на добрите нрави” и относно задължението на съда да изложи мотиви по този въпрос. Счита, че в случая съдът не се е обосновал защо не приема възражението за нищожност на неустойката. Излага съображения, че изпълнението е обезпечено, тъй като ищцовото дружество е могло да поиска обявяване на предварителния договор за окончателен. На следващо място излага доводи, че наведените съображения за изискуемост и ликвидност при възражение за прихващане са в противоречие с практиката на ВКС – решение № 149/30.10.2009г. ІІ т.о. ВКС, което прилага.
ВКС намира, че не е налице твърдяното противоречие в съдебната практика поради следните съображения:
Въпросът дали конкретната, уговорена между страните клауза за неустойка е нищожна, е фактически, а не правен въпрос. Освен това, както бе посочено по-горе съдът е приел за преклудирани и не подлежащи на разглеждане в настоящото производство възраженията на ответниците за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, и само за пълнота на изложението е отбелязал, че възражението за недействителност на клаузата за неустойка е неоснователно и по същество.
Въпрос по прилагането на чл. 103, ал. 2 ЗЗД не е ясно формулиран, но от изложението би могъл да се изведе въпросът при заявено в исковото производство възражението за прихващане, когато се прихваща с погасено по давност вземане, необходимо ли е насрещното вземане да е изискуемо и ликвидно. С приложеното решение № 148/29.10.2009г. по т.д. № 79/2009г. ІІ т.о. ВКС е прието, че правният ефект на възражението за прихващане /съдебно прихващане/ настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност. В. решение не противоречи на приложеното решение, тъй като в случая условията за компенсиране трябва да са били налице преди да е изтекла давността, а не едва с постановяване на решението по делото. При точно прилагане на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е приел, че прихващане може да се извърши само, ако активното вземане е изискуемо и ликвидно, а в конкретния случай процесното вземане не е било ликвидно преди изтичане на давността, тъй като не е било безспорно между страните, нито е било установено със С..
По изложените съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноските по делото, но не е представил доказателства за направени разноски, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г с-в, № 2162 от 26.03.2013г. по в.гр.д. № 1111/2013г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: