Определение №140 от 43909 по ч.пр. дело №236/236 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140

Гр.София, 19.03. 2020 год.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 11.03.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
Ч.т.д. № 236/2020 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството по делото е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на процесуалния пълномощник на В. Я. А. от [населено място], срещу решение № 224 от 18.10.2019 г. по в.т.д.№ 208/2019 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която съдът се е произнесъл по частна жалба срещу определение № 317/25.01.2019 г. по т.д.№ 1736/2017 г. на Варненския окръжен съд, ТО, постановено по реда на чл.248 ГПК.
С първоинстанционното определение съдът е оставил без уважение молбата на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с което в полза на адв. Т. по реда на чл.38 ал.2 ЗА е било присъдено възнаграждение за заповедното производство в размер на 1 300 лв.
С въззивното определение – каквото е решението на Варненски апелативен съд в обжалваната част, съдът е отменил определението на В. за разликата над 84.69 лв. до присъдените 1 300 лв.
Частната касационна жалба е депозирана от легитимирано лице, против подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК. Тя съдържа оплаквания, че преценката на ВнАС относно реда, по който се определя минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/09.07.2004 г. относно адвокатска услуга, осъществена в заповедното производство, е незаконосъобразна. Релевира се и довод, че в първоинстанционното производство липсва възражение от страна на банката за прекомерност на претендираното възнаграждение, поради което съдът не е следвало да го намалява. По подробно изложени съображения се моли обжалваният акт да бъде отменен, като неправилен.
С оглед приложението на чл.280 ал.1 ГПК в настоящото частно производство се поставят следните въпроси, като разрешени от въззивния съд и със значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ При определяне размера на адвокатско възнаграждение при осъществена безплатна процесуална защита на длъжника по реда на чл.38 ЗА срещу неоснователна претенция на заявител намират ли приложение правилата на раздел ІІ от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения – Възнаграждения за съвет, справки, изготвяне на книжа и договори и заверяване на преписи от документи по чл.32 ЗА или следва да бъдат приложени правилата на раздел ІІІ – Възнаграждения по граждански и административни дела за една инстанция; 2/ Как следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение за осъществена защита на длъжник по реда на чл.38 ал.1 и ал.2 ЗА срещу неоснователна претенция на заявител; 3/ Допустимо ли е при определяне по правилата на чл.78 ал.3 ГПК на размер на адвокатско възнаграждение за процесуална защита на длъжник срещу неоснователна претенция на заявител същият да се установи в размер под предвидения минимален такъв с чл.7 от Наредба № 1/09.07.2004 г.; 4/ Правилата на чл.7 ал.7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения приложими ли са единствено за активната да инициира заповедното производство страна – заявител, искащ издаване на заповед за изпълнение или следва да бъде прието, че цитираната норма е относима и към двете страни в заповедното производство. Допълнително в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържа позоваване на хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК, като се твърди очевидна неправилност на обжалвания акт, поради несъобразяването му с основни начала на гражданския процес относно правото на защита и равенството на страните в процеса.
Ответникът по частната касационна жалба, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл.276 ал.1 ГПК изразява становище за нейната недопустимост, за липсата на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и евентуално за неоснователност на същата.
За да се произнесе, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Частната касационна жалба е допустима, поради което следва да се преценят заявените основания по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК.
Според мотивите на въззивното решение по подадената частна жалба, процесуалното представителство за подаване на възражение по чл.414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. случаи, поради което възнаграждението, съобразно § 1 от Допълнителните й разпоредби, следва да се определи по аналогия, като се изходи от вида на процесуалното действие. В този смисъл въззивният състав е изтъкнал, че към заповедта за изпълнение винаги е приложен образец на бланка за възражение с подробни указания относно попълването му, който се връчва на длъжника. Доколкото в случая бланкетното възражение в заповедното производство е подадено от адвокат–пълномощник /с приложен към същото договор за правна защита и съдействие с уговорка за безплатното им осъществяване/, по аналогия за дейността му следва да се приложат хипотезите на чл.6 от Наредба № 1 – възнаграждения за съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно т. 3 – за проучване на дело с даване на мнение по него и т.5 – за изготвяне на други молби. Така определено, възнаграждението следва да възлиза на 110 лв., като при съобразяване на нормата на чл.78 ал.3 ГПК, в полза на адвоката-пълномощник се дължи сумата от 84.69 лв.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че исканото касационно обжалване не следва да се допуска, поради следното:
Заповедното производство е уредено като едностранно. Затова в чл.7 ал.7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл.414 ГПК /в приложимата към казуса редакция/ е основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д.№ 3074/2018 г., споделяно от настоящия съдебен състав.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице допълнителните селективни предпоставки за достъп до касация, на които жалбоподателят се позовава. Няма необходимост от тълкуване на разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нито такава се обосновава от страната. Наличието на практика на ВКС по чл.274 ал.3 ГПК, попадаща в основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на която обжалваният акт не противоречи /в сочения от жалбоподателя смисъл/, изключва както приложението на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, така и това на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
Извън горното, формулираните въпроси касаят изцяло правилността на изложените от въззивния съд решаващи мотиви, вкл. по някои от тях липсва произнасяне, поради което същите не съответстват на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение искането за допускане на касационно обжалване се преценява като неоснователно, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 224 от 18.10.2019 г. по в.т.д.№ 208/2019 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която съдът се е произнесъл по частна жалба срещу определение № 317/25.01.2019 г. по т.д.№ 1736/2017 г. на Варненския окръжен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар