4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1423
София, 30.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми декември две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 899/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Община – Шумен, чрез адв. В. В., против решение от 25. 02. 2011 г. по в.гр.д. № 744/2010 на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 535 от 18. 10. 2010 г. по гр. д. № 2516/2009 г. на Шуменския районен съд, с което е уважен предявеният от И. М. И. против Община – Шумен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по процесуалноправен въпрос, разглеждането на който ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, както и по материалноправни въпроси, с твърдения, че разглеждането на единия ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, а другият е решен в противоречие със задължителната и незадължителна съдебна практика.
Ответникът по жалба И. М. И. изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за правилност на въззивното решение. Претендира деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С въззивното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционно решение, с което е обявен за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предварителен договор за покупко-продажба на апартамент, сключен на 11. 12. 2007 г., между З. П. Х. и И. М. И.. За да постанови този резултат, съдебният състав е приел, че на 11. 12. 2007 г. е бил сключен валиден предварителен договор за покупко-продажба, с който З. Х. се е задължил в срок до 1. 07. 2008 г. да продаде на И. И. собствения си апартамент за сумата 40000 лв., изплатена напълно и в брой при подписване на предварителния договор. След смъртта на З. Х., настъпила през януари 2008 г., задължението за сключване на окончателен договор е било наследено от общината съгласно чл. 11 ЗН, тъй като прехвърлителят не е оставил законни наследници по чл. 5-9 ЗН. Прието е, че е доказана собствеността на обещателя З. Х., придобил жилището по наследство от сестра си, а последната – чрез учредено и реализирано право на строеж, както и че са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:
а/. как се доказва обстоятелството, че след смъртта си дадено лице не е оставило законни наследници по чл. 5 – чл. 9 ЗН – с твърдение, че разглеждането му ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото;
б/. приложима ли е разпоредбата на чл. 8 ЗОбС в хипотези, при които общината се явява приобретател на задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, на основание чл. 11 ЗН – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с т. 2 от ППВС № 8/80 г., с ТР № 84/68 г. и с решение на ВКС по чл. 290 ГПК, както и в противоречие с решение на ВКС по отменения ГПК;
в/. за приложението на чл. 264, ал. 1 ДОПК, вр. чл. 363 ГПК и дали наличието на неплатени данъчни задължения на продавача налага отхвърляне на предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – с твърдение, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело.
Относно първия посочен по-горе правен въпрос /за доказване на липсата на законни наследници по чл. 5-чл.9 ЗН/ – разглеждането му не би допринесло за точното приложение на закона и за развитието на правото. Относно начина за доказване на това обстоятелство /видове доказателства и доказателствени средства и разпределението на доказателствената тежест/ няма отклонение от правилата, установени с разпоредбите на чл. 153-209 ГПК. По приложението на тези процесуални норми има създадена обилна съдебна практика, включително и задължителна такава, обективирана в ППВС и в решения по чл. 290 ГПК. Няма и необходимост създадената практика да бъде променена поради неточно тълкуване на закона или осъвременена поради настъпили в законодателството и обществените условия. От друга страна, нормите на чл.чл. 179 и 164, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на чл. чл. 23-25, 35 и 106 ЗГР са ясни и непротиворечиви – наличието на наследници по закон се доказва само с официален писмен документ – удостоверение за наследници. Последното се издава от общината, в която е бил последният постоянен адрес на наследодателя /тъй като справката се прави по регистъра на населението, а данните по ЕСГРАОН са единни/, въз основа на заявление-декларация на заявителя, достоверността на данните по което се проверяват от общинската администрация след справка по регистъра на населението. В случая липсата на законни наследници по чл. 5-9 ЗН е доказано с удостоверение за наследници, издадено от общината – ответник по иска. Верността на удостоверението не е оспорена в срок, нито в преклузивните срокове пред първоинстанционния съд е направено възражение за наличие на законни наследници по съребрена линия до шеста степен включително.
Относно втория въпрос /за приложимостта на разпоредбата на чл. 8 ЗОбС в хипотези, при които общината се явява приобретател на задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, на основание чл. 11 ЗН/ – неоснователен е доводът, че този въпрос е решен в противоречие с т. 2 от ППВС № 8/80 г., с ТР № 84/68 г., както и с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, нито е доказано противоречивото му решаване от съдилищата. В т. 2 от ППВС № 8/80 г. е прието, че при искове за делба и по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът трябва да изяснява дали не са налице пречки за придобиване на имота – изискване, което е спазено от съда, направил преценка за наличие на такива пречки. Съгласно ТР № 84/68 г. по исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съобразността на предварителните договори с разпоредбите на ЗРПВПННИ се преценява към постановяване на решението, а не към сключване на предварителния договор – решението е неприложимо в случая, доколкото цитираният закон е отменен, към сключване на предварителния договор имотът е бил частна собственост на физическо лице и законодателството не е предвиждало като условие за продажбата му съгласие или акт на административен орган. Приложените от касатора решение на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 280 от 6. 07. 10г. по гр.д. № 396/09г. на ВКС, ІІ г.о./ и решение на ВКС по отменения ГПК /р.№593 от 19. 06. 2009 г. по гр.д. № 998/08 г. на ВКС, ІІІ г.о./ са неотносими към случая, тъй като едното касае договор за покупко-продажба, сключени между граждани и ведомство – държавно учреждение, а другото – продажба на имот частна общинска собственост. В случая се касае за изпълнение на облигационно задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, което задължение е възникнало за физическо лице – собственик на недвижим имот, въз основа на сключен от него с друго физическо лице предварителен договор за покупко-продажба и което задължение е било придобито от общината по реда на чл. 11 ЗН, а не за изпълнение на задължение по чл. 19 ЗЗД, възникнало за общината въз основа на сключен от нея предварителен договор за покупко-продажба на имот – частна общинска собственост.
По третия въпрос /дали липсата на данъчни задължения на обещателя по предварителния договор е предпоставка за уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД/ – неоснователен е доводът, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 114 ЗС е ясна – съдът не издава препис от решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД докато ищецът не докаже, че е платил данъчните и другите задължения на праводателя му към държавата. Тоест, плащането на задълженията на праводателя към държавата е условие за издаване на препис от съдебното решение за обявяване договора за окончателен, с което приобретателят би могъл да се легитимира като собственик, но не и предпоставка за уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
При този изход на делото общината ще следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата И. И. сумата 500 лв. деловодни разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 53041 от 13. 05. 11 г.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25. 02. 2011 г. по в.гр.д. № 744/2010 на Шуменския окръжен съд.
ОСЪЖДА Община – [населено място] да заплати на И. М. И. сумата 500 лв. деловодни разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: