О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
[населено място], 28.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 322 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Костова С., чрез процесуалния й представител адв. М. Й. против определение № 801 от 30.11.2015 г. по ч.т.д. № 630/2015г. по описа на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 2554/14.07.2015г. по т.д. № 857/2014 г. описа на В. в частта, с която е върната въззивна жалба вх. № 38984/01.12.2014г.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Частният жалбоподател излага оплаквания, че решаващият съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК като е приел, че по въззивната жалба срещу решение по чл.422 ГПК се дължи такса в размер различен от половината от дължимата за първоинстанционното производство. По последното при предявен иск за сумата от 33 574,02 лв. се е дължала държавна такса в размер на 2% от цената на иска или в случая – 671,48 лв., следователно за въззивното производство се дължи държавна такса от 335,74лв., а не указаната от В. и възприета от ВнАС като дължима държавна такса по въззивната жалба в размер на 700,40 лв. Според частния жалбоподател погрешно определената държавна такса съставлява действие в нарушение на процесуалния закон и от него не могат да възникнат неблагоприятни последици за подалата въззивната жалба страна. Моли за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за администриране на въззивната жалба.
Ответникът по частната жалба [фирма] в писмения отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на частната жалба и за нейната неоснователност по същество.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени за изхода на делото процесуалноправни въпроси, които настоящата инстанция конкретизира в следния смисъл: 1/ Как се определя размерът на дължимата държавна такса по въззивна жалба срещу решение на първоинстанциония съд по иск с правно осн. чл.422 ГПК ?; 2/ Следва ли да бъде върната въззивна жалба при невнесена от въззивника държавна такса, ако указанията на съда са за внасяне на грешно определена дължима държавна такса ? По отношение на допълнителния критерий за селектиране на частната касационна жалба се обосновава приложение на този по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липсата на задължителна практика по поставените въпроси и необходимост от даване на тълкуване, което би допринесло за развитие на правото.
Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С определението си въззивният съд е приел, че спорът по т.д. № 857/2014г. на В. е приключил с решение № 1041/12.11.2014г., което е било обжалвано от М. С. с въззивна жалба. Същата е била оставена без движение с разпореждане на В. с указания за внасяне по сметка на ВнАС на държавна такса в размер на 700,40 лв. По повод на подадена молба за освобождаване на въззивника от държавна такса В. е постановил определение за отхвърляне на молбата, което е потвърдено от ВнАС и последното е било недопуснато до касационно обжалване съгласно Определение № 340/18.06.2015г. по ч.т.д. № 1716/2015г. на ВКС, I т.о. След връщане на делото от ВКС първоинстанционният съд е дал нов едноседмичен срок за внасяне на държавната такса. М. С. е поискала удължаване на срока, поради затруднено материално положение. В. не е уважил молбата по чл.63, ал.1 ГПК и е върнал обратно въззивната жалба. Въззивната инстанция е счела, че с частната жалба срещу определението на В. за връщане на въззивната жалба не се оспорва наличието на нередовности на въззивната жалба, респ. дължимостта на държавна такса по същата. Основните оплаквания на страната са били свързани с релевиране на уважителни причини, обосноваващи удължаване на срока. В тази връзка апелативният съд е изложил мотиви, че липсата на средства за заплащане на държавна такса не е уважителна причина по смисъла на закона и не може да обоснове уважаване на искане за удължаване на срока. От друга страна е изтъкнал, че въпросът за дължимостта на държавната такса е бил окончателно решен предвид влизането в сила на определението по чл.83, ал.2 ГПК. ВнАС е отчел, че от постановяване на окончателния съдебен акт по молбата за освобождаване от държавна такса до изтичане на дадения от В. нов срок за изпълнение на указанията за внасяне на държавна такса по въззивната жалба страната е разполагала с повече от месец, за да организира финансово делата си и да изпълни процесуалните си задължения. С тези съображения е потвърдил определението на В. за връщане на въззивната жалба.
След преценка на доводите в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Поставеният от частната жалбоподателка по изложението първи въпрос е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд е дал отговор за дължимост на държавна такса от 700,40лв. по въззивната жалба, а с оглед неизпълнението на указанията на В. да бъде внесена, е достигнал до краен извод за нередовност на същата въззивна жалба, поради което и е потвърдил определението за връщането й. Така посоченият размер на държавната такса е бил изчислен като 2% от общия размер на вземанията, по които има произнасяне с обжалваната част на първоинстанционното решение: за 33 574,02лв. – главница по договор за кредит и 1 446,21 лв. – просрочени лихви за периода 07.10.2013г.-26.11.2013г.
ВКС намира, че не е налице допълнителният критерий по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, въведен с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. От една страна позоваването на предпоставката, че разрешението по поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото според разясненията по т.4 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, предполага не просто формално излагане на същото от страна на касатора, но и обосноваване защо той счита, че по отношение на правния въпрос в нормативната уредба се констатира непълнота, неяснота или противоречие, които да налагат отстраняването им чрез тълкувателна дейност на съда за установяване точния смисъл на закона или защо е необходимо изменение на задължителната практика и практиката по отделните казуси, за да се създаде нова съдебна практика в съответствие с установеното в закона или поради нужда от осъвременяването й. От друга страна е налице създадена по първия поставен въпрос задължителна практика с оглед постановките по т.18 на ТР № 6/2012г. от на ОСГТК на ВКС. Според същите относно исковете по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК няма специални правила за определяне на цената им, нито относно начина, по който се изчислява размерът на дължимата държавна такса. Следователно приложение намират общите правила по чл. 69 ГПК за цената на иска и по чл. 72 ГПК за държавната такса, която следва да се определи върху цената на всеки един кумулативно съединен иск в размера по чл. 1 ТДТГПК. От тази сума се приспада вече платената такса в заповедното производство и разликата формира размера на държавната такса за довнасяне.
Поддържаното от частната жалбоподателка становище е, че държавната такса по въззивна жалба се изчислява в размер на половината само от дължимата за довнасяне държавна такса при завеждане на иска по чл.422 ГПК. Същата теза не е в съгласие с цитираните по-горе разяснения по ТР №6/12 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС и разпоредбите на чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.1, чл.12 и чл.18 от ТДТГПК. Разпоредбата на чл.1 ТДТГПК изрично предвижда, че дължимата държавна такса по искова молба е в размер на 4% върху цената на иска. Тъй като исковото производство по чл.422 ГПК се предхожда от заповедното производство по издаване на заповед за изпълнение, респ. за незабавно изпълнение по заявление по чл.410 ГПК, респ. по чл.417 ГПК, то дължимите за тези две производства държавни такси са изрично разграничени. В чл.12 от ТДТГПК е регламентирано по заявлението да бъде внесена държавна такса в размер на 2% върху интереса, а остатъкът до 4% върху цената на всеки иск ще бъде довнесен съобразно чл.415,ал.1 ГПК при завеждане на иска по чл.422 ГПК , в случай, че се развие такова производство с оглед подадено от длъжника възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Ето защо дължимата по чл.18 ТДТГПК държавна такса по въззивна жалба срещу решение по иск с правно осн. чл.422 ГПК е в размер на 50% от дължимата за първоинстанционното производство / т.е. тази по чл.1 ТДТГПК, а не само довнесената по чл.415, ал.1 ГПК/ върху обжалваемия интерес.
Предвид горните съображения настоящият състав на ВКС намира, че поради липса на селективен критерий частната касационна жалба не следва да бъде допусната до касационен контрол.
На осн. чл.78, ал.3 ГПК с оглед изхода от спора в полза на ответника по частната жалба следва да се бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. по аналогия на чл.11 от Наредба №1 от 9.07.2004 г.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 801 от 30.11.2015 г. по ч.т.д. № 630/2015г. по описа на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 2554/14.07.2015г. по т.д. № 857/2014 г. описа на В. в частта, с която е върната въззивна жалба вх. № 38984/01.12.2014г.
ОСЪЖДА М. Костова С. ЕГН [ЕГН], съд.адрес : [населено място] , [улица], ет.1 ,офис 1, чрез адв.М.Й. да заплати на [фирма], [населено място], представлявано от изп.директори П. А. и Ф. Т. Д. М. Я., чрез юрисконсулт Никола Н. , сумата от 200лв. , на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: