О П Р Е Д Е Л Н И Е
№ 1562
София, 30.12.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети декември две хиляди и девета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1926 /2009 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. С. срещу решение от 31.07.2009 г. по гр.д. № 763 /2008 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 2-ри с-в., с което е оставено в сила решение от 04.01.2008 г. по гр.д. № 771 / 2006 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ТБ „А” АД (нататък и „банката”) сумата 93,955.35 лева, която е платена от банката на РУСО – Кюстендил, представляваща присвоена от жалбоподателя в качеството му на счетоводител-касиер в банката сума 67,000 лева, ведно с изтекли лихви върху нея, както и сумата 5,291 лева разноски и ведно със законната лихва върху 93,955.35 лева, считано от 06.10.2006 г.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон.
Навежда следното като основание за допускане на касационно обжалване: въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси (не казва какви) в противоречие на практиката на ВКС, за което сочи решение от 14.11.2005 г. по гр.д. № 2038 /2005 г. на СГС, ІV „в” г.о., съгласно което наличието на договор препятства възможността да се приложат правилата за деликта, тъй като кумулацията на договорната и деликтната отговорност е изключена; решение № 425 /17.09.1991 г. по н.д. № 278 /1991 г. , І н.о. на ВС според което „липса” и „длъжностно присвояване” са взаимно изключващи се фактически състави и
тогава когато отчетникът е прикрил липсата, а по отношение на самия жалбоподател е налице влязла в сила присъда за извършено от него престъпление по чл.203 НК; въпросът (не казва кой) е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК освен за посочените решения и за решения № 801 /27.04.2000 г., ІІІ г.о. ВКС: при вреди от имуществото на работодателя, нанесени от отчетническа дейност, когато произходът им не може да бъде установен, отговорността на материалноотговорното лице е за липса по чл.207,ал.1,т.2 КТ и № 1304 /13.07.2005 г. по гр.д. № 838 /2003 г. ІІІ г.о. на ВКС: при констатация за липса на парични или материални ценности, поверени на служителя под отчет, презумира се, че щетата е причинена от отчетника, в чиято тежест е установяването, че не е причинил щетата или, че това не е извършено виновно.
ТБ „А” АД твърди, че наведените твърдения и посочените решения не представляват основания за допускане на обжалване, оспорва и основателността на жалбата.
Настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срок срещу въззивно решение от легитимирана страна и разгледаните във въззивната инстанция искове са с цена над 1,000 лева.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правно релевантните факти не се оспорват, но са доказани от събраните по делото доказателства: гражданският съд е обвързан от одобрено от наказателен съд споразумение по н.о.х.д., с което жалбоподателят се е признал за виновен в извършването на умишлено престъпление длъжностно присвояване като счетоводител-касиер в банката по чл.203,ал.1 НК, като общият размер на причинената на РУСО – Кюстендил щета съответства на размера на исковата претенция – 93,955.35 лева, че съгласно чл.203,ал.2 КТ за вреда, причинена умишлено или в резултат на престъпление (жалбоподателят е осъден за резултатно престъпление при пряк умисъл), отговорността се определя по гражданския закон и е неоснователен доводът на жалбоподателя, че са приложими правила за реализиране на ограничена имуществена отговорност; че банката, която е отговаряла за обезщетението на причинената от жалбоподателя вреда съгласно чл.49 ЗЗД, е заплатила на РУСО – Кюстендил сумата по споразумение и съгласно чл.54 ЗЗД има право на иск против жалбоподателя за това, което е платила, като съдът е изложил съображения за неоснователността на възражение за погасителна давност.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно по следните съображения:
Жалбоподателят не е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, на който въззивният съд да е основал решението си, а това е първата предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл.280,ал.1 ГПК, а липсата и – основание за отклоняване на искането.
Твърдението, че въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, не е достатъчно, защото, за да постанови решение по предмета на спора, въззивният съд винаги разрешава множество такива въпроси, като условие за допускане на касационно обжалване законодателят изисква да се изведе конкретен такъв въпрос и да се докаже някоя от предпоставките на т.т.1-3 по отношение на него.
Но дори и ако настоящият състав се опита да изведе такива въпроси от разрешенията в посочените съдебни решения, то искането отново е неоснователно по следните съображения:
Въззивният съд не е основал решението си на кумулация на договорната и деликтната отговорност, а е приел, че за извършеното престъпление за отговорността на жалбоподателя пред банката е приложима разпоредбата на чл.203,ал.2 КТ, която в случая на извършеното умишлено и резултатно престъпление препраща към отговорност за непозволено увреждане.
Въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че жалбоподателят е признат за виновен за „длъжностно присвояване”, а не за „липса”, приел е, че произходът на вредата е установен – паричната сума е била присвоена от жалбоподателя; впрочем в касационната жалба не се твърди необоснованост на въззивното решение, а фактите, които осъществяват фактическия състав на престъплението, което е установено по делото, са от тези, които изрично се признават в жалбата (стр.2, абз.1-ви), наред с другите правно релевантни факти. Няма никакви противоречия с посочените решения на ВКС, които разграничават фактическите състави на „длъжностно присвояване” и „липса”.
Поради изложеното следва да се приеме, че твърденията на жалбоподателя не осъществяват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Страните не претендират разноски и такива не следва да се присъждат.
Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение от 31.07.2009 г. по гр.д. № 763 /2008 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 2-ри с-в.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.