Определение №16 от 42747 по ч.пр. дело №2533/2533 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
[населено място], 12.01.2017 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №2533 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 396 ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение №396/08.08.2016г. по ч. гр. д. №533/16г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено определение №538 от 15.07.2016г. по т. д. №139/16г. на Пазарджишки окръжен съд и вместо това е допуснато обезпечение на исковете, предявени по т.д.№139/2016г. по описа на Пловдивски окръжен съд, от „Ф. за енергетика и енергийни икономии -ФЕЕИ“ А., [населено място], против [фирма] с обща цена 586 402,56 лева, от които 542 965,32 лева – част от общо дължима сума от 1402660,41 лева по договор за изпълнение на инженеринг за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат за сградите на [фирма] от 13.06.2011г., сключен между [фирма] и [фирма], [населено място] и два броя договори за покупко- продажба на вземания от 26.04.2012г., сключени между [фирма] и „Ф. за енергетика и енергийни икономии -ФЕЕИ“ А., и 43437,24 лева – част от дължима по договора неустойка в общ размер на 112212,87 лева, чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в 27 броя банки до размера на 586 402,56 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, тъй като съставът на въззивния съд не е изпълнил своите задължения при преценката на представените доказателства с оглед установяването наличието на обезпечителна нужда. Твърди,че съдът не е съобразил, че сключеният между страните договор е договор с гарантиран резултат по смисъла на чл.48 от Закона за енергийната ефективност от 2008г. /отм./ и на чл.72 от Закона за енергийната ефективност от 2015г., при който възложителят изплаща на изпълнителя цената на инвестицията изцяло от спестяванията в резултат на осъществените енергоефективни мерки. Посочва, че съдът не е изследвал изпълнението на чл.27 ал.2 от представения договор, предвиждащ установяване на паричната равностойност на реализираните икономии, за да направи извод за изискуемост на възнаграждението в контекста на разпоредбата на чл.48 от ЗЕЕ /отм./ Счита, че приемайки процесните вземания за изискуеми и ликвидни, въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.12 от ГПК във връзка с чл.235 ал.2 от ГПК. Наред с това поддържа,че съдът неправилно е приел, че е налице обезпечителна нужда, при липса на заявени от ищеца обстоятелства за наличието на такава.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 т.1 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1.Длъжен ли е съдът да преценява всички доказателства по делото и да основава определението си на установените обстоятелства по делото и закона? Въззивният съд извършил ли е преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право за изискуемост на процесните вземания и техния размер с оглед на правната специфика на правното основание на цедираните вземания, представляващо договор с гарантиран резултат /Е. договор/, по който плащанията са за сметка на реализираната икономия на енергия по смисъла на чл.48 от ЗЕЕ 2008г. /отм./? 2. Допустимо ли е в производството по обезпечение на иска съдът да извършва правна преценка за изискуемостта и ликвидността на процесните вземания? 3. Налице ли е твърдяна и обоснована от ищеца обезпечителна нужда и интерес от обезпечение въз основа на изложени от него обстоятелства, че е невъзможно или ще затрудни осъществяването на правата му по решението? 4. Дали е налице изискуемост и ликвидност на процесните вземания, какъвто правен извод е направил въззивният съд в мотивите на постановеното от него определение? Поддържа, че по първия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика по приложението на чл.12 и чл.235 от ГПК обективирана в решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. Твърди, че като се е произнесъл по изискуемостта и ликвидността на процесните вземания в обезпечителното производство съдът е постановил определението си в противоречие с решение №113/09.07.2013г. по гр.д.№1274/2013г. на ВКС, ГК, II г.о., с което е прието, че спорното неликвидно насрещно вземане става ликвидно и изискуемо с влизане в сила на решението. Поддържа, че по третия въпрос съдът е допуснал противоречие със задължителната съдебна практика в определение №620 от 09.11.2009г. по ч.т.д.№592/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., определение №161 от 28.02.2013г. по ч.гр.д.№1312/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., определение №350 от 08.07.2016г. по т.д.№1027/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, съгласно които преценката относно наличието на обезпечителна нужда е винаги конкретна с оглед специфичните за делото факти.
Ответникът по жалбата „Ф. за енергетика и енергийни икономии -ФЕЕИ“ А. представя писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК.
Първият от формулираните в изложението въпроси е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос частният касационен жалбоподател не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. На поставения правен въпрос е даден отговор в цитираното от жалбоподателя решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същото е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени с молбата доказателства, относими към възникването на правоотношение по договор за изпълнение на инженеринг за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат и към пораждането и изискуемостта на задължението на възложителя за заплащане на цената. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и на преценката на съда относно това кои са приложимите към спора нормативни актове, касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка втората част на първия поставен въпрос съдържа оплакване на частния касационен жалбоподател за неправилно приложение на закона и твърдения за погрешни крайни изводи досежно изискуемостта и размера на процесните вземания, които представляват отменителни основания по чл.288, т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК.
Вторият въпрос също е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е изразил становище,че претендираните от ищеца по бъдещия иск вземания за възнаграждение и неустойка са ликвидни и изискуеми. Формирайки извод относно съществуването на вземане, което е установено по размер и с настъпил падеж, независимо, че е използвал терминът „ликвидно“, въззивният съд не е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение №231 от 29.03.2012г. по ч.т.д.№178/2012г. на ВКС, ТК, II т.о, определение №740 от 13.10.2014г. по ч.гр.д.№5633/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. и др., при произнасянето по молба за допускане на обезпечение съдът следва да изрази становище дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск, съответно дали тези писмени доказателства установяват фактите, пораждащи спорното право. В производството по допускане на обезпечение не може да бъде извършена такава преценка на основателността на бъдещия иск, каквато съдът ще извърши в бъдещото исково производство, събирайки всички относими към спора и процесуално допустими доказателства. Още повече, че изводите относно съществуването на твърдяното от ищеца по бъдещия иск право следва да бъдат направени едва с решението на съда след приключването на устните състезания. В настоящата хипотеза въпросът дали направеният от въззивния съд извод за вероятна основателност съответства на представените доказателства е въпрос на обоснованост, съответно правилност на постановения от него акт, поради което не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Още повече, че в случая преценката на въззивния съд относно вероятната основателност на иска, не е единствено определяща за уважаването на молбата за допускане на обезпечение. В случая независимо от изводите за наличие на изискуеми вземания в полза на ищеца по предявените искове, въззивният съд е определил парична гаранция, която би била достатъчно условие за допускане на обезпечението, дори и при липса на представени с молбата убедителни писмени доказателства за вероятна основателност на иска.
Третият формулиран от частния касационен жалбоподател въпрос също отговаря на общото изискване за достъп до касация, доколкото въззивният съд е направил извод за наличие на обезпечителна нужда. Този извод е в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ, обективирана в определение №269/21.06.2016г. по ч.т.д. №6/2016г. на ВКС на РБ, І т.о. Поради това касационното обжалване на определение №396/08.08.2016г. по ч. гр. д. №533/16г. на Пловдивски апелативен съд, следва да бъде допуснато при условията на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, независимо, че определение №620 от 09.11.2009г. по ч.т.д.№592/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., определение №161 от 28.02.2013г. по ч.гр.д.№1312/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., определение №350 от 08.07.2016г. по т.д.№1027/2016г. на ВКС, ТК, II т.о,. на които касаторът се позовава, не съставляват задължителна за съдилищата практика съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като с тях не е допуснато касационно обжалване на определенията на въззивния съд.
По така поставения процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира следното:
По въпроса относно необходимостта от установяване на обезпечителна нужда в производството по допускане на обезпечение на иск е налице задължителна практика, обективирана в определение №269/21.06.2016г. по ч.т.д. №6/2016г. на ВКС на РБ, І т.о. В него се приема, че обезпечителната нужда при искове за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване, при липса на данни, които да я опровергават. В този смисъл и трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение №231 от 29.03.2012г. по ч.т.д.№178/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №514 от 15.07.2013г. по ч.т.д.№2728/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е съобразил тази практика, като не е взел предвид данните, опровергаващи наличието на обезпечителна нужда. В случая в договора за изпълнение на инженеринг за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат за сградите на [фирма] от 13.06.2011г., сключен между [фирма] и [фирма], [населено място], е учреден залог върху вземане на длъжника [фирма]. Видно от представените договори за покупко- продажба на вземания от 26.04.2012г., сключени между [фирма] и „Ф. за енергетика и енергийни икономии -ФЕЕИ“ А., вземанията са цедирани ведно с обезпеченията. Ищецът по предявения иск не е изложил доводи или ангажирал доказателства, че вземането, върху което е учреден залог не съществува или че неговият размер не е достатъчен, за да гарантира правата му по евентуално осъдително решение в негова полза. Поради това към настоящия момент същият не е обосновал наличие на обезпечителна нужда, като няма пречка същата да бъде установена и доказана на по – късен етап в хода на исковото производство.
Предвид изложеното обжалваното определение на Пловдивски апелативен съд следва да бъде отменено, а молбата за допускане на обезпечение следва да бъде отхвърлена.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И

ОТМЕНЯ определение №396/08.08.2016г. по ч. гр. д. №533/16г. на Пловдивски апелативен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата за допускане на обезпечение на исковете, предявени по т.д.№139/2016г. по описа на Пловдивски окръжен съд, от „Ф. за енергетика и енергийни икономии -ФЕЕИ“ А., [населено място], против [фирма] с обща цена 586 402,56 лева
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Оценете статията

Вашият коментар