Определение №161 от 43913 по тър. дело №1870/1870 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№161
гр. София, 23.03.2020 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ :
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ С.

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1870/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция по заетостта със седалище в гр. София срещу решение № 3572 от 17.05.2019 г., постановено по в. гр. д. № 11378/2018 г. на Софийски градски съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № ІІ-78 от 20.03.2015 г. на Софийски районен съд е осъдена Агенция по заетостта да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД на Сдружение „Регионален бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия” – гр. Перник сумата 2 952.52 лв., дължима по договор за безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” с рег. № ESF-1107-18-08002 от 08.03.2012 г., и е отхвърлено предявеното от Агенция по заетостта възражение за прихващане със сумата 34.96 лв., претендирана като изплатена над общата сума на верифицираните допустими разходи по договора.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Навежда се и оплакване за недопустимост на решението в частта, с която е уважен искът за сумата 177.40 лв. по бюджетно перо 2.3 „Разходи за транспорт за целева група”, с твърдение, че съдът се е произнесъл свръхпетитум, тъй като с исковата молба ищецът е претендирал като неверифициран и невъзстановен разход по посоченото перо само сумата 17.00 лв.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за достъп до касационно обжалване се сочат също вероятна недопустимост на въззивното решение в частта относно претенцията за неверифициран разход по перо 2.3 „Разходи за транспорт за целева група” и вероятна нищожност на решението поради неразбираемост на мотивите в частта относно признат разход по бюджетно перо 3.1 „Разходи за закупуване на материали” за сумата 1 289.10 лв.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Сдружение „Регионален бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия” със седалище в гр. Перник, който прави възражение за недопустимост на касационната жалба на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. При условията на евентуалност ответникът изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата и претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Неоснователно е възражението на ответника по касация за необжалваемост на въззивното решение и за недопустимост на касационната жалба поради наличие на предпоставките по чл.280, ал.3, т.1 ГПК. С въззивното решение е разгледан осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за реално изпълнение на парично задължение по договор за безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”. Договорът не е от категорията на абсолютните търговски сделки и е сключен между гражданскоправни субекти, които не са търговци. Поради това възникналият спор за неизпълнение на договора не е търговски и за допустимостта на касационното обжалване са приложими правилата за достъп до касационно обжалване по граждански, а не по търговски дела. С разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и тъй като въззивното решение е постановено по иск с цена 16 149.47 лв., то подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба е процесуално допустима. Обжалваемостта на въззивното решение е констатирана и в решение № 75 от 02.08.2018 г. по т. д. № 1712/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., с което след отмяна на предходно въззивно решение по спора делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
За да осъди Агенция по заетостта да заплати на Сдружение „Регионален бизнес център за подпомагане на малки и средни предприятия” – гр. Перник сумата 2 952.52 лв., Софийски градски съд е приел, че поради неоснователен отказ за верифициране на разходи, извършени от ищеца в качеството на бенефициент по договор за безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” с рег. № ESF-1107-18-08002 от 08.03.2012 г., агенцията – ответник дължи на ищеца стойността на разходите, възлизащи общо на присъдената с обжалваната част на въззивното решение сума – 2 952.52 лв. Посочената сума е формирана като сбор от сумите 1 138.55 лв. – разходи по бюджетно перо 1.1 „Възнаграждения и осигуровки за сметка на работодателя, съгласно КТ и КСО, за експерт-анализатори и оперативни асистенти, извършващи идентифициране на обезкуражените лица сред маргиналните общности”, 177.40 лв. – разходи по бюджетно перо 2.3 „Разходи за транспорт за целевата група”, 363.75 лв. и 1 175.10 лв. – разходи по бюджетно перо 3.1 „Разходи за закупуване на материали”, и 97.72 лв. – разходи по бюджетно перо 4.4 „Разходи за застраховки на представителите на целевите групи”.
При произнасяне по исковата претенция за дължими суми по бюджетно перо 1.1 въззивният съд е съобразил представените с исковата молба граждански договори, сключени от ищеца като възложител с изпълнителите Б. С., Методи Г. и Е. В., и изготвените от изпълнителите отчетни доклади, в които са посочени вида и обема на извършените в изпълнение на договорите дейности. След преценка на договорите и на съставените във връзка с тях отчетни доклади съдът е формирал извод, че извършените от ищеца разходи по бюджетно перо 1.1 до размер на сумата 1 138.55 лв. за изплащане на възнаграждения на тримата изпълнители отговарят на изискванията за допустими разходи по смисъла на ПМС № 180/2007 г. Въззивният съд е анализирал подробно отчетените от изпълнителите дейности и е изложил съображения, че дейностите са пряко свързани с изпълнението на договора за финансиране и попадат в обхвата на Приложение І „Общи условия към финансираните по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” договори за безвъзмездна финансова помощ”, поради което отказът на ответника да верифицира разходите за тях е неоснователен. Като аргумент за основателност на исковата претенция до размер на сумата 1 138.55 лв. съдът е посочил и констатацията в заключението на назначената съдебносчетоводна експертиза, че претендираните разходи са отразени в счетоводната и в данъчната документация на ищеца – бенефициент и могат да бъдат проследени чрез ефективно функционираща одитна пътека.
Във връзка с претенцията по бюджетно перо 2.3 въззивният съд е подложил на преценка събраните в хода на делото писмени доказателства – фактури за закупени карти за транспорт, протоколи за предадени и получени карти, разходни касови ордери за изплатени суми и билети за обществен транспорт. След като е взел предвид чл.5, т.2.3 от указанията към приложения бюджет, предвиждащ като допустими за финансиране единствено разходите за закупуване на билети за пътуване с междуселищен обществен транспорт, съдът е направил извод, че от всички извършени разходи за транспорт ищецът има право да получи сумата 177.40 лв. – стойност на закупени билети в периода 16.04.2013 г. – 22.04.2013 г., използвани от лицето Е. П. за посещение на курс, организиран за целите на договора. В резултат на този изивод съдът е приел, че отказът на ответника да верифицира разходите за транспорт е неоснователен за сумата 177.40 лв. и основателен за остатъка от претенцията на ищеца, формирана от изплатени суми за абонаментни карти.
Относно сумата 363.75 лв., призната като подлежащ на верифициране разход по бюджетно перо 3.1, въззивният съд е приел, че ангажираните от ищеца доказателства – фактура № 0440/03.01.2013 г., списък на получени материали от участници в курс за обучение и отчет за употребени материали, установяват по несъмнен начин извършването на разходи в размер на посочената сума за закупуване на материали, използвани за реализиране на дейности от обхвата на финансиране с договора. Отказът на ответника да финансира конкретния разход с аргумент, че предавателно – предавателният протокол за закупените материали следва по време извършването на плащането, е счетен за неоснователен с оглед констатацията на счетоводната експертиза за допусната техническа грешка при изписване на датата в протокола. Като подлежаща на изплащане по бюджетно перо 3.1 въззивният съд е приел и сумата 1 175.10 лв. – част от претендирана сума по фактура № 0442/16.01.2013 г. за закупени материали. Основателността на претенцията за сумата 1 175.10 лв. е мотивирана със съображения, че разходите за закупуване на материали са съобразени с изискванията на чл.3 ПМС № 180/27.07.2007 г., тъй като ищецът действително е извършил плащания срещу получените материали и ги е отчел в периода на допустимост. По повод на разходите за материали съдът е изложил и съждения по повод отказа на ответника да верифицира останалата част от сумите по посочената фактура, включващи и разход на стойност 1 289 лв.
Въззивният съд е обсъдил представените от ищеца застрахователни полици за сключени групови застраховки на курсисти, поименно посочени в приложен към всяка полица списък, и въз основа на тях е направил извод за неоснователност на отказа на ответника да верифицира частично извършените от ищеца разходи за застраховки по бюджетно перо 3.2 до размер на сумата 97.72 лв. За да уважи иска за сумата 97.72 лв., съдът е съобразил и заключението на счетоводната експертиза, според което конкретният разход е заложен в бюджета към договора и обхваща периода на провеждане на обучение на застрахованите курсисти.
За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника за прихващане със сумата 34.96 лв., претендирана като изплатена на ищеца над общата сума на верифицираните допустими разходи. В мотивите към решението съдът е посочил, че с оглед установения по делото размер на неоснователно неверифицираните разходи по договора, не би могло да има надплатена сума в размер на 34.96 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на вероятна нищожност и недопустимост на обжалваното решение като самостоятелни основания за достъп до касационен контрол – чл.280, ал.2, пр.1 и пр.2 ГПК. Вероятната нищожност на решението е аргументирана със съображения, че мотивите на съда относно извършен разход за закупуване на материали на стойност 1 289.10 лв. по бюджетно перо 3.1 са неразбираеми, а вероятната недопустимост – с твърдения, че при заявена с исковата молба претенция за транспортни разходи по бюджетно перо 2.3 на стойност 17.00 лв. съдът е признал за дължим разход на стойност 177.40 лв.
След преценка на мотивите към въззивното решение съставът на ВКС намира, че от съдържанието им не може да се изведе предположение за нищожност на решението. Въззивният съд е констатирал, че разходите за закупуване на материали по фактура № 0442/16.01.2013 г. не са верифицирани изцяло от ответника (сега касатор) и след преценка на представените доказателства за действително извършени и отчетени плащания по фактурата е приел, че отказът за верифициране е неоснователен за част от стойността на разходите, а именно – 1 175.10 лв. Мотивите за дължимост на посочената сума са разбираеми, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване поради вероятността да е нищожно. Доводите на касатора за недължимост на сумата 1 289.10 лв. по същата фактура поради верифицирането й като разход и изплащането й на ищеца са от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Присъждането на сумата 177.40 лв. – разходи за закупуване на билети, е в рамките на заявената с исковата молба претенция по бюджетно перо 2.3 „Разходи за транспорт на целева група”. Противно на твърденията на касатора, въззивното решение не съдържа произнасяне „свръхпетитум” и не се налага да бъде допускано до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290, ал.2 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът е поискал решението да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос, който според преценката му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като „касае разходването на финансови средства по европейски проекти и по него няма установена практика” : „За да са допустими разходите, подлежащи на верифициране, следва ли кумулативно да отговарят на всички условия, посочени в чл.2 на Постановление № 180 от 27.07.2007 г. за приемане на детайлни правила за допустимост на разходите по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд за финансовата рамка 2007 – 2013 г.”.
Посоченият въпрос е свързан с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е признал претендираните от ищеца разходи за допустими единствено заради представените разходооправдателни документи, без да са изпълнени останалите кумулативни условия, предвидени в ПМС № 121/2007 г. (като например изплащане на възнаграждения по бюджетно перо 1.1 само за дейности, които са договорени и са извършени съобразно сключения договор, съставяне на предавателно – приемателни протоколи за закупени и предадени материали и разплащане на доставките след това). Преценен от гледна точка на мотивите към обжалваното решение, въпросът е некоректен и не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили частичното уважаване на иска и отхвърлянето на възражението за прихващане. Въззивният съд е уважил иска до размер на присъдените с решението суми и е отхвърлил възражението за прихващане, след като е формирал изводи, че всички разходи, приети от него за подлежащи на верифициране, не само са отчетени надлежно от ищеца, но едновременно с това попадат в обхвата на договора за финансова помощ и отговарят на кумулативните условия за верифициране, предвидени в ПМС № 121/2007 г. и в приложимите към договора общи условия. Неблагоприятният за касатора изход от делото не е обусловен от разрешаване на формулирания в изложението въпрос, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Самостоятелен аргумент за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване е отсъствието на допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения. Касаторът не е посочил непълни, неясни или неточни разпоредби, които се нуждаят от тълкуване или по които е необходимо да се създаде съдебна практика за постигане на целта, към която е насочено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т.4 от цитираното тълкувателно решение). Доводът в изложението, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като касае разходването на финансови средства по европейски проекти и няма установена практика по него, не обосновава проявление на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 11378/2018 г. на Софийски градски съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за извършването им в производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3572 от 17.05.2019 г., постановено по в. гр. д. № 11378/2018 г. на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :

Оценете статията
Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest