Определение №162 от 43187 по тър. дело №2823/2823 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 162

гр. София, 28.03.2018 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 2823 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. В. срещу решение №1564 от 04.07.2017г. по гр.д.№114/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 7 състав. С него е потвърдено решение от 31.08.2016 г., постановено по гр. д. № 15217/2013 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът на Д. Н. В. за осъждане на [фирма] да заплати сумата 39900 евро – компенсация поради предсрочно прекратяване на договор за управление от 13.10.2008 г. по иска с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, и сумата 13167 евро – обезщетение за забава плащането на горната сума за периода 09.11.2010г. – 08.11.2013г., претендирана на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Касационният жалбоподател твърди, че решението е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд изобщо не е обсъдил представените от него доказателства, от които се установява, че е положил необходимите грижи и своевременно е уведомявал ответника за изискуемостта на задълженията на трети лица към дружеството, респ. за размера на просрочията и периода на същите. Счита,че ако беше обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, съставът на САС безспорно би достигнал до правилния и законосъобразен извод, че ищецът е изпълнил своите задължения, произтичащи от процесния договор за управление, като дори и да са настъпили за ответника вреди по представените по делото договори за лизинг, то същите са пряка последица от дейността на самия ответник, тоест налице е оправдан стопански риск.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Нормата на чл.240 ал.2 от ТЗ дали е императивна или е допустимо и законосъобразно страните по договор за управление да уговарят допълнителни условия, които да изключат приложното поле на тази норма? 2.Нищожна ли е клауза в договор за управление/ като противоречаща на закона – чл.240 от ТЗ/, в която страните са се договорили, че договорът за управление може да бъде едностранно прекратен в случай, че са налице сериозни загуби за възложителя, без за това да е виновен по смисъла на чл.240 от ТЗ изпълнителят? 3. Ако член на съвета на директорите на едно дружество е бил освободен от отговорност по съответния ред, то може ли да бъде ангажирана договорната му отговорност и дали нормата на чл.240 ал.2 и ал.3 от ТЗ се разпростира върху всички хипотези на неизпълнение, за които отговаря неизправната страна? Поддържа, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като посочва решение №Т-547/21.12.2010г. на САС, ТО, 6 състав. Също твърди, че допускането на касационно обжалване по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Счита също, че жалбата е неоснователна, а постановеното по делото решение правилно, обосновано и законосъобразно. Подробни съображения излага в отговора на касационната жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за възлагане на управление от 13.10.2008г., с който ищецът се задължил да управлява ответното търговско дружество в качеството си на негов изпълнителен директор с необходимите грижи. Приел е, че договорът е действителен, включително и в частите, с които е уговорено възнаграждение на изпълнителния директор и компенсации при предсрочно прекратяване, като е препратил към съображенията на първоинстанционния съд. Установил е от събраните по делото доказателства, че договорът е прекратен от дружеството с писмено предизвестие от 09.11.2010г. на основание чл.6.1, т.7 и 8. от договора поради неизпълнение на задълженията на ищеца. Изложил е доводи, че освобождаването на ищеца от отговорност в качеството му на член на управителния съвет на ответното дружество не е представлявало пречка за прекратяване на договора за управление при наличие на хипотезите на чл.6.1.7 и чл.6.1.8. от договора. Посочил е, че отговорността на членовете на УС по чл.240, ал.2 от ТЗ е за виновно причинени вреди на дружеството, а за прекратяване на договора за управление по причина на изпълнителния директор е достатъчно влошаване на финансовите резултати и наличие на причинна връзка между влошаването и действия/бездействия на изпълнителния директор – вината не е елемент от фактическия състав на прекратяването. Ето защо съдът е приел, че ответникът е имал право да прекрати договора при условията на посочените две разпоредби за действия и бездействия, извършени от ищеца през целия период на действие на договора. Намерил е за установен от фактическа страна обективният елемент от хипотезата на предсрочно прекратяване на договора по причина на изпълнителния директор по чл.6.1.8 – сериозно влошаване на финансовите резултати на дружеството и понасяне на съществени загуби.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият правен въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото не съответства на мотивите на обжалваното въззивно решение. Въззивният съд не е изразил становище, че нормата на чл.240 от ТЗ е диспозитивна, поради което страните са могли да уговарят отклонение от нея в сключения между тях договор за управление. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл.240 от ТЗ регламентира само отговорността на членовете на управителните органи на АД за виновно причинени на дружеството вреди, като страните са свободни да предвиждат и други основания за прекратяване на договора за управление, свързани с действия и бездействия на изпълнителния директор, без да е необходимо поведението да е виновно.
Останалите два въпроса, поставени от касатора , са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касационно обжалване. Решение №Т-547/21.12.2010г. на САС, ТО, 6 състав, на което касаторът се позовава, макар и да е влязло в сила, понастоящем е отменено в проведено производство по молба за отмяна, тоест то не е част от практиката на съдилищата. Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Според т.4 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. В случая по тълкуването на законовите разпоредби на чл.240 ал.2 и ал.3 от ТЗ съществува съдебна практика, формирана с Решение №889 от 19.10.2005г. на ВКС по т. д. №162/2005г., ТК, II т.о. и Решение от 24.11.2005г. на ВКС по т. д. №345/2005г., ТК, I т. о. В същите се приема, че установената с чл.240 ал.2 от ТЗ солидарна отговорност на членовете на СД, наред с гаранцията, предвидена в чл.240 ал.1, изр. 1-во от ТЗ, е въведена от закона като вид лично обезпечение на задължението им да обезщетят АД за евентуално претърпените от него вреди, причинени виновно от тях на дружеството. ОС на АД единствено разполага с правомощията да преценява конкретно вината на всеки един от членовете на СД и съобразно тази преценка, да реши дали да освободи от отговорност този член на СД, който няма вина за настъпилите вреди, каквато възможност изрично му е предоставена с чл.240 ал.3 от ТЗ. В Решение № 37 от 26.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 475/2011 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК, се приема,че чл.240 от ТЗ и чл.240а от ТЗ уреждат специфична гаранционна отговорност на членовете на надзорния и управителния съвети, неприложима при дружествата с ограничена отговорност. Съобразно цитираната практика посочените разпоредби на чл.240 ал.2 и ал.3 от ТЗ регламентират имуществена отговорност на членовете на управителния и на надзорния съвет, а именно отговорност за репариране на причинени вреди. Основанията за прекратяване на сключените договори за управление, не се уреждат от разпоредбата на чл.240 от ТЗ. Страните са свободни да ги определят по взаимно съгласие, включително и като обвържат възможността за прекратяване с резултатите от дейността на дружеството, без да е необходимо наличие на виновно поведение от страна на членовете на управителните органи.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната жалба.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1564 от 04.07.2017г. по гр.д.№114/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 7 състав.
ОСЪЖДА Д. Н. В., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ап.25, да заплати на [фирма], ЕИК131413749, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], Мол София, София Т., ет.4, на основание чл.78 ал.3 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева /двеста лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.