Определение №171 от 43203 по ч.пр. дело №690/690 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 13.04.2018 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 690 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], представлявано от адвокат К. Д., срещу определение № 630 от 30. 10. 2017 г. по ч. т. д. № 533/2017 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 2180 от 11. 07. 2017 г. по т. д. № 654/2017 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане молбата на ищеца [фирма] за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските като възложената в тежест на ищцовото дружество държавна такса в размер на 46 926, 81 лв. се измени на 11 711, 70 лв.
В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение и се прави искане за отмяната му. Поддържа се, че съдът неправилно е заключил, че молбата на жалбоподателя за изменение на съдебното решение в частта, с която същият е осъден на основание чл. 694, ал. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 38/2006 г./ да заплати държавна такса по делото, е подадена извън преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК. Излагат се доводи, че този срок се отнася до случаите, в които страната по спора е задължена за разноски към насрещната страна по делото, но не до тези, в които страната има задължение за заплащане на държавна такса. Последното имало публичноправен характер и съгласно нормата на чл. 77 ГПК съдът можел да постанови принудителното събиране на държавната такса от задължената страна, без да е ограничен със срок. Оспорват се съображенията на въззивния съд, че разпоредбата на чл. 77 ГПК е неприложима в случая, тъй като с нормата на чл. 694, ал. 7 ТЗ се уреждал аналогичен случай, в който след приключване на спора страната остава задължена за заплащане на дължимата държавна такса.
Постъпил е писмен отговор на жалбата от [фирма], в който се поддържа, че обжалваното въззивно определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
В обжалваното определение въззивният съд е приел, че молбата на [фирма] за изменение на първоинстанционното решение в частта, с която дружеството-ищец е осъдено да заплати държавна такса с оглед отхвърлянето на предявения от него иск по чл. 694 ТЗ, е подадена извън двуседмичния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, тъй като е от 2. 02. 2017 г., а решението на окръжния съд му е връчено на 29. 06. 2015 г. Съдът е счел за неоснователен довода на жалбоподателя, че срокът по чл. 248 ГПК е неприложим в случаите на принудително събиране на обусловена от изхода на спора държавна такса. Изтъкнал е, че ищецът е осъден да заплати държавната такса на основание чл. 694, ал. 2 ТЗ /ред., ДВ, бр. 38/2006 г./ с постановеното решение по съществото на спора, което е влязло в сила. Според въззивния съд с оглед липсата на направено искане за изменение на решението в частта за държавната такса в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК само промяна в резултата по делото при инстанционния контрол може да обоснове различно разрешение за дължимата държавна такса. Във въззивното определение е посочено, че дадените в практиката на Върховния касационен съд, на която се позовава жалбоподателят за обосноваване на тезата си, разяснения, че съдът може на основание чл. 77 ГПК да постанови определение за принудително събиране на държавната такса, за която е останала задължена страната, в рамките на давностния срок не се отнасят за конкретния случай на претендирано от страната извън срока по чл. 248, ал. 1 ГПК изменение на съдебното решение в частта за разноските. Изложеното е мотивирало потвърждаването на определението на първоинстанционния съд, с което молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК е оставена без разглеждане като просрочена.
В приложение към частната касационна жалба се прави изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. При позоваване на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се въвеждат следните правни въпроси, уточнени от настоящия състав с оглед доводите на жалбоподателя и обстоятелствената част на изложението /съобразно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационният съд може да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело/: 1. Приложим ли е преклузивният срок по чл. 248, ал. 1 ГПК по отношение на искането на страната, която е осъдена със съдебното решение по спора да заплати държавна такса на основание чл. 694, ал. 2 ТЗ /ред., ДВ, бр. 38/2006 г./, да бъде изменено решението в тази част за разноските и 2. Какъв е порокът на въззивния съдебен акт, при постановяване на който е участвал съдия, взел участие при решаване на делото в първоинстанционния съд. Твърди се, че дадените във въззивното определение разрешения противоречат на практиката на Върховния касационен съд – определение № 104 от 9. 02. 2015 г. по ч. т. д. № 112/2015 г., I т. о. и определение № 222 от 18. 04. 2017 г. по ч. т. д. № 813/2017 г., II т. о. Поддържа се, че e налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол. В изложението се прави позоваване и на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК. Доводите са за опорочаване на въззивното определение, тъй като в постановилия го съдебен състав е участвал съдия Г. Й., по отношение на когото било налице основание за отвод с оглед обстоятелството, че е постановил първоинстанционното решение, чието изменение в частта за разноските се претендира.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
В случая не е налице вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно определение – основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният от касатора втори въпрос, така както бе уточнен от настоящия състав, следва да се приеме за свързан с предмета на спора доколкото първоинстанционното решение, чието изменение в частта за разноските се претендира, е постановено от съдия Й., участвал в съдебния състав, постановил обжалвания въззивен акт по повод допустимостта на молбата по чл. 248 ГПК. Поставеният въпрос е свързан и с доводите на касатора за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност и недопустимост на въззивния акт. Изключен е обаче отговор на този въпрос от значение за положителен извод за допустимостта на касационната проверка. Постановяването на съдебен акт от състав, в който участва съдия, взел участие и при решаване на делото в друга инстанция, не е порок, водещ до нищожност или недопустимост на съдебния акт. Съгласно решение № 351 от 12. 12. 2011 г. по гр. д. № 497/2010 г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 69 от 1. 04. 2015 г. на ВКС по гр. д. №[ЕИК] г., III г. о. процесуалните правила, установяващи основанията за отвод на състава на съда от разглеждането на определено дело, следва да се приемат за съществени по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като обстоятелствата, на които се основават, касаят безпристрастността на съдебния състав. Поради това при нарушение на тези правила, постановеното решение се явява валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Първият правен въпрос, така както бе уточнен, досежно приложимостта на преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК при упражняване на правото да се иска изменение на решението в частта за разноските, от страната, осъдена с постановеното по спора решение да заплати дължимата държавна такса на основание чл. 694, ал. 2 /ред., ДВ, бр. 38/2006 г./, е обусловил решаващата воля на въззивния съд, но даденото разрешение е съобразено с практиката на касационната инстанция, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, съответно не са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка. Страните по спора могат да искат изменение на постановения обжалваем съдебен акт в частта му за разноските, каквато е и държавната такса, по регламентирания в чл. 248 ГПК ред като подадат молба в срока за обжалване на акта, който съгласно задължителните указания на т. 14 от Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС започва да тече от уведомяването им за съдебния акт. Даденото от въззивния съд разрешение за недопустимост на молбата по чл. 248 ГПК предвид подаването й извън срока по ал. 1 на нормата е в този смисъл. Обсъждането му е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, на която и жалбоподателят се позовава. Съгласно цитираните от касатора определения на касационната инстанция № 104/9. 02. 2015 г. по ч. т. д. № 112/2015 г., I т. о., № 222/18. 04. 2017 г. по ч. т. д. № 813/2017 г. и служебно известното на съда определение № 67/19. 03. 2015 г. по ч. гр. д. № 385/2015 г. когато страна остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът, на основание чл. 77 ГПК, не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна, което във времево отношение може да стане както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. Разноските по чл. 77 ГПК трябва да се присъдят със съдебното решение, ако към момента на постановяването му съдът констатира наличие на неизпълнение на задължението за внасянето им. В тази част решението има характер на определение и може да бъде изменяно по реда на чл. 248 ГПК от постановилия го съд. В определение № 222/18. 04. 2017 г. по ч. т. д. № 813/2017 г. е изяснено, че тези разрешения намират съответно приложение и в хипотезите, когато дължимостта на таксата е обвързана от изхода на спора и събирането й се извършва съобразно резултата по делото, каквато е тази по чл. 694, ал. 2 ТЗ /ред., ДВ, бр. 38/2006 г./, понастоящем чл. 694, ал. 7 ТЗ /ред., ДВ, бр. 105 от 2016 г./. Жалбоподателят-ищец по иска по чл. 694 ТЗ предвид отхвърлянето му е бил осъден да заплати държавна такса с постановеното по спора първоинстанционно решение и в случая липсва произнасяне на съда с определение за принудително събиране на дължимата държавна такса по чл. 77 ГПК след приключване на делото. В съответствие с цитираната практика на Върховния касационен съд са изводите на въззивния съд, че след осъждането на страната да заплати дължимата държавна такса със съдебното решение изменението на този акт в частта за разноските следва да се осъществи по реда и в срока по чл. 248 ГПК като с оглед тази регламентация е изключено приложението по аналогия на правилото на чл. 77 ГПК за задължението на съда да събере разноските, за които страната е останала задължена, в рамките на давностния срок.
Предвид оплакването на жалбоподателя, че при постановяване на обжалвания въззивен акт е участвал постановилият първоинстанционното съдебно решение съдия, и посоченото значение на нарушението на процесуалните правила, установяващи основанията за отвод на състава на съда от разглеждане на делото, за правилността на съдебния акт трябва да се изтъкне, че не е налице и сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт с оглед изясненото от Върховния касационен съд съдържание на понятието „очевидна неправилност“ с определение № 97 от 2. 02. 2018 г. по ч. т. д. № 221/2018 г., II т. о., определение № 161 от 6. 03. 2018 г. по ч. т. д. № 3131/2017 г., II т. о. и определение № 180 от 18. 03. 2018 г. по ч. т. д. № 74/2018 г., II т. о. Решаването на делото от съдебен състав, въпреки наличието на предпоставките за отвод на негов член, е от категорията на видимите тежки нарушения на основните съдопроизводствени правила, които могат да обусловят очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт. В случая обаче отсъства пречка по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК за участието на съдия Г. Й. в състава, постановил атакуваното въззивно определение, и не може да се приеме, че определението е очевидно неправилно. Произнасянето на въззивния състав е по процесуален въпрос за недопустимостта на искането по чл. 248 ГПК, подадено извън срока по ал. 1 на разпоредбата, с оглед на което заключение е потвърдено първоинстанционното определение на съдия Ц. Х. за оставяне без разглеждане на молбата на жалбоподателя с цитираното правно основание. Съдия Г. Й. е постановил съдебното решение за осъждане на жалбоподателя да заплати държавна такса на основание чл. 694, ал. 2 ТЗ /ред, ДВ, бр. 38/2006 г./, чието изменение се претендира. Ето защо в случая липсва произнасяне по спор със същия предмет като този по частната жалба, по която е постановен обжалваният акт. Не е налице участие на съдия Й. в решаването на делото в друга инстанция, съответно основанието за отстраняването му по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. т. д. № 533/2017 г. на Варненския апелативен съд.
Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 630 от 30. 10. 2017 г. по ч. т. д. № 533/2017 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.