О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
Гр.С., 17.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 1134/2016 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на У. Б. АД [населено място], чрез процесуалния пълномощник – адв. П., срещу решение № 2296/23.11.2015 г., постановено по в.т.д.№ 1316/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, в частите, с което е потвърдено решение от 29.12.2014 г. по т.д.№ 119/2013 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд: 1/ за отхвърляне на иска на Банката против Ц. Г. П. и С. Д. П. за признаване за установено по реда на чл.422 ал.1 ГПК, че ответниците – физически лица дължат солидарно на У. [улица] лв. /разлика над признатия от въззивния съд размер от 21 207.18 лв. до предявения размер от 34 637.18 лв./, ведно със законната лихва от 13.06.2013 г. до окончателното й изплащане, представляваща неиздължена главница съгласно Договор за банков ипотечен кредит № 230/07.08.2009 г., анексиран на 01.07.2010 г. и на 18.07.2011 г.; и 2/ за отхвърляне на иска на Банката по чл.422 ал.1 ГПК против Д. Г. Д. и Р. Малинова Д. за установяване на солидарната им отговорност с Ц. Г. П. и С. Д. П. за погасяване на пълното претендирано вземане по договора за кредит /главница от 34 637.18 лв. и договорна лихва за забава и наказателна лихва от 2 057.28 лв. за времето от 19.04.2012 г. до 12.06.2013 г./, в качеството им на ипотекарни длъжници.
В касационната жалба се релевират оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в обжалваните му части. Моли се същото да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено ново решение, с което предявените от Банката искове да бъдат изцяло уважени, с присъждане на разноските за трите съдебни инстанции.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото: 1. Може ли погасителното плащане след издаване на заповед за незабавно изпълнение да се преценява като факт по чл.235 ал.3 ГПК; 2. Длъжен ли е съдът в исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК да се произнесе с осъдителен диспозитив по дължимостта /на разноски/ в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за незабавно изпълнение; 3. Коя норма е приложима – по чл.76 ал.1 или чл.76 ал.2 ЗЗД, когато е налице обявена предсрочна изискуемост на целия кредит и взискателят не е получил цялостно плащане по вземането си; 4. Когато длъжникът е направил частично плащане и в преводното нареждане не е посочил какво точно погасява, кредиторът има ли право да посочи на какво основание го приема.
По поставените въпроси се поддържа наличие на допълнителните критерии за селектиране на жалбата по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба Ц. Г. П., С. Д. П., Д. Г. Д. и Р. Малинова Д., чрез процесуалния си пълномощник – адв. К., в срока по чл.287 ал.1 ГПК изразяват общо становище, че решението е правилно, законосъобразно и обосновано и молят да не се допуска касационната му проверка в обжалваните от Банката части. В отделно изложение към отговора излагат подробни аргументи, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, на които касаторът се позовава. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, въз основа доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
В производството по чл.288 ГПК касационният съд преценява наличието на условията на чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба до разглеждане по същество, съобразно предвидените в посочената правна норма критерии. Това налага касаторът да е формулирал правни въпроси, от значение за изхода по конкретното дело – обусловили решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат, но не и с оглед неговата правилност, които факултативно да са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на ВКС, да са решавани противоречиво от съдилищата или да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Приложението на чл.280 ал.1 ГПК се осъществява според указанията, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г.
В изложението на касатора не са формулирани правни въпроси по решението в частта, с която са отхвърлени исковете му за съществуване на вземания по договор за банков кредит, предявени против ипотекарните гаранти, поради което в тази част предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
По въпроса дали плащанията, направени след издаването на заповедта за незабавно изпълнение, следва да бъдат съобразени от исковия съд, на основание чл.235 ал.3 ГПК, отговор е даден в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 18.06.2014 г. – т.9. Според него, в производството по чл.422, респ. чл.415 ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Обжалваното решение съответства на така даденото тълкуване, поради което липсва основание за допускане на касационното му обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че заповедта за незабавно изпълнение е издадена на 17.06.13 г. за вземания, определени по размер към 19.04.2012 г. /откогато кредитът е превърнат в предсрочно изискуем/. След тази дата са извършвани плащания в полза на Банката, общо в размер на 16 820 лв. /внесени на каса/, като съдът не е съобразявал погашения, направени по изпълнителното дело /в размер на 2 096.50 лв./, позовавайки се именно на посоченото тълкувателно решение и в този смисъл не са налице правни изводи, които да му противоречат.
По втория процесуалноправен въпрос в обжалваното решение също липсва противоречие с ТР № 4/2013 г., като въззивният съд изцяло се е съобразил с постановките на т.12 от него – Съдът, който разглежда иска по чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство /съответно с осъдителен диспозитив/, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В случая, въззивният съд е направил такова разпределение, като в мотивите си е посочил, че в полза на Банката следва да бъдат присъдени и разноски в заповедното производство в размер на 779.85 лв. и е осъдил Ц. П. и С. П. да ги заплатят.
Във връзка с третия материалноправен въпрос /в смисъл коя от двете хипотези на чл.76 ЗЗД следва да се приложи при обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем, с оглед извършените след предсрочната изискуемост частични доброволни плащания/ съставът на въззивния съд изцяло е съобразил задължителната практика по чл.290 ГПК – решение № 111/27.10.2009 г. на ВКС по т.д.№ 296/2009 г. на ТК, І ТО /в същия смисъл е и решение № 211/26.01.2017 г. по гр.д.№ 958/2016 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО/. Поради това поддържаното основание за противоречиво разрешаване на въпроса по реда на чл.280 ал.1 т.2 ГПК при наличие на практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на която обжалваното решение съответства, е неприложимо. Така, в съгласие с цитираните по-горе решения, е прието, че погасяването по чл.76 ал.2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договор или закон и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл.86 ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по смисъла на чл.76 ал.2 ЗЗД. Поредността на погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя от правилото на чл.76 ал.1 ЗЗД. Доколкото вземането с основание „договорна лихва за забава и наказателна лихва” също има характера на обезщетение, то спрямо него е приложимо правилото на чл.76 ал.1 ЗЗД. Що се отнася до разноските в заповедното, изпълнителното и настоящото производство, които Банката е считала за приоритетно погасявани чрез доброволните плащания на каса с основания „вноски по кредит” и „захранване на сметка”, съставът на въззивния съд е посочил, че тяхната изискуемост не е настъпила, за да бъдат приспадани от така заплатените от длъжника суми, с оглед висящността на този процес.
Четвъртият материалноправен въпрос в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не се преценява като значим за изхода по конкретното дело, доколкото правата на кредитора в посочената хипотеза са ограничени от правилата на чл.76 ЗЗД, които съдът е приложил.
На последно място следва да се отбележи, че не се установява и общо поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК към релевантните за спора правни въпроси. Освен че същото не е надлежно мотивирано, респективно обосновано, съгласно указанията в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г., т.4, наличието му е опровергано с цитираната по-горе, безспорно актуална задължителна съдебна практика на ВКС.
По изложените съображения, искането за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в обжалваните части се преценява като изцяло неоснователно.
Съобразно направеното искане и представените доказателства за сторените от ответниците по касация съдебно-деловодни разноски, и на основание чл.78 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да им заплати сумата 500 лв. – надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2296 от 23.11.2015 год., постановено по в.т.д.№ 1316/2015 год. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА У. Б. АД [населено място] да заплати на Ц. Г. П., С. Д. П., Д. Г. Д. и Р. Малинова Д. сумата 500 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: