Определение №175 от 42815 по търг. дело №1607/1607 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

,

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
гр. София, 21.03.2017 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря ………………………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1607 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. Г. Б., [населено място] и ЗД [фирма], [населено място] срещу решение № 449/11.03.2016 г., постановено по гр.д. № 4846/2015 г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 4884/06.07.2015 г. по гр.д. № 12057/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на А. Г. Б. разликата над сумата от 60 000 лв. до 65 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2012 г. до окончателното й изплащане, като в тази част предявеният иск е отхвърлен, както и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за сумата до предявения частичен размер на претенцията от 101000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП.
Касаторът А. Г. Б. обжалва въззивното решение в отхвърлената част на иска до предявения размер от 101000 лв. Поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът ЗД [фирма] обжалва въззивното решение в уважената част на претенцията в размер на 60000 лв. Поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП на 15.07.2012 г., причинено от водач на лек автомобил със застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗД [фирма], А. Г. Б. като пешеходец е получила травматични увреждания. Изложил е аргументи, че е доказан фактическият състав на чл.226, ал.1 КЗ (отм.): наличие на увреждане от управляващ застрахован при ответното дружество автомобил, противоправно поведение, вина и причинно-следствена връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди. Приел е наличието на противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил с оглед нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП. Счел е приетият от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от общо 130 000 лв. за занижен и несъответстващ на доказаните болки и страдания: тежка коремна травма, изразяваща се в масивен кръвоизлив в коремната кухина, травматично откъсване на жлъчния мехур, наложило оперативното му премахване, тежка контузия и размачкване на черния дроб в 4-ти, 5-ти, 6-ти и 7-ми сегменти, пропукване в областта на хилуса на далака, хематом на задната пристенна коремнница, разкъсване на десния бъбрек, хеморагичен шок, контузия на гърдите с последвал излив в гръдната кухина, изкълчаване на дясната ключично-лопаткова става, разкъсно-контузна рана на лявото коляно и рана на гърба на лявата предмишница. С оглед на което и съобразявайки тежестта и вида на уврежданията, по-голямата част от които сериозно са засегнали вътрешни органи до степен причинили „постоянно разстройство на здравето, опасно за живота“, отстраняване на орган, дългата продължителност и естеството на проведеното и продължаващо лечение, включващо няколко тежки операции, трайните уреждания и последици, обусловили нуждата от чужда помощ, наличието на рецидивиращо депресивно разстройство, трайните козметични белези, възрастта на пострадалата, препятстване упражняването на трудова дейност за повече от една година и икономическите условия на живот в страната към момента на ПТП, Софийският апелативен съд е определил като справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 200 000 лв. Изложил е аргументи, че пострадалата е извършила по-голям брой нарушения на правилата за движение в сравнение с водача на лекия автомобил, като не е спазила разпоредбита на чл.113, ал.1 и чл.114, т.1 ЗДвП. Поради което е определил приноса й за настъпване на произшествието в размер на 70% и е редуцирал определеното обезщетение на 60 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК първият поставен от касатора А. Г. Б. въпрос е: „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.12.1968 г. и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК.
С ППВС № 4/23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определянето му, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други. Задължителните указания в ППВС № 4/23.12.1968 г. са намерили отражение и в цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Противоречие в практиката по приложението на принципа за справедливост не е налице, тъй като критерият за справедливост е конкретен за всяка една хипотеза на увредено лице и преценката на съдилищата за размера на обезщетението за неимуществени вреди се основава на специфични по делото факти.
По смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на делото, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В настоящия случай в мотивите на решението въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и е посочил обстоятелствата, които преценява като значими за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (момента на настъпване на вредите, вида и характера на уврежданията, възрастта на пострадалата към момента на настъпване на ПТП, степента и интензитета на болките и страданията, неблагоприятната прогноза за в бъдеще, обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП). Решаващите съображения на въззивния съд налагат извод, че не е налице отклонение от възприетите от задължителната съдебна практика критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради което касационното обжалване не се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК „Кои са предпоставките за определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при условията на чл.51, ал.2 ЗЗД? Кога може да се приеме, че приносът за настъпване на увреждането на пострадалото лице спрямо този на деликвента е по-голям?“ е въведен по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителната практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и в решения, постановени по чл.290 ГПК (решение № 96/29.06.2015 г. по т.д. № 2461/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 106/15.10.2012 г. по т.д. № 618/2011 г. на ВКС, I т.о.)
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора въпрос не е правен, а е фактически. Възприемането на фактическата обстановка от решаващия съд е относимо към евентуалната неправилност на обжалвания съдебен акт. Заявеният от касатора въпрос представлява оплакване за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Необосноваността на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Според цитираната от касатора задължителна практика приносът на пострадалото лице трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива. С действията или бездействията си увреденото лице трябва да е нарушило предписаните в ЗДвП правила за поведение, като нарушенията трябва да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Съпричиняване на вредоносния резултат е налице, когато с поведението си пострадалият е станал причина или е повлиял върху действията на причинителя на вредата. В съответствие с постоянната и задължителна практика на ВС и ВКС, въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства, установил е фактическата обстановка при настъпване на ПТП и въз основа на нея е стигнал до извода, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата поради нарушение на разпоредбите на ЗДвП и наличието на пряка причинна връзка между нарушенията и вредоносния резултат. Обжалваното въззивно решение е в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроса: „Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл.159, ал.2 ГПК вр. чл.266, ал.3 ГПК своевременно поискани от страните свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства?“. Позовава се на задължителна практика, обективирана в ППВС № 6/23.12.1968 г. и решения, постановени по чл.290 ГПК (решение № 165/18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на ВКС, II г.о.)
Съгласно чл.159, ал.2 ГПК когато за установяване на един и същ факт страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне само някои от тях. Останалите свидетели се допускат, ако призованите не установят спорния факт. В изпълнение на разпоредбата, с определение от 07.01.2014 г. първоинстанционният съд е уважил частично исканията на жалбоподателката, като е допуснал двама от тримата поискани свидетели за установяване вида и размера на неимуществените вреди. Въззивният съд с определение от 23.11.2015 г. е оставил без уважение доказателственото искане на жалбоподателката за допускане на двама свидетели за установяване на твърдените неимуществени вреди. Констатирал е, че не е налице необходимост от техния разпит, тъй като целта не е установяване на обстоятелства, различни от тези, съобщени от разпитания свидетел в първа инстанция. В този смисъл и с оглед разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, което да е необходимо да се преодолее във въззивната инстанция. Недопускането от въззивния съд на поисканите от жалбоподателката свидетели не е рефлектирало върху формирането на крайните изводи на съда за размера на дължимото обезщетение, поради което въведеният въпрос не е от значение за изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие със задължителната практика в решение № 165/18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на ВКС, IV г.о. При позоваване на решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на ВКС, II г.о. и ППВС № 6/23.12.1968 г. съставът на ВКС е приел, че съдът може да допусне само някои от поисканите от страната свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт. Когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом са поискани от страната с въззивната жалба. В настоящия случай не е налице отхвърляне на иска поради неустановяване на твърдян от жалбоподателката спорен факт, за установяването на който въззивният съд да е бил длъжен да допусне поисканите свидетели, тъй като същият не е бил установен от вече разпитания свидетел в първа инстанция. С оглед на изложеното касационно обжалване не се допуска.
На следващо място касаторът поставя въпроса: „Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на събрания по делото доказателствен материал и на логическите и опитните правила, при формиране на своите изводи относно възприетия от него механизъм на увреждането?“. Въведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГТК на ВКС, мотивите към ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 305/27.06.2012 г. по гр.д. № 1110/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о.
На този въпрос е даден принципен отговор в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Заявеният от касатора въпрос представлява оплакване за необоснованост. Необосноваността на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., на което се позовава касаторът, е прието, че съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, не се е отклонил от тази практика, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроса: „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да вземе предвид фактите, които са настъпили в хода на процеса, и в частност допустимо ли е пред въззивната инстанция изслушването на съдебно-психиатрична експертиза, с цел установяване на влошеното психическо здраве на ищцата, настъпило по време на процеса като пряка и непосредствена последица от претърпяното ПТП, или тези вреди представляват нов юридически факт, който е извън обема и предмета на доказване в производството по заявения иск за неимуществени вреди?“. Позовава се на ТР № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 61/30.04.2010 г. по т.д. № 741/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 253/18.01.2013 г. по гр.д. № 295/2012 г. на ВКС, II г.о. и решение № 105/20.07.2015 г. по т.д. № 815/2014 г. на ВКС, I т.о.
Съгласно разясненията на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първа инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая, с оглед въведените от страните доводи и възражения, пред въззивния съд не са били налице условията за служебно назначаване на експертиза според разрешенията на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. С протоколно определение от 09.02.2016 г. Софийският апелативен съд е оставил без уважение искането за допускане на нова съдебно-психиатрична експертиза, тъй като е счел, че със същата се цели установяването на нов юридически факт, които е извън обема на неимуществените вреди, по които се е произнесъл първоинстанционния съд. Въведеният от касатора въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същия не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право само върху факти, които страните са имали възможност да обсъдят, независимо от това дали са се осъществили преди или след подаване на исковата молба, но преди приключване на устните състезания. В настоящия случай Софийският апелативен съд не е основал изводите си на факти, които страните не са имали възможност да обсъдят. Обжалваното въззивно решение не противоречи на цитираната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед на изложеното не се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на А. Г. Б..
В изложението по чл.280, ал.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът ЗД [фирма] поставя следния въпрос: „Доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение, направено от страна на застрахователя, относно наличието на „случайно деяние“. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се позовава на ППВС № 7/30.12.1959 г. вр. ППВС № 7/04.10.1978 г. и решение № 72/12.03.2010 г. по гр.д. № 905/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
По смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки, визирани в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, а не да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд. В настоящия случай изводът в обжалваното решение, че не е оборена презумпцията за вина в поведението на водача, т.е. че няма случайно деяние по чл.15 НК, е израз на решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд. Същият е обусловен изцяло от приетата за установена въз основа на писмени и гласни доказателства фактическа обстановка. Поставеният от касатора въпрос е свързан с правилното формиране на този извод. В този смисъл поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос на основание чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Решение № 72/12.03.2010 г. по гр.д. № 905/2009 г. на ВКС, II г.о., на което се позовава касаторът, е постановено в производство по иск с правно основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ. Създадената с него задължителна практика по чл.290 ГПК е неотносима към разрешения с обжалваното въззивно решение правен спор по чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Поддържаното противоречие на въззивното решение със задължителната практика, обективирана в ППВС № 7/30.12.1959 г. вр. ППВС № 7/04.10.1978 г. е свързано с тезата на касатора за недоказаност на деликтното поведение на водача. Същото не може да се прецени като значимо за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед на което не се допуска касационно обжалване.
Въз основа на изложеното, не се допуска касационно обжалване по подадените от А. Г. Б. и ЗД [фирма] касационни жалби.
И двете страни са претендирали разноски, но с оглед изхода на делото такива не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 449/11.03.2016 г., постановено по гр.д. № 4846/2015 г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *