Определение №186 от 42412 по гр. дело №5754/5754 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 186

С. 12.02.2016 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 26 януари две хиляди и шестнадесета година в състав:

П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева

разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 5754/2015 година

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. С. от [населено място], подадена от пълномощника й адв. Г. С., против въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, № 1125 от 09.06.2015г. по в.гр.д. № 800/2015г., с което е потвърдено решението на Варненския районен съд, 14 с-в, № 121 от 07.01.2015 г. по гр. д. № 1488/2014г., с което са отхвърлени предявените от М. К. С. против [фирма] [населено място] искове по чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 З..
Ответникът [фирма] [населено място] в подадения от пълномощниците му адв. Р. Р. и адв. Ю. Й. писмен отговор моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявените от М. К. С. против [фирма] [населено място] искове по чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 З.. въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата, която работи по трудово правоотношение в ответното дружество, е била преместена от пазарна площадка „Часовника” на пазарна площадка „В.” в рамките на същото дружество, без да се променят определеното място на работа, което е в [фирма], длъжността и размерът на основната й заплата. Това преместване е в правомощията на работодателя, съобразно чл. 118, ал. 2 КТ като в случая изобщо липсва каквото и да било задължение на работодателя спрямо работника, в това число и за подбор. Въз основа на свидетелските показания е приел за установено, че когато М. С. е работила на пазарна площадка „Часовника” между нея и колегите й е имало конфликти, свързани с изготвяне на графици, по организацията на работа на пазарната площадка и др., за които М. уведомявала прекия си ръководител. В резултат на това прокуристът организирал среща с всички служители от пазарната площадка, на която среща в началото на 2011г. всеки изложил мнението си и се установило, че ищцата има проблем в общуването с колегите си и е в интерес на работата тя да бъде преместена в друг район. М. С. поискала да получи в писмен вид заповед и след като такава й била връчена започнала да изпълнява трудовите си задължения на новото работно място.
От правна страна съдът е приел, че не се установява спрямо ищцата да са предприети действия, които представляват пряка дискриминация, нито действия по смисъла на чл. 118, ал. 2 КТ които да могат да се определят като пряка или непряка дискриминация. Не е налице по-неблагоприятно третиране на ищцата по чл. 118, ал. 2 КТ отколкото са били третирани другите служители на ответника. Работодателят не е извършил действия, нито е налице бездействие или установена практика и ред, които да са довели до осъществяването на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 З.. по отношение на ищцата. Служителите на ответното предприятие са били третирани при еднакви условия. Не се установява и работодателят да е нарушил забраната за непряка дискриминация. За да е налице хипотеза на непряка дискриминация – чл. 4, ал. 3 З.., е необходимо да се докаже, че ищцата е поставена в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална практика, като тази разлика в третирането да няма разумно и обективно оправдание, основаващо се на обществения интерес. От събраните доказателства се установява, че липва по-неблагоприятно третиране на ищцата в сравнение с другите служители на ответното предприятие.
К. М. С. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпросите: „Може ли да се търси съответната защита съгласно разпоредбите на КТ, ако Комисията за защита от дискриминация или съответния районен съд не бъдат сезирани от лицето, което търси защита от дискриминация” и „ Правилно ли съдът е разпределил доказателствената тежест и следва ли да се прилага чл. 127 ГПК /отм./”, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
ВКС намира, че първият от поставените въпроси не е от значение за решаването на делото. В случая са предявени искове по чл. 71, ал. 1, т. 1-3 З.. и съдът дължи произнасяне в рамките на така заявените претенции. Дали ищцата би могла да търси защита съгласно разпоредбите на КТ е въпрос, който е извън предмета на спора.
Вторият въпрос е от значение за решаването на делото, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Относно разпределението на доказателствената тежест въззивният съд е приел, че в това производство са налице отклонения от общите правила за разпределяне на доказателствената тежест, които са визирани в чл.127 ГПК/отм./, като в тежест на пострадалия е да докаже фактите, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, а ответната страна е тази, която трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Така разпределена доказателствената тежест е в съответствие с разпоредбата на чл. 9 З.. и съобразно съдебната практика. Така например с решение № 115 от 02.08.2013г. по гр. д. № 626/2012г. ІV г.о. ВКС, по въпроса за разпределение на доказателствената тежест при въведено в рамките на трудовия спор оплакване за неравно третиране по смисъла на З.., е прието, че когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 от същия закон ответникът работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника следва да се присъдят 1700 лв. разноски по делото съобразно направеното искане и представения договор за правна защита и съдействие от 29.10.2015г. за платено адвокатско възнаграждение на адв. Ю. Й. в размер на 1700 лв.
Водим от горното ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, ІІІ с-в, № 1125 от 09.06.2015г. по в.гр.д. № 800/2015г.
ОСЪЖДА М. К. С. от [населено място] да заплати на [фирма] [населено място], сумата 1700 лв. разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

П.:

Членове:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *