Определение №191 от 43206 по тър. дело №2664/2664 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
гр. София, 16.04.2018 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2664 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. М. Г. от [населено място] срещу решение № 109/19.06.2017г., постановено по в.гр.д. № 168/2017г. от Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 510/27.12.2016г. по гр.д. № 328/2016г. на Русенски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу „Р. (България)” ЕАД, [населено място], [фирма], [населено място], Д. С. П., [населено място] и [фирма], [населено място] искове за прогласяване нищожност на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 154, том I, рег. № 5328, дело № 132/12.06.2009г., вх. рег. на СВ – Р. № 8061/12.06.2009г., акт № 79, том III, дело № 3836/2009г. поради неподписването му от нея с пълните й три имена, както и за прогласяване нищожността на оформената с този нотариален акт договорна ипотека на основание чл.167, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД; както и предявения в условията на евентуалност на основание чл.576, във връзка с чл.579, ал.1 ГПК иск за прогласяване нищожността на същия нотариален акт поради непрочитането му при изповядване на сделката, както и да се прогласи нищожността на оформената с този нищожен нотариален акт договорна ипотека на основание чл.167, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД; както и предявения в условията на евентуалност иск да се прогласи нищожността на договор за ипотека, обективиран с нотариален акт № 154/12.06.2009г. като сключен при неизвестност на тъждеството на обезпечените вземания по всеки от трите договора за кредит, цитирани в нотариалния акт за ипотека поради неизвестност на размера на сумата, за която е учредена ипотеката досежно съотнасянето и разпределението на общо посочения размер на тази сума спрямо отделните вземания; както и предявеният в условията на евентуалност иск да се признае за установено по отношение на ответниците, че ипотечното право на първия ответник по договор за учредяване на договорна ипотека от 12.06.2009г. е погасено на основание чл.107 ЗЗД с новиране на договорите, които обезпечава, поради което не съществува, и да се отмени ипотеката върху тези имоти; както и предявения в условията на евентуалност иск да се признае за установено, че е нищожна уговорката в ипотечния акт, че взискателят „може да прибегне до принудително изпълнение върху ипотекираните имоти за удовлетворяване на която и да е част от вземанията си до размера на 68 308 евро по договорите за банков кредит и/ или на последващите анекси към него в случай на разсрочване на кредитите, включващи главница, лихва, евентуална наказателна лихва, комисионни и разноски, без приоритет или ограничение на което и да е от вземанията” като противоречаща на закона, евентуално при заобикаляне на закона.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допусканетo на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК (редакция до изменение с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът „Р. (България)” ЕАД, [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Ответниците [фирма], [населено място], Д. С. П., [населено място] и [фирма], [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 45/05.03.2009г. за отпуснатия от „Р. (България)“ ЕАД на [фирма], със съдлъжник Д. С. П. по договор за банков кредит от 05.03.2009г. в размер на 30 000 евро, настоящият касатор се е съгласила и учредила в полза на кредитополучателя ипотека върху собствени недвижими имоти, представляващи два апартамента, находящи се в [населено място]. Установил е, че с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 154, том I от 12.06.2009г. за отпуснатите от Банката на [фирма] суми по договор за инвестиционен банков кредит от 28.09.2006г., договор за инвестиционен банков кредит от 10.07.2008г. и договор за овърдрафт от 01.06.2007г., за обезпечаване на която и да е част от вземанията на банката до размера на 68 308 евро по посочените договори за банков кредит и анекси, сключени по тях, С. М. Г. се е съгласила и учредила ипотека върху собствени недвижими имоти, представляващи апартаменти № 8 и № 11, находящи се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] и ет.4, като в нотариалния акт е изписала имената си по следния начин: „С. Мит. Г.“. По отношение на предявените главни искове за прогласяване нищожността на нотариален акт № 154/12.06.2009г. и на оформената с него договорна ипотека въззивният съд е приел, че липсва порок на формата на акта, като е изложил съображения, че съкратеното изписване на бащиното име на ипотекарния длъжник след подписа му не е равнозначно на пълна липса на име, представлява непълнота, отстранима по реда на чл.579, ал.3 ГПК, както и че от съдържанието на нотариалния акт е ясно кое е пълното име на ипотекарния длъжник. По отношение на предявените евентуални искове за прогласяване нищожността на процесния нотариален акт и на оформената с него договорна ипотека, позовавайки се на събраните по делото свидетелски показания, решаващият съдебен състав е счел за недоказано твърдението на настощия касатор за непрочитане на нотариалния акт при изповядване на сделката. По отношение на евентуалния иск за прогласяване нищожност на договора за ипотека, оформен с нотариален акт № 154/12.06.2009г., на основание чл.170 ЗЗД, във връзка с чл.166, ал.2 и чл.167, ал.2 ЗЗД, е констатирал наличието на отразяване в ипотечния договор, че ипотеката се учредява за обезпечаване на която и да е част от вземанията на банката по трите договора за кредит, до размер на сумата 68 308 евро. Счел е, че липсва законова пречка с една ипотека да се обезпечат повече от едно вземания. С оглед на което, при тълкуване на ипотечния договор въззивният съд е приел наличието на яснота относно обезпечените вземания с посочени размер и падеж, както и относно размера на сумата, за която е учредено обезпечението. По отношение на евентуалния иск за признаване за установено, че ипотечното право е погасено на основание чл.107 ЗЗД и за отмяна на ипотеката, решаващият съдебен състав е приел, че не е налице новация, когато страните са изменили само размера на отделните вноски и/ или размера на договорената лихва и сроковете за плащане. Посочил е, че извършените промени в кредитните задължения са с цел облекчаване на длъжника и са предизвикани от влошаване на финансовото му състояние. По отношение на предявения евентуален иск за признаване за установено, че е нищожна уговорката по п.4 от ипотечния акт, Великотърновският апелативен съд е приел, че направената уговорка инкорпорира целта на закона – кредитор с обезпечено вземане да упражни правото си да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекираните имоти.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните процесуалноправни въпроси: „Следва ли съдът да даде ход на делото при нередовно призоваване на една от страните в хипотезата на чл.47, ал.3 ГПК? Опорочено ли е съдебното решение, постановено при разглеждане на делото в отсъствие на една от страните, която е нередовно призована?”. Въвежда основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), като се позовава на решение № 156/24.06.2016г. по гр.д. № 1605/2016г. на ВКС, III г.о. и определение № 10736/08.02.2012г. по гр.д. № 12862/2010г. на Софийски градски съд.
По отношение на тези въпроси не е налице общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като същите са поставени във връзка с позоваване в касационната жалба на нарушаване на процесуалните правила, но не по отношение на касатора, а на друг участник в производството – ответницата Д. П.. Касаторът не може да въвежда като основание за отмяна твърдения за нередовности относно призоваването за открито съдебно заседание, които не са довели до нарушаване на негово право на защита. С посоченото основание за неправилност на решението касаторът упражнява чужди права, с каквото право той не разполага.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) касаторът поставя процесуалноправни въпроси, свързани с продължаване срока за отговор на искова молба, различните права, упражнявани в срока по чл.131 ГПК и последиците от незаконосъобразното му продължаване. Позовава се на Тълкувателно решение № 4/03.02.2017г. по тълк. дело № 4/2015г. на ОСГТК на ВКС и решение № 163/31.10.2013г. по т.д. № 82/2012г. на ВКС, II т.о.
Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като имат хипотетичен характер и не са обвързани с разрешаването на правния спор, с оглед на което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, даденото от въззивния съд разрешение по отношение на направеното във въззивната жалба оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение е в съответствие с практиката на ВКС, според която актът на съда по чл.63 ГПК не подлежи на обжалване. В този смисъл са постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 147/15.03.2010г. по ч.гр.д. № 84/2010г. на ВКС, III г.о., определение № 398/30.05.2012г. по ч.гр.д. № 280/2012г. на ВКС, IV г.о. и други съдебни актове. От друга страна, цитираното и приложено от касатора Тълкувателно решение № 4/03.02.2017г. по тълк. дело № 4/2015г. на ОСГТК на ВКС и решение № 163/31.10.2013г. по т.д. № 82/2012 г. на ВКС, II т.о. са неотносими към настоящия случай, тъй като са постановени по различни правни въпроси. На следващо място, последиците от неподаване на отговор на исковата молба в указания срок са уредени в разпоредбата на чл.133 ГПК, според която не настъпва преклузия за упражняване на правата на страната, ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случая продължаването на срока е постановено от съда въз основа на мотивирана молба на ответника по иска и заявените в отговора възражения са за оспорване основателността на исковете, като не са упражнени права, които да са преклудирани с изтичане на първоначалния срок за отговор на исковата молба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди заявени от страните доводи и възражения, както и да прецени относимите към спора доказателства. Твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), като се позова на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Формулираните въпроси са от значение за изхода по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но по същите не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т.1 – т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. В настоящия случай касаторът не е обосновал противоречие между въззивното решение и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, както и с цитираните и приложени към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, I г.о. и решение № 7/08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ВКС, II г.о., в мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд се е произнесъл по заявените от страните доводи и възражения, обсъдил е фактите по делото, извършил е анализ на преценените като релевантни за спора доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, която не е предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Не е налице и противоречие на въззивното решение с решение № 223/19.06.2013г. по гр.д. № 1006/2012г. на ВКС, IV г.о., тъй като същото е постановено по различен правен въпрос.
Касаторът поставя материалноправни въпроси, свързани с предявения главен иск за прогласяване нищожността на нотариален акт и отнасящи се до изписването в нотариалния акт със съкращения на трите имена на учредителя на ипотеката, за това дали същото следва да се третира като порок, водещ до нищожност и дали този порок е поправим по установения за това ред. Въвежда основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), като се позовава на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016г. по тълк. дело № 4/2014г. на ВКС, ОСГК, решение № 42/10.02.2011г. по гр.д. № 423/2010г. на ВКС, III г.о. и други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, определение № 461/05.11.2009г. по ч.гр.д. № 371/2009г. на ВКС, II г.о., определение № 1191/04.11.2011г. по гр.д. № 625/2011г. на ВКС, III г.о., определение от 24.08.2009г. по гр.д. № 777/2009г. на Благоевградски окръжен съд, определение № 468/24.06.2010г. по гр.д. № 434/2010г. на Врачански окръжен съд, решение от 15.10.2014г. по гр.д. № 215/2014г. на Монтански окръжен съд.
С оглед начина, по който са формулирани, въпросите отразяват несъгласието на касатора с правните изводи на съда, формирани въз основа на обсъждане на доказателствата и възприемане на фактическата обстановка, т.е. отговорът им е предпоставен от преценка на правилността на въззивния акт, което е извън основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се счетат за релевантни, въпросите не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Съгласно постановеното по чл.290 ГПК решение № 60/19.05.2016г. по гр.д. № 3569/2015г. на ВКС, III г.о., нотариалните действия са формални действия, но не при всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелствата при нотариалното удостоверяване, които в съвкупност са елемент от съдържанието на нотариалния акт по чл.580, т.1, т.3 или т.6 ГПК, е налице нищожност по смисъла на чл.576 ГПК, съответно липса на предписана от закона форма. Когато индивидуализацията на лицата е постигната предвид цялостното съдържание и единство на акта, непълнота в отделни негови части – при изписване на пълното име, личните данни или единния граждански номер на участник в нотариалното производство, не води до нищожност на нотариалните действия. В този смисъл е и даденото разрешение в постановените по чл.290 ГПК решение № 223/14.05.2012г. по гр.д. № 1186/2011г. на ВКС, I г.о. и решение № 143/08.05.2012г. по гр.д. № 504/2011г. на ВКС, IV г.о. Не е налице твърдяното противоречие с решение № 42/10.02.2011г. по гр.д. № 423/2010г. на ВКС, III г.о. По делото, по което се е произнесъл ВКС, в нотариалния акт не са били изписани личните данни на една от страните по сделката, съобразно изискването на чл.580, т.3 ГПК, докато в настоящия случай няма твърдение за подобно нарушение, а твърдението е за нарушение на чл.580, т.6 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие и с цитираните и приложени към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Тълкувателно решение № 4/14.03.2016г. по тълк. дело № 4/2014г. на ВКС, ОСГК, решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, определение № 461/05.11.2009г. по ч.гр.д. № 371/2009г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.274, ал.3 ГПК и актове, постановени от въззивни съдилища, тъй като се отнасят за различни хипотези. Представеното определение № 1191/04.11.2011г. по гр.д. № 625/2011г. на ВКС, III г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и като такова не обосновава противоречива съдебна практика по смисъла на т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) същото не следва да бъде коментирано предвид наличието на постоянна съдебна практика на ВКС, в съответствие с която е обжалваното въззивно решение.
По отношение на предявения евентуален иск за прогласяване нищожността на договор за ипотека като сключен при неизвестност за тъждеството на обезпечените вземания и поради неизвестност за размера на сумата, за която е учредена ипотеката, по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) са въведени материалноправни въпроси, отнасящи се до възможността да се учреди ипотека с един нотариален акт за обезпечаване на повече от едно вземане, в случаите когато отделните вземания не са обезпечени в пълен размер. Касаторът се позовава на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и определение № 270/10.04.2012г. по ч.гр.д. № 187/2012г. на ВКС, постановено по чл.274, ал.3 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси не могат да обосноват допускането на касационно обжалване, тъй като са свързани с проверката правилността на въззивното решение, която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Дори и да се приеме, че отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не са доказани поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Съгласно разпоредбата на чл.149, ал.1 ЗЗД за обезпечение на едно вземане може да се учреди залог върху движима вещ или върху вземане и ипотека върху недвижим имот. Законодателят е предоставил право на избор на кредитора с какво имущество да обезпечи вземането си, като липсва правна пречка с учредяването на ипотека да бъдат обезпечени повече от едно вземания, стига кредиторът да е преценил възможността си от удовлетворение при неизпълнение, за каквото служи ипотеката. При граматическо тълкуване на съдържащата се в нормата дума „едно“, законодателят не е придал значение на числително, а е използвана, за да обозначи приложимостта на всяко вземане. С оглед на изложеното следва, че обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със закона, тъй като произнасянето на Великотърновски апелативен съд не е обусловено от приложение на неясна, непълна или противоречива правна норма, в който случай въпросите биха имали значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е доказано и противоречието между въззивното решение и цитираните и приложени от касатора решения по чл.290 ГПК и определение по чл.274, ал.3 ГПК, тъй като същите са постановени по различни правни въпроси.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.78, ал.8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 109/19.06.2017г., постановено по в.гр.д. № 168/2017г. от Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. М. Г., [населено място], [улица] да заплати на „Р. (България)” ЕАД, [населено място], Е. 2000, [улица] сумата от 300 (триста) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *