О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
гр. София, 13.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ :
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 475/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] – [населено място], обл. П., срещу определение № 302 от 28.12.2015 г., постановено по т. д. № 1232/2015 г. от състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение. Определението е обжалвано в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима касационната жалба на [фирма] против решение № 1850 от 03.11.2014 г. по в. гр. д. № 1497/2014 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 123 от 14.03.2014 г. по гр. д. № 862/2013 г. на Карловски районен съд за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 702.91 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/11.04.2013 г., сумата 1 233 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/13.05.2013 г., сумата 505.84 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/14.05.2013 г., сумата 759.20 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/15.05.2013 г., сумата 754.60 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/16.05.2013 г., и сумата 282 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/17.05.2013 г.
В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че първият състав на ВКС неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.50/2015 г./, тъй като според закона съдопроизводството следва да бъде триинстанционно и „не е редно с непредвидими законодателни промени да се променят правоотношения, възникнали преди това, т. е. с обратна сила”. Навежда оплакване, че при формиране на извода за недопустимост на касационната жалба не са съобразени трайните търговски отношения между страните и обстоятелството, че всяка отделна фактура е част от цялостна търговска сделка между страните.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника [фирма] – [населено място], който изразява становище за неоснователност на частната жалба и за потвърждаване на обжалваното определение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна.
За да постанови обжалваното определение, съставът на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС е приел, че в частта, с която е потвърдено решение по гр. д. № 862/2013 г. на Карловски районен съд за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] парични суми по 7 бр. фактури, дължими като възнаграждения за извършени услуги /багрене и обработка на текстилни артикули/, въззивното решение по в. гр. д. № 1497/2014 г. на Пловдивски окръжен съд не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията преди изменението в ДВ бр.50/2015 г. Недопустимостта на касационното обжалване е мотивирана със съображения, че се касае за обективно съединени за общо разглеждане искови претенции с различно основание, породени от отделни, повтарящи се правоотношения със сходен предмет, индивидуализирани с издадените фактури, всяка от които с размер под 10 000 лв. Съдебният състав е съобразил безспорния по делото факт, че фактурите са издадени при наличие на трайни търговски отношения между страните, но е отчел обстоятелството, че търговските отношения не са били изрично договорно уредени, а за всяка извършена услуга са издавани отделни фактури. Поради констатираната необжалваемост на въззивното решение в посочената част касационната жалба е преценена като недопустима и е оставена без разглеждане.
Обжалваното определение правилно.
С разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията, обн. в ДВ бр.100/21.12.2010 г., са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК, по искове за парични вземания размерът на цената на иска е търсената сума. При обективно съединяване на искове допустимостта на касационното обжалване се преценява съобразно цената на всеки отделен иск, определена по правилото на чл.69, ал.1, т.1 ГПК. Разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК е изменена със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ бр.50/2015 г., в сила от 07.07.2015 г., като е създадена нова т.1, в която е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. Според правилото на § 14 ПЗР на З. изменението на чл.280, ал.2 ГПК се прилага за касационни жалби, подадени след влизането му в сила.
Касационната жалба на [фирма] е подадена на 10.12.2014 г. и по аргумент от § 14 ПЗР на ЗИД на ГПК допустимостта на касационното обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд въззивно решение е подчинена на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.50/2015 г., според която не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. В същия смисъл е и произнасянето на първия състав на ВКС, Търговска колегия, който е посочил изрично в мотивите си, че допустимостта на касационната жалба следва да бъде преценена съобразно действащата преди изменението от ДВ бр.50/2015 г. редакция на чл.280, ал.2 ГПК. Поради изложеното доводът на частния жалбоподател, че съдебният състав неправилно е приложил чл.280, ал.2 ГПК в новата редакция от ДВ бр.50/2015 г., е неоснователен.
Законосъобразен е изводът в обжалваното определение, че с въззивното решение са разгледани множество обективно съединени искове за заплащане на възнаграждение за извършени услуги, част от които с цена под 10 000 лв., и че предвид разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в приложимата редакция от ДВ бр.100/2010 г. решението по тези искове не подлежи на касационен контрол. Обстоятелството, че между страните по делото са съществували трайни търговски отношения, е без значение за допустимостта на касационното обжалване. В случая установяването на трайни търговски отношения е фактическо положение, при което едната страна е възлагала на другата извършване на услуги срещу заплащане на възнаграждение. Видът на услугите и дължимото възнаграждение са уговаряни по повод на всяко възлагане, като породеното от това правоотношение е индивидуализирано чрез издаване на фактура. Трайните търговски отношения не са свързани със сключен договор между страните, определящ общо параметрите на конкретно договорно правоотношение с продължаващо във времето изпълнение. При отсъствие на договор отделните услуги, за които са издавани фактурите, не могат да се разглеждат като престации по изпълнение на една единна сделка, каквато теза поддържа жалбоподателят, а следва да се квалифицират като престации по изпълнение на самостоятелни договори, всеки от които индивидуализиран в съставена за целта фактура. Предвид самостоятелния характер на сделките по отделните фактури произтичащите от тях вземания за възнаграждение за извършени услуги представлява предмет на самостоятелна искова претенция с цена, определена по правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК – от размера на вземането. Размерът на вземанията по посочените в обжалваното определение фактури е значително под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.100/2010 г./ минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела, поради което въззивното решение по тези искове не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба правилно е оставена без разглеждане като недопустима.
По изложените съображения постановеното от състав на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение, определение следва да бъде потвърдено в обжалваната с частната жалба на [фирма] част.
Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 302 от 28.12.2015 г., постановено по т. д. № 1232/2015 г. от състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима касационната жалба на [фирма] против решение № 1850 от 03.11.2014 г. по в. гр. д. № 1497/2014 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 123 от 14.03.2014 г. по гр. д. № 862/2013 г. на Карловски районен съд за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 702.91 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/11.04.2013 г., сумата 1 233 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/13.05.2013 г., сумата 505.84 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/14.05.2013 г., сумата 759.20 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/15.05.2013 г., сумата 754.60 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/16.05.2013 г., и сумата 282 лв., дължима по фактура № [ЕГН]/17.05.2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :