Определение №204 от 43210 по тър. дело №2765/2765 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр. София, 20.04.2018 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2765 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. И. Б., [населено място] срещу решение № 185/01.08.2017г., постановено по в.т.д.№ 118/17г. от Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 25/13.01.2017г. по т.д.№ 88/15г. на Великотърновския окръжен съд за приемане за установено по реда на чл.422 ГПК, че в полза на [фирма] съществува вземане от Е. И. Б. общо за сумата 31046,41 лв., представляваща задължение по договор за кредит „Е.” № 245193/16.07.2010г., както следва: 25125,64 лв. просрочена главница, заедно със законната лихва върху нея от 19.03.2015г. до окончателното изплащане, сумата 5762,44 лв. – договорна лихва по погасителен план за периода 25.04.2013г. – 06.03.2015г., наказателна лихва в размер на 158,33 лв. за периода 06.03.2015г. – 18.03.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за производството.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 16.07.2010г. между страните е сключен договор за потребителски кредит в размер на 30000 лв. със срок до 25.07.2020г., при погасяване с месечна анюитетна вноска от 431,63 лв. До 25.03.2013г. кредитът е обслужван в срок с пълно изплащане на погасителните вноски, а на 25.04.2013г. е направена вноска в размер на 103,75 лв. На 05.02.2015г. кредиторът е отправил изрично и недвусмислено изявление, че считано от 06.03.2015г. обявява кредита за предсрочно изискуем, както и покана за плащане до 05.03.2015г. на сумата по кредита в размер на 10065,50 лв. Пощенската пратка, съдържаща изявлението на кредитора е получена от майката на длъжника на 06.02.2015г. на адреса на кредитополучателя, посочен в договора, поради което въззивният съд е определил за момент на настъпване на предсрочната изискуемост датата 06.03.2015г. Възраженията на кредитополучателя за неравноправност на клаузи от договора за едностранна промяна на лихвения процент и на разходите по кредита и за настъпване на предсрочна изискуемост без изявление на кредитора, са счетени за неоснователни, доколкото съставът на апелативния съд е констатирал, че същите не са били приложени в отношенията между страните. Заповедта за изпълнение е издадена за сумите от 25125,64 лв. главница, 5762,44 лв. – възнаградителна договорна лихва за периода от 25.04.2013г. до 06.03.2015г., 158,33 лв. – наказателна договорна лихва за периода от 06.03.2015г. до 18.03.2015г. и 0.39 лв. – такса. С първоинстанционното решение са признати вземания за сумите по заповедта за изпълнение с изключение на вземането за такса. Въззивният съд се е позовал на заключението на икономическата експертиза, според което сумата от 5762,44 лв. се формира от просрочена договорна лихва за периода от 25.04.2013г. до 06.03.2015г. в размер на 5022,31 лв. и сумата от 740,13 лв. – санкционираща лихва за периода 25.04.2013г. до 06.03.2015г., което е възприето от решаващия състав като прецизиране на вземането за лихви.

Касаторът излага довод, че решението на въззивния съд относно уведомяването за настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит е в противоречие с приетото в т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и поставя по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросите: 1. „Каква лихва се следва след настъпване на изискуемостта по договор за банков кредит – договорената такава или законовата лихва върху остатъчния дълг?” и 2. „Върху всяка отделна погасителна вноска ли или върху целия остатъчен дълг следва да се изчислява изтеклата погасителна давност и каква давност следва да се приложи?”.
Първият довод е развит като конкретни въпроси за това дали кредитополучателят е надлежно уведомен за настъпилата изискуемост в конкретния казус и за това кога настъпва предсрочната изискуемост. Позовава се на констатираното от експертизата последно плащане по кредита – 25.04.2013г. и на уговорката за настъпване на предсрочна автоматична изискуемост, като се иска тълкуване на договора. Обвързването на тези твърдения с въведения въпрос за уведомяването за настъпилата предсрочна изискуемост, сочи на поддържана теза, че предсрочната изискуемост следва да се счита за настъпила с факта на просрочване на плащането над 90 дни без да е необходимо волеизявление на страните (т.10.2 от договора), която не съответства на разрешението по т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че кредиторът се е възползвал от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем по реда на чл.11.б.а от договора с изявление, а не „автоматично”, поради което обжалваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС.
Въпросът за лихвата, която се дължи след настъпване на изискуемостта по договор за банков кредит – договорната или законната лихва върху остатъчния дълг, частично е мотивиран от касатора с доводите му за автоматично настъпване на предсрочната изискуемост. Извън тези обсъдени от настоящия състав основания за допускане на касационно обжалване, следва да се съобрази, че договорната лихва, включително и определената съгласно договора т.нар. „наказателна лихва”, е начислена за периода 25.04.2013г. до 06.03.2015г., т.е. от датата на последното плащане до датата на настъпване на предсрочната изискуемост. За момента след настъпване на предсрочната изискуемост до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (06.03.2015г. – 18.03.2015г.) е предявено вземане в размер 158,33 лв., представляващо наказателна договорна лихва върху главницата от 25125,64 лв., поради което така поставеният въпрос не съответства на данните по делото.
Вторият, поставен по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, въпрос за погасителната давност не е обсъждан от въззивния съд поради липсата на възражение в този смисъл от страната на кредитополучателя по договора. Възражението е въведено с касационната жалба, поради което не подлежи на обсъждане поради преклудирането му и съответно поставеният въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.

По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 185/01.08.2017г., постановено по в.т.д.№ 118/17г. от Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Е. И. Б., [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап.1 да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.