О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
гр. София, 01.04.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ :
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2282/2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ч. Разпределение България” АД със седалище в гр. София – чрез пълномощник адв. П. М. от САК, срещу решение № 1435 от 08.06.2018 г., постановено по в. т. д. № 1662/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 246 от 02.02.3018 г. по т. д. № 2071/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „Ч. Разпределение България” АД е осъдено да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД на „КК – Хидро” О. сумата 77 861.03 лв. – платена на отпаднало основание, за времето от 18.09.2012 г. до 21.10.2013 г., такса за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество, ведно със законната лихва от 21.06.2017 г. до окончателното плащане, и на основание чл.78, ал.1 ГПК „Ч. Разпределение България” АД е осъдено да заплати на „КК – Хидро” О. разноски за въззивното производство в размер на 3 696.50 лв.
В касационната жалба се сочат основания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи за липса на процесуална легитимация за ищеца да предяви иск по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД при съществуваща между него и ответника облигационна обвързаност, произтичаща от сключени договори по чл.104 ЗЕ. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата и разпределението на доказателствената тежест, за необоснованост и за нарушения на материалния закон при произнасянето по съществото на правния спор.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като е въведено и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията до изменението от ДВ бр.86/2017 г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „КК – Хидро” О. със седалище в [населено място] – чрез пълномощник адв. С. С., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски, отразени в приложен към отговора списък по чл.80 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната част, с която „Ч. Разпределение България” АД е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД да заплати на „КК – Хидро” О. сумата 77 861.03 лв. – платена на отпаднало основание такса за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество за периода 18.09.2012 г. – 21.10.2013 г., Софийски апелативен съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до мрежата на „Ч. Разпределение България” АД, е отпаднало основанието на извършената от ищеца престация и ответникът дължи връщане на получената без основание такса за достъп. След преценка на фактическите твърдения в исковата молба и на формулирания във връзка с тях петитум въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилно определяне на правната квалификация на иска от страна на първата инстанция съд, както и за недопустимост на обжалваното решение поради постановяването му непредявен иск.
В мотивите към решението въззивният съд е изложил съображения, че : Правоотношението по предоставяне на достъп, т. е. правото на използване на преносната и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия, е възмездно, като достъпът се предоставя срещу заплащане на цена при условия, определени с наредба. Съгласно чл.104, ал.3 ЗЕ, редът, условията и съотношението в заплащането на цените от ползвателите на съответните мрежи се определят с правилата за търговия на електрическа енергия. Дължимите цени за предоставените от електроразпределителните дружества услуги подлежат на административно регулиране, което е от изключителната компетентност на ДКЕВР, по късно КЕВР – чл.30, ал.1, т.13 ЗЕ. В кръга на правомощията на регулаторния орган е и определянето на цените за предоставените от дружествата услуги „достъп” и „пренос” на произведена от възобновяеми източници енергия, независимо от задължението за сключване на договор за достъп с мрежовия оператор по чл.84, ал.2 и чл.104, ал.1 ЗЕ и чл.30, ал.1 от Закона за енергията от възобновяеми източници. Цената като съществен елемент на договора се определя по административен ред и задължението на производителите на електрическа енергия за заплащането й срещу получения достъп до мрежите на дружеството възниква при смесен фактически състав, включващ договора и индивидуален административен акт – решение на КЕВР, или в случая решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. При отмяна на индивидуалния административния акт, с който са определени временни цени за достъп, няма валидно определена цена и независимо от възмездния характер на правоотношението, размерът на дължимата цена за достъп в периода от приемането до отмяната по съдебен ред на решението на регулаторния орган не може да бъде определена валидно по реда за определяне на компесаторни мерки по чл.32, ал.2 ЗЕ.
Като е изходил от посочените принципни разрешения и се е позовал на постоянната и непротиворечива практика на ВКС, че извършената с влязло в сила решение на ВАС отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР има обратно действие, въззивният съд е направил извод, че отпадането с обратна сила на разпоредените с решението на регулаторния орган правни последици води до липса на административноправният елемент от фактическия състав, породил задължението на ищеца за плащане на цена (такса) за достъп до мрежата на ответника през исковия период, и същевременно поражда задължение за ответника да върне на ищеца платената през исковия период цена за достъп, формирана въз основа на отмененото решение, тъй като същата е платена на отпаднало основание по см. на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. По делото не е съществувало спор, че за предоставен в периода 18.09.2012 г. – 21.10.2013 г. достъп ищецът е заплатил на ответника сумата 77 861.03 лв., поради което въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, е приел, че искът по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е доказан и основателен за посочената сума.
Като неоснователни въззивният съд е преценил доводите на ответника за приложимост към спорното правоотношение на разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ и за недължимост на претендираната от ищеца сума с оглед изпълнението на поетите договорни задължения за предоставяне на достъп. Изразил е становище, че разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ е приложима само към договорите за търговска продажба, при които определянето на цената е право на страните, докато в случая цената за достъп не може да бъде договаряна от страните, а определянето й е изключително правомощие на държавен регулаторен орган. Посочил е, че с иска се претендират последиците от настъпило в патримониума на ответника неоснователно обогатяване, а обезщетение за вреди от неизпълнен договор, поради което изпълнението на задълженията от страна на електроразпределителното дружество не предпоставя задържане на получената цена за достъп.
С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражение за изтекла погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, което е поддържал и във въззивната жалба. Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението, като е изложил съображения, че предмет на иска е вземане, произтичащо от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, за което се прилага общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД; Давността е започнала да тече от датата на влизане в сила на решението на ВАС за отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР – 21.10.2013 г., и не е изтекла до датата на предявяване на иска – 21.06.2017 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че на налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси :
1. „Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договора, представляващ основание на престацията; Прилагат ли се правилата на т.1 от ПП № 1/1979 г. на ВС на РБ към договорите по чл. 104 от ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД”.
Въпросът е свързан с релевираните в касационната жалба доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение и по отношение на него се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №1 от 28.05.1979 г. и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – решение № 451 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 381 от 03.01.2012 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, II г. о. и решение № 246 от 27.05.2011 г. по гр. д. № 1265/2010 г. на ВКС. ІV г. о.
2. „Кой е източникът на облигационното задължение – Законът за енергетиката, Индивидуалният административен акт (Решение № Ц-33/14.09.2012 г.) на ДКЕВР или смесен фактически състав, на който Решението на ДКЕВР е елемент и представлява ли самостоятелно основание за плащане индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който, на основание чл. 32, ал.4 във връзка с чл. 30, ал.1, т.1 от ЗЕ, са определени цени за достъп до електроразпределителната мрежа по договора за достъп до Е.; Представлява ли решението на ДКЕВР съществен елемент от договора за доставка на ежемесечна услуга – достъп до електроразпределителната мрежа и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като такъв елемент”.
Относно въпросите по т.2 се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани с твърдения, че въпросите се решават противоречиво от съдилищата (в подкрепа на което твърдение са представени решения на въззивни съдилища) и че са „от значение за точното прилагане на закона“.
3. „Елемент от смесен фактически състав ли е решението на ДКЕВР като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата достъп до мрежови услуги (гражданскоправен елемент) и индивидуален административен акт по определяне на пределна цена (административен елемент) и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите (административния) върху валидността, съдържанието и действието на другия елемент – договора, изпълнените задължения по договора и погасените поради изпълнение правоотношения”.
Достъпът до касационно обжалване по третия въпрос е аргументиран с твърдения за противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата и с позоваване на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията от ДВ бр.59/2007 г., която е неприложима поради това, че касационната жалба е подадена на 04.06.2018 г. при новата редакция на чл.280, ал.1 ГПК от ДВ бр.86/2017 г.
4. „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието”.
За посочения въпрос се твърди, че „е от особено съществено значение за точното приложение на закона“ и поради това е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
5. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него; Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните”.
За въпросите по т.5 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията от ДВ бр.59/2007 г. с аргументи, че е необходимо да се извърши „комплексна преценка на принципите на договорната отговорност и на същността на порока на административния акт, както е направено в мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, относно влиянието на административното съдебно производство по отмяната му върху гражданските правоотношения“.
6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното”.
По отношение на този въпрос се сочи бланкетно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
7. „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти; Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него”.
Във връзка с така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК като се твърди, че те са решение в противоречие с практиката в ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
8. „Противоречи ли на принципите на правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания отмяната на индивидуален административен акт /ИАА/ да води автоматично до отмяната на правните последици от допуснатото предварително изпълнение само за една от страните по действащ договор – цената за достъп, която е платена на законово и договорно основание следва да бъде върната, а насрещната престация – достъп (под формата на предоставени услуги) не; Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на електроразпределителната мрежа по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система”.
9. „Следва ли чл. 17, пар. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение”.
10. „Допустимо ли е съгласно чл. 16, параграф от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата директива“.
За въпросите по т.8, т.9 и т.10 касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията от ДВ бр.86/2017 г. с препращане към практика на Съда на Европейския съюз, както и бланкетно на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, поставен във връзка с оплакването за процесуална недопустимост на въззивното решение. След преценка на доводите в изложението съставът на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и не се налага процесуалната му допустимост да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК. За да квалифицира решението като недопустимо, касаторът изхожда от разбирането, че искът по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е несъвместим със съществуващия договор между него и ищеца, в изпълнение на който ищецът е престирал претендираната като недължимо платена цена за достъп. С аргумент, че договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване „по определение”, касаторът счита, че като страна по валиден и действащ договор ищецът не е процесуално легитимиран да води срещу него иск, основан на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Така поддържаната теза не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил съображения, че приложимостта на фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД към спорното правоотношение е обусловена от специфичното съдържание на договора, в изпълнение на който ищецът е заплатил цената за достъп, и от административния ред, по който се определя нейния размер. Без да отрича, че източник на задължението за плащане на цена е договорът, съдът е формирал извод, че определянето на размера на дължимата цена е властническо правомощие на компетентния орган – ДКЕВР, и че отпадането с обратна сила на последиците на индивидуалния административен акт, издаден при осъществяване на това правомощие, лишава от основание извършеното плащане до момента на приемане на нов валиден и законосъобразен акт, определящ дължимата цена. При така възприетото разрешение не би могло да се предположи, че въззивното решение е недопустимо поради „недопустимост на производството”, в което е постановено. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че въпросът дали при наличие на валиден договор, съставляващ източник на задължението за плащане на цена, ищецът има право да претендира връщане на платената цена на извъндоговорно основание и конкретно – на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, е от значение за правилността, а не за допустимостта на обжалваното решение.
При преценката дали съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо настоящият състав съобразява и създадената практика на ВКС, в която е прието, че искът по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховния административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим – напр. решение № 58/16.08.2016 г. по т. д. №332/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 126/16.08.2016 г. по т. д. № 1592/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 136 по т. д. № 2727/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 138 по т. д. № 2355/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 164 по т. д. №160/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 178/14.11.2016 г. по т. д. № 2543/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 194/02.11.2016 г. по т. д. №2706/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. След изменението на чл.290 ГПК от ДВ бр.86/2017 г. цитираната практика няма задължителен за съдилищата в Република България характер, но се споделя от съставите на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, както е констатирано в приетото от Общото събрание на двете колегии Тълкувателно решение № 7 от 04.10.2018 г. по тълк. д. № 7/2017 г.
Формулираните въпроси № 2, № 3 и № 4 в едната си част са хипотетични и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, а в другата си част са от значение за правилността на решаващите изводи на въззивния съд, което според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по тези въпроси е и това, че за тях се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в първоначалната редакция от ДВ бр.59/2007 г. – противоречива практика на съдилищата, което след изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. е неприложимо, и част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – „точно приложение на закона”, което според т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се формира от две кумулативно свързани изисквания – разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос да е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросите по т.5 са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не е обоснована и доказана нито една от специфичните за достъпа до касационно обжалване предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в приложимата редакция от ДВ бр.86/2017 г. Касаторът е поставил въпросите във връзка с решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД предвид постановената с влязло в сила решение на ВАС отмяна с обратна сила на индивидуалният административен акт на регулатирния орган за определяне на цената за достъп. По тези въпроси е формирана практика на ВКС по чл.290 ГПК, в т. ч. и цитираните по-горе съдебни решения, според която : Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане основание чл. 55 ал. 1, пр. 3 ЗЗД. При така създадената практика, която се споделя от съставите на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, съобразеното с нея въззивно решение не може да се допусне до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
За въпросите по т. 6 и т. 7 следва да се посочи, че не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като :
Първият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд, с които е мотивирано уважаването на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Съдът не е излагал съображения относно наличие на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца и посочените обстоятелства са без значение за спора. С оглед правната квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, от значение е дали ищецът е платил претендираната сума на ответника на определено основание и дали същото впоследствие е отпаднало. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и доказани от ищеца плащане и отпадане на основанието за плащане, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание да задържи полученото.
Вторият въпрос съдържа твърдение на касатора, че въззивният съд е основал решението си на факти, които не са установени с допустимите доказателствени средства. По същество това твърдение съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в качеството му на касационно основание по чл.281, т.3 ГПК не може да се отъждестви с общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е осъществена и по отношение на последните три въпроса от изложението. Въззивният съд не е излагал съображения относно приложението на норми от Европейското право и поставените в тази насока въпроси, касаещи тълкуването на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Х. на основните права на Европейския съюз, нямат характер на правни въпроси с обуславящо значение за изхода на делото. Същевременно въпросът дали при прилагането на националния закон съдът е следвало да съобрази и съдържащата се в директивите правна регулация е релевантен за правилността на въззивното решение, а извън хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, която не се твърди от касатора, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да преценява дали решението на въззивния съд е правилно. Несъответствието на въпроса с изискването на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда практиката на Съда на Европейския съюз, с която касаторът е аргументирал искането си за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и с оглед приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 7/04.10.2018 г. по тълк. д. № 7/2017 г. С посоченото решение е отклонено искането на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по част от въпросите, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол.
В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че в рамките на тълкувателното дело не е установено наличие на противоречиви изводи в тълкувателните мотиви на постановените от различни състави на Гражданска и Търговска колегии на ВКС решения, с които е даден принципен отговор на въпросите относно действието и правните последици на отмяната с обратна сила на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа; че с тези решения е създадена правилна съдебна практика, с която е разкрит точния смисъл на приложимите правни разпоредби и е преодоляна противоречивата практика на съдилищата при решаване на конкретния вид дела. Според ОСГТК на ВКС, правилна е практиката в решенията, в които е прието, че : Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение 0 Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД; Правоотношението по предоставяне на услугата достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми източници до електроразпределителните мрежи възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп или фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор, и административноправен – решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп, като съществен елемент на сделката; Във всички случаи претенцията за връщане на платената до приемане на решението на ДКЕВР временна цена е с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и лицето, извършило плащането, е процесуално легитимирано да търси платената цена на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с приетата за правилна практика на ВКС и няма основание да бъде допускано до касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 1662/2018 г.
В зависимост от изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за производството по чл.288 ГПК, отразени в списък по чл.80 ГПК към отговора на касационната жалба, в размер на 2 772.36 лв. – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение, съгласно фактура № [ЕГН]/24.08.2018 г. и преводно нареждане от 03.08.2018 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1435 от 08.06.2018 г., постановено по в. т. д. № 1662/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Ч. Разпределение България” АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на „КК – Хидро” О. с ЕИК[ЕИК] сумата 2 772.36 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :