5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
С., 10.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2480/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 10819 от 16.06.2017 г., подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 977 от 27.04.2017 г. по в.т.д. № 5313/2016 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, 13 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 16 от 21.04.2016 г. по т.д. № 7780/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав, за признаване за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, че [фирма] има вземане от [фирма] в размер на 124 611.07 лв. по запис на заповед от 21.06.2010 г., с падеж 21.06.2010 г., ведно със законната лихва от 05.06.2013 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д. № 24119/2013 г. на СРС, 24 състав. В частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по отношение на ответника И. Ц. П., в качеството му на наследник на Ц. И. П., както и в частта за разноските в заповедното производство и е прекратено производството по делото, въззивното решение не е предмет на настоящото производство.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране и отхвърляне на исковата претенция. Според дружеството касатор, решаващият съд неправилно е приложил чл.535 ТЗ при извършване на преценка за редовност от външна страна на процесния запис на заповед и не са съобразени наведените пред въззивния съд абсолютни възражения /чрез присъединяване към подадена от ответника по иска И. П. молба от 15.03.2017 г. и по съображения в писмена защита/. Твърди се, че в процесния запис на заповед поемателят не е индивидуализиран в достатъчна степен – не е посочен единен идентификационен код, който е един от елементите по чл.13, ал.1 ТЗ. Изразява се несъгласие със становището на съда, че записът на заповед е издаден във връзка с гарантиране на вземанията, посочени в споразумение от 21.06.2010 г., тъй като с последното страните са се договорили [фирма], в качеството му на лизингополучател, да заплати на лизингодателя задължението в общ размер на 243 718.06 лв. на месечни вноски, считано от 15.07.2010 г. до 15.12.2011 г. След като падежът на всяко едно от вземанията по предвидения в споразумението погасителен план е последващ спрямо падежа на записа на заповед, последният не може да има обезпечителна функция. Поради това се поддържа, че уговорката в споразумението, че длъжникът е длъжен да издаде запис на заповед с дата, съвпадаща с датата на самото споразумение, за цялата сума на главницата, противоречи на добрите нрави и не поражда правни последици.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Длъжен ли и въззивният съд в производство по чл.422 ГПК да извърши самостоятелна проверка на редовността на запис на заповед, послужил за основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, при направено едва пред въззивния съд възражение в тази връзка, с твърдение, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение по т.д. № 444/2011 г. на ВКС, II т.о. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран и втори правен въпрос : „Представлява ли съществен порок във формата на запис на заповед липсата на ЕИК, като основен индивидуализиращ елемент на търговеца, при посочване наименованието на поемател в ценната книга”, по който се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество твърди неоснователност на жалбата. Съображения в подкрепа на становището са развити в постъпил писмен отговор, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта за уважаване на положителния установителен иск по чл.422 ГПК по отношение на [фирма], въззивният съдебен състав, след цялостна самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е приел, че издадения на 21.06.2010 г. запис на заповед за сумата 124 611.07 евро, с падеж на определен ден – 21.06.2010 г., удостоверява подлежащо на изпълнение парично задължение, за което не се твърди и не се установява да е погасено. Констатирано е, че ответникът не е оспорил редовността от външна страна на ценната книга, а единственото, надлежно въведено пред първата инстанция възражение е за липса на връзка между каузалното правоотношение – договор за финансов лизинг и споразумение към него от 21.06.2010 г. и ценната книга.
При постановяване на обжалваното решение е отчетено, че между страните е сключен договор за финансов лизинг, по силата на който ищцовото дружество – лизингодател е предоставило на [фирма] ползването на пресевна промивна инсталация, срещу задължението на лизингополучателя да плати индивидуализираните в погасителен план лизингови вноски, с обща лизингова цена 282 687.03 евро, с ДДС; С нарочно споразумение от 21.06.2010 г. е констатирано действието на този договор, с отразяване на непогасените и просрочени задължения на лизингополучателя, възлизащи на 243 718.06 лева. По силата на споразумението лизингополучателят се е задължил да издаде и нови обезпечения – записи на заповед за суми и с падежи, посочени в него.
Съобразявайки дадените указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е изведен извод, че след като е релевирано общо възражение за безпаричност на ценната книга и предвид абстрактния характер на менителничното задължение, то ищецът поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. В тази насока въззивният съдебен състав е изложил подробни правни съображения, при отчитане на конкретните факти по спора и защитната теза на дружеството – ответник по иска.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Първият процесуалноправен въпрос, свързан с предмета на въззивното производство и задължението на съда да се произнесе по формалната редовност на менителничния документ, като предпоставка за възникване на вземането, принципно попада в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. За недоказана обаче следва да се счете поддържаната от дружеството касатор допълнителна предпоставка за достъп до касация. В постановеното по т.д. № 444/2011 г. на ВКС, II т.о. решение, съставляващо задължителна съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК /т.2 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/ е прието, че произнасянето по въпроса за действителността на записа на заповед при отсъствие на заявени във въззивната жалба доводи не съставлява нарушение на правилата на чл.269 ГПК и не води до недопустимост, нито до неправилност на въззивното решение, с което е разгледан искът по чл.422 ГПК. При отговора на правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване – за предметните предели на въззивното производство и приложението но чл.269 ГПК при разглеждане на установителен иск за съществуване на вземане, основано на документ по чл.417 ГПК, касационният съдебен състав, постановил решението по т.д. № 444/2011 г. е застъпил разбирането, че въззивният съд дължи извършването на преценка за формалната редовност на записа на заповед, независимо дали е сезиран с доводи във въззивната жалба, ако ответникът – длъжник е обосновал защитната си теза в процеса с възражения и доводи за несъществуване на вземането поради пороци във формата и съдържанието на документа, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение. Или, отговорът на правния въпрос е изведен въз основа на неидентични с настоящото дело обстоятелства, свързани с надлежно въведените в процеса възражения от ответника – длъжник. Поради това позоваването на посоченото решение не е достатъчно за обосноваване на поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация.
Вторият правен въпрос, свързан с индивидуализацията на търговеца – поемател, чрез посочване на ЕИК, не е обуславящ за изхода на делото, тъй като по този въпрос липсва изрично формирана правна воля на въззивния съдебен състав. Заявеното от дружеството въззивник /сега касатор/ присъединяване към въведеното във въззивното производство възражение от ответника И. П. за недостатъчната индивидуализация на поемателя, не е зачетено от САС. В мотивите към решението изрично е отразено, че ответникът [фирма] не е оспорил редовността от външна страна на ценната книга, като е налице произнасяне само по въведеното пред първата инстанция възражение за безпаричност на ценната книга. Независимо от това, въззивният съд е изразил становище, че процесния запис на заповед съдържа законоустановените реквизити в тяхната кумулативна наличност. Дори и да се счете, че вторият материалноправен въпрос по принцип е свързан с последния извод, то той би бил релевантен към правилността на решението, а не към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. В тази насока следва да се съобразят задължителните за съдилищата постановки на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за липсата на идентичност между основанията за допускане на касация и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, както и за недопустимост да се преценява законосъобразността на атакувания съдебен акт в производството по селекция на жалбите.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 977 от 27.04.2017 г. по в.т.д. № 5313/2016 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение,13 състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 100/сто/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: