4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
С., 02.10.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 17 септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г. дело № 2180/2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена от пълномощника адв. Г. Н., срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд, № 460 от 26.11.2012г. по в.гр.д. № 802/2012г., с което е отменено решението на Добричкия районен съд, № 69 от 04.07.2012г. по гр.д. № 3793/2011г., с което е уважен предявеният от [фирма] против К. Ж. А. иск за присъждане на сумата 12 700 лв. – невърната сума по договор за заем, и с въззивното решение искът е отхвърлен.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима в частта за сумата 10 000 лв. по сключен договор за заем с разходен касов ордер от 01.06.2011г. Относно претенцията за сумата 2700 лв. по сключен договор за заем с разходен касов ордер от 16.03.2011г., с оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, касационната жалба е процесуално недопустима. Предявените претенции съставляват два отделни, самостоятелни иска, макар и с едно правно основание, тъй като са основани на два самостоятелни договора за заем от различни дати.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявения от [фирма] против К. Ж. А. иск за присъждане на сумата 10 000 лв., съставляваща невърната сума по договор за заем, въззивният съд е приел, че само въз основа на представения разходен касов ордер не може да се приеме наличието на сключен договор за заем. Процесният ордер документира единствено плащане в брой на касата на дружеството в полза на получателя, но не и изявление на последния, че получава сумите със задължение да ги върне, нито пък съгласие по чл. 272 КТ за удържане от трудовото му възнаграждение на дадени в заем средства. Данните по делото сочат и на други имуществени отношения между страните извън тези по трудово правоотношение. Установените от показанията на св. Г. Ж. обстоятелства, че ответникът е подписвал празни бланки на РКО, разколебават и доказателствената сила на ордера относно фактическото предаване на парите.
В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по няколко процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е основателността на исковата претенция да се обсъжда в контекста на фактически твърдения, които не са заявени от ответника в рамките на преклузивните срокове по чл. 133, ал. 1 и чл. 146, ал. 3 ГПК? За установяване наличието на противоречива съдебна практика прилага решение № 429/2010г. по гр.д. № 1151/2011г. І г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК по въпроса за приложението на принципа на служебното начало в гражданския процес и настъпването на преклузията по чл. 133 и 266 ГПК. В отговор на поставения въпрос е прието, че „когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, в доклада по делото по чл. 146 ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства. На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства само, ако в отговора по чл. 131 ГПК той е направил възражения и е посочил фактите, на които те се основават.”
2. Допустимо ли е свидетелските показания, с които се твърдят престъпни обстоятелства от значение за предмета на доказване на делото да се кредитират, без твърдените факти да са установени с присъда на наказателен съд или с решение на граждански съд по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК? По този въпрос касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
3. Допустими ли са свидетелски показания без наличието на съгласие от противната страна за събирането им, за установяване, че съдържанието на изходящ от страната частен документ е подправен? Касационно обжалване по този въпрос се претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди в мотивите всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях?
Първият от поставените въпроси е от значение за решаването на делото, тъй като ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК /след изтичането на срока за подаване на отговор е депозирал молба, в която е изразил становище по иска и по представените доказателства, ангажирал е доказателства; явил се е и в първото по делото с.з. и е отново е заявил становището си по иска и по доказателствата/.
ВКС намира, че не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Представеното от касатора решение № 429/2010г. І г.о. ВКС е за уеднаквяване на съдебната практика „по въпроса за приложението на принципа на служебното начало в гражданския процес, прогласен в чл. 7 ГПК, приложението му по отношение на задълженията на съда по чл. 131 и чл. 146, ал. 2 ГПК и настъпването на преклузиите по чл. 133 и чл. 266 ГПК”. По поставения от касатора въпрос „допустимо ли е основателността на исковата претенция да се обсъжда в контекста на фактически твърдения, които не са заявени от ответника в рамките на преклузивните срокове по чл. 133, ал. 1 и чл. 146, ал. 3 ГПК” съдебната практика е уеднаквена с няколко решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Така в решение № 290/15.08.2011г. по гр.д. № 1211/2010г. І г.о. ВКС и решение № 67/06.07.2010г. по гр.д. №898/2009г. І т.о. ВКС, в отговор на въпроса „допустимо ли е след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК да се правят възражения по съществото на спора и да се приемат писмени доказателства във връзка с тези възражения”, е прието, че неподаването на отговор по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност да заяви становище по иска в първото по делото съдебно заседание, нито освобождава съда от задължението да събира доказателства по свой почин, да обсъжда събраните доказателства по искане на противната страна или да съобрази служебно известни му факти, когато те са от значение за решаването на делото. Във второто от посочените решения е прието, че неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представени доказателства. Прието е, че едва след доклада по чл. 146 ГПК се считат очертани параметрите на спора.
В. решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика. Следва да се съобрази и обстоятелството, че с изменението на чл. 133 ГПК ред. по ДВ бр. 100/2010г. от текста отпадна изразът „не посочи доказателства”, т.е. отпадна невъзможността след срока за отговор на исковата молба /до първото по делото съдебно заседание/ ответникът да посочи доказателства.
Въпросите, свързани със свидетелските показания, не са от значение за решаването на делото. Решаващите мотиви на съда за неоснователност на иска са основани на правни доводи, че само въз основа на разходния касов ордер и липса на други данни за фактическо предаване на сумата, не може да се приеме за доказано сключване на договор за заем. Освен това предмет на делото не е бил нито въпросът за спирането му на основание чл. 229, ал. 1,т. 5 ГПК поради данни за извършено престъпление, нито за допустимостта на свидетелските показания /чл. 164 ГПК/.
Последният въпрос относно обсъждането на събраните по делото доказателства касае обосноваността на съдебния акт. По смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. Оплакванията за необоснованост на фактическите и правни изводи на съда съставляват основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са сред основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд, № 460 от 26.11.2012г. по в.гр.д. № 802/2012г. В ЧАСТТА относно претенцията за 10 000 лв. по разходен касов ордер от 01.06.2011г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу същото решение В ЧАСТТА, относно претенцията за сумата 2700 лв. по разходен касов ордер от 16.03.2011г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане. В останалата част определението е окончателно.
Председател:
Членове: