Определение №224 от 42446 по търг. дело №2132/2132 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№224

София.17.03.2016 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2132/2015 година

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на В. М. Д., с ЕГН [ЕГН], Р. В. Д., с ЕГН [ЕГН] и [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 608 от 25.03.2015 г. по т.д. № 2544/2014 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав, с което е потвърдено решение № 2160 от 31.03.2014 г. по т.д. № 10240/2012 г. на Софийски градски съд, І ГО, седми състав. С посоченото решение е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че касаторите дължат солидарно на [фирма] [населено място] сумата 50 000 евро, представляваща част от задължение от 310 000 евро по запис на заповед от 18.09.2009 г., ведно със законната лихва от 20.02.2012 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 02.03.2012 г. по ч.гр.д. № 8010/2012 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 75 състав.
В касационната жалба са инвокирани основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите поддържат твърдения, че записът на заповед не е надлежно предявен, тъй като [фирма] не е изпратило уведомления по чл.499, ал.1 ТЗ. Твърди се още, че касаторите не следва да носят отговорност за последиците от забава на паричното задължение, обезпечено с процесния запис на заповед, тъй като независимо от получено от банката уведомление за извършена цесия, не са уведомени за условията, при които настъпва прехвърлителния ефект на цесията, както и, че този ефект не е настъпил, поради което не са извършени плащания по договора за кредит. Според касаторите, въззивният състав неправилно е приел за недоказано плащане към цесионера, тъй като това обстоятелство не е посочено като подлежащо на доказване в доклада по делото, а при въззивното разглеждане на делото САС не е отстранил този пропуск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на процесуалноправен и материалноправни въпроси, само част от които са изрично формулирани. Поддържат се допълнителните предпоставки по т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма]/ с предишни наименования [фирма], [фирма] и [фирма]/, не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касаторите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявен от [фирма] положителен установителен иск по чл.422 ГПК, въззивният съдебен състав е приел за безспорно наличието на валиден договор за банков кредит между банката и ответното търговско дружество, при констатирано задължение на кредитополучателя към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в размер на 374 990.51 евро, както и, че процесният запис на заповед, издаден от дружеството-кредитополучател и авалиран от физическите лица – ответници по иска, обезпечава вземането на банката по този кредит. По отношение на релевантните за спора факти, както и във връзка с ненастъпил прехвърлителен ефект на сключен от банката договор за цесия, съдебният състав на Софийски апелативен съд, въз основа на предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност, е препратил към мотивите на първата инстанция.
В съобразителната част към решението решаващият съд е преценил като преклудирани наведените с въззивната жалба възражения за това, че ищецът не е спазил реда за предявяване на записа на заповед, като не е изпратил уведомление по чл.499, ал.1 ТЗ нито до издателя, нито до авалистите.
Отхвърлено е като неоснователно оплакването на въззивниците за неизследвани от съда взаимоотношения между страните във връзка с договора за кредит и цесията. Прието е за доказано наличието на произтичащи от договора за кредит изискуеми и непогасени задължения, при отчитане обезпечителната функция на записа на заповед спрямо договора за кредит. Въззивният съд е извел извод за доказаност на твърдението на банката за ненастъпил прехвърлителен ефект на договора за цесия, поради което и вземането по договора за кредит е останало в патримониума на банката. Този извод е основан на приетата в първоинстанционното производство допълнителна икономическа експертиза, установила, че не е изпълнено условието, под което е сключен договора за цедиране на вземането по кредита. Освен това съдът, преценявайки клаузите на цесионния договор, е изразено становище, че в случая заплатената от цесионера сума като задатък в деня на подписване на договора, е задържана от цедента като обезщетение за неизпълнението, както е и осчетоводена при банката– ищец. В мотивите към решението изрично е отразено, че независимо от формалното оспорване на допълнителното заключение, ответниците по иска не са посочили конкретни възражения, насочени срещу констатациите на вещото лице.
Въззивният съдебен състав не е възприел твърдението на въззивниците /сега касатори/ за отпадане на последиците от забавата поради неуведомяването им за условията, при които е сключен договора за цесия. Констатирана е липсата на данни, че същите са имали готовност за престиране, което да не е било осъществено по причина, че не са били наясно на кого следва да платят. Отчетени са релевантните за уважаването на иска факти – съществуването на претендираното вземане към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, което не е било погасено доброволно след тази дата. Съобразено е също така, че договорът за цесия е сключен след иницииране на заповедното производство и липсват данни за извършено плащане от страна на ответниците по иска.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
В т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че недоказването на плащане по договора за кредит към цесионера, с което въззивният съд е мотивирал решението си, не е съобразено с изготвения от СГС доклад и не е отчетена липсата на указания към тях за ангажиране на съответни доказателства за това подлежащо на доказване обстоятелство. Твърди се, че постановеното решение в тази част противоречи на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В тази част от изложението се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба, без обаче да е формулиран изрично процесуалноправен въпрос, с оглед задължителните указания, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, че в случая би могъл да се конкретизира релевантен правен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд при непълен доклад на първата инстанция, този въпрос не би бил обуславящ за изхода на делото. Липсата на доказателства за плащане на суми по кредита към цесионера е преценявано от въззивния съд само като допълнителен мотив за неоснователност на възражението за недължимост на обезщетение за забава.
По формулирания отново в т.1 от изложението въпрос – дали е налице действащ договор за цесия по отношение на длъжниците, не би могло да се приеме за доказана основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на този въпрос произтича от конкретната преценка на релевантните факти и доказателства по делото. Правилността на тази преценка е извън производството по селекция на касационните жалби. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания, дадени в цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. – т.1, според които основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за касиране по чл.281 ГПК.
В т.2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат, че обжалването следва да се допусне по следните въпроси: „1. Възможно ли е договорът за цесия да бъде сключен под отлагателно условие и дължи ли плащане длъжникът и на кого в случай, че е уведомен за извършената цесия, но не и за отлагателното условие; 2. Когато длъжникът е уведомен за сключен договор за цесия преди влизането в сила на последния, по какъв ред следва да бъде уведомен за непроизвеждане на действие на договора; 3. Когато длъжникът е уведомен за цедиране на определено вземане, без да е уведомен за наличието на отлагателно условие и без да е уведомен за сбъдването/несбъдването на условието, следва ли да носи отговорност за лихви за забава и съдебни разноски и от кой момент; 4. При сключване на договор за цесия с отлагателно условие кога следва да се направи уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД и кой носи риска от неправилно/ненавременно уведомление на длъжника и 5. Действителен ли е договор за прехвърляне на вземане спрямо длъжника при уведомяването на последния от стария кредитор, без да му е съобщено наличие на отлагателно условие по договора”. По тези въпроси бланкетно се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС приема, че посочените изрично формулираните въпроси не доказват основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите към обжалваното решение липсва произнасяне по тях и затова не биха могли да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото. От друга страна, тези въпроси, макар и пряко свързани с материалноправната легитимация на ищеца /сега ответник по касация/, касаят правилността на извода на решаващия въззивен състав за непроизвеждане на действие на договора за цесия. За да направи този извод, съдът е взел предвид конкретни договорни клаузи – за възмездно придобиване на вземането на банката, произтичащо от каузалното правоотношение с касатора [фирма], уговореният момент на настъпване на прехвърлителния ефект и обусловеното от последния момент задължение на цедента за уведомяване на длъжника. Относно невъзможността на касационната инстанция да се произнася по правилността на обжалвания съдебен акт във фазата по чл.288 ГПК, е приложимо цитираното по-горе тълкувателно решение.
Независимо от недоказаността на основната предпоставка за допускане на касационно разглеждане по посочените въпроси, необходимо е да се отрази, че поддържаното от касаторите допълнително основание е само бланкетно посочено, а твърденията за липса на съдебна практика по тези въпроси, не обуславя наличието на допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, в какъвто смисъл са и постановките на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 608 от 25.03.2015 г. по т.д. № 2544/2014 г.на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар