Определение №230 от 42124 по търг. дело №1484/1484 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 230
София, 30.04.2015 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1484/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 157 от 17.02.2014 г., постановено по в. т. д. № 1465/2013 г. на Варненски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 620 от 09.04.2013 г. по гр. д. № 12553/2012 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД за заплащане на сумите 22 532.14 лв. и 317 лв. – обезщетения за вреди във формата на претърпени загуби поради неизпълнение на задължение по чл.15, ал.1 от предварителен договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа № 3364/27.12.2006 г. за сключване на окончателен договор за присъединяване на обекта на потребителя към електроразпределителната мрежа, довело до забавено въвеждане в експлоатация на жилищна сграда в [населено място], на [улица], които вреди се изразяват в заплатени от [фирма] по изп. д. № 201231104011067 по описа на ДСИ при СИС – В. суми, присъдени по гр. д. № 19704/2010 г. на Варненски районен съд, за договорна неустойка, законна лихва и разноски, и заплатена държавна такса за въззивно обжалване по гр. д. № 19704/2010 г. на Варненски районен съд, и искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 634.94 лв. и 9.15 лв. – обезщетения за забава върху претендираните с главните искове вземания за периода 15.03.2012 г. – 25.06.2012 г. В зависимост от изхода на делото с решенията са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК на ответника [фирма] за всяка от съдебните инстанции.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за присъждане на претендираните с исковете суми, ведно с разноските по делото.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни аргументи излага в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, Варненски окръжен съд е приел, че не е налице виновно неизпълнение на поетото от дружеството – ответник задължение по чл.15, ал.1 от предварителен договор № 3364/27.12.2006 г. за сключване на окончателен договор с ищеца за присъединяване към електроразпределителната мрежа на жилищна сграда в [населено място], на [улица], съставляващо основание за ангажиране на договорната отговорност на ответника по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че предварителният договор от 27.12.2006 г. е сключен между [фирма] и [фирма], чийто правоприемник е ответникът [фирма], въз основа на проучване по искане от 16.11.2006 г., отправено по реда на Наредба № 6/09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи. С договора страните са уговорили условията за присъединяване на строителен обект на [фирма] – жилищна сграда в [населено място], към разпределителната мрежа на Е. – В. след изграждане на трафопост и полагане на кабели до сградата. В р.ІІ, т.5 от предварителния договор е посочено, че съществува техническа възможност за временно захранване на обекта с електрическа енергия в периода на строителството, като окончателното присъединяване с постоянно захранване е обусловено от изграждане на нова трансформаторна мощност; В р.V, чл.15 е предвидено, че окончателното договаряне следва да бъде поискано в срок от една година и че Е. ще изгради присъединителните съоръжения в срок от 6 месеца, считано поне от плащане на цената за присъединяване, която ще бъде определена окончателно в договора за присъединяване.
По делото не е съществувал спор, че след снабдяване с разрешение за строеж дружеството – ищец е отправило до насрещната страна искане № 89003/28.06.2007 г. за сключване на окончателен договор за присъединяване. Във формуляра на искането е вписана ръкописна добавка, че потребителят желае сключване на договор за временно захранване /присъединяване/ на обекта. Добавката е оспорена от ищеца с твърдение, че не изхожда от законния представител на дружеството. Оспорването е прието за доказано от въззивния съд, предвид заключението на съдебнопочерковата експертиза по делото, според което добавката за временно захранване на обекта не е изпълнена с почерка на управителя на [фирма]. Изключването на добавката от текста на искането обаче е преценено от въззивния съд като ирелевантно за спора с аргумент, че и без добавката искането не променя уговорените с предварителния договор условия за възможно само временно захранване на обекта и за осъществяване на окончателното присъединяване едва след изграждане на нов трафопост, което е следвало да започне след финансиране чрез плащане на сумите по бъдещия окончателен договор за присъединяване. Въз основа на искането от 28.06.2007 г. е сключен договор № П-3364-ВН-1260/31.08.2007 г., с който е уговорено временно присъединяване на обекта на [фирма] към електроразпределителната мрежа, като ищецът – потребител е приел да заплати само цена за временно необходимата за строежа минимална схема за присъединяване на мощност. Въззивният съд е изразил становище, че дори в отправеното искане ищецът да не е изявил воля присъединяването да е временно, той се е съгласил с условията на насрещната страна за временен характер на присъединяването като е подписал договора от 31.08.2007 г. За безспорен е счетен фактът, че до 27.12.2007 г., когато е изтекъл срокът за проучване на възможностите за присъединяване, при ответника не е постъпвало ново искане за окончателно присъединяване или за определяне на цената, плащането на която поставя началото на срока за изграждане на новото разпределително съоръжение.
След анализ и преценка на доказателствата решаващият състав на Варненски апелативен съд е приел, че едва през м. юли 2008 г. дружеството – ищец е отправило писмени искания до праводателя на ответника за сключване на окончателен договор за присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа. Въззивният състав е преценил, че тъй като най-ранното искане е направено след изтичане на действието на предварителния договор, същото е възприето от ответника като заявление за ново проучване за присъединяване. Поради липса на доказателства ищецът да се е противопоставил на предложените в отговорн на заявлението условия на ответника присъединяването да се извърши след изграждане на ново съоръжение, въззивният състав е направил извод, че в хода на разменената след м. юли 2008 г. кореспонденция е поставено началото на нова процедура по проучване на актуалните условия за присъединяване, като формално процедурата е започнала с депозиране от ищеца на искане вх. № 44169/26.03.2010 г.
В хода на първоинстанционното производство е приет като доказателство предварителен договор за присъединяване № В10-0235/26.04.2010 г. Предварителният договор е оспорен от ищеца с твърдение, че не е подписан от законния представител на дружеството или от упълномощено от него лице. Въззивният състав е счел оспорването за доказано, съобразявайки заключението на съдебнопочерковата експертиза, според което подписът под текста на договора не е положен от управителя на [фирма]. Независимо от оспорването, въззивният състав е приел, че действията на лицето, подписало договора от името на [фирма] без представителна власт, респ. уговорените в договора условия за присъединяване, са потвърдени от ответната страна при предпоставките на чл.301 ТЗ. Изводът за потвърждаване е обоснован с безспорните в процеса факти, че на 19.05.2010 г. между страните е сключен окончателен договор за присъединяване № В10-0235-В10-0618, в р.І на който е посочено, че с него се довършва висящата процедура по предварителния договор от 26.04.2010 г., като уговорките в окончателния договор кореспондират с тези в предварителния, както и че на 04.06.2010 г. управителят на [фирма] е наредил лично извършването на паричен превод в полза на ответника на дължимата за присъединяването цена, определена с окончателния договор. Аргументи относно постигането на съгласие за сключване на предварителния договор от 26.04.2010 г. и за окончателно договаряне на присъединяването с договора от 19.05.2010 г. са изведени и от последващите действия на ищцовото дружество, което се е позовало на договорите в процедурата по въвеждане на обекта в експлоатация, а също и от констатациите в заключението на техническата експертиза, че според окончателния доклад на строителния надзор изградената от [фирма] жилищна сграда е присъединена към електроразпределителната мрежа чрез кабелно захранване, изпълнено изцяло в съответствие с условията на окончателния договор от 19.05.2010 г.
Като е изходил от така възприетата фактическа обстановка по спора, Варненски окръжен съд е приел, че между страните са проведени две отделни процедури по присъединяване на обекта по смисъла на чл.12 от Наредба № 6/2004 г. – по предварителния договор от 27.12.2006 г. и по предварителния договор от 26.04.2010 г., като ищецът – потребител се е съгласил първата процедура да приключи с подписване на договор за временно захранване за нуждите на строителния обект – предвид неоспореното от него условие по договора за изграждане от електроразпределителното дружество на ново присъединително съоръжение в шестмесечен срок от внасяне на цената за присъединяване на пълната мощност. С оглед на това въззивният съд е направил решаващия извод, че несключването на договор за окончателно присъединяване на обекта в рамките на срока по р.V, чл.15 от предварителния договор от 27.12.2006 г. не може да се квалифицира като забава на ответното дружество по отношение на поетото задължение за извършване на окончателно присъединяване, за да ангажира отговорността на ответника по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. В зависимост от извода за липса на договорно неизпълнение като предпоставка за носене на отговорност по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД въззивният съд е счел, че не следва да се обсъждат оплакванията във въззивната жалба на ответника относно причинените от твърдяното неизпълнение вреди, техния размер и установяването им в друг съдебен процес.
С мотивирано определение по чл.267 ГПК, постановено в подготвително заседание на 26.08.2013 г., Варненски апелативен съд се е произнесъл по заявените във въззивната жалба на [фирма] искания за събиране на доказателства във въззивното производство. Със същото определение съдът е назначил съдебнопочеркова експертиза във връзка с оспорването на предварителния договор от 26.04.2010 г., задължил е [фирма] да представи копие от искане № 89003/28.06.2007 г. и е оставил без уважение останалите доказателствени искания по съображения, че не са налице процесуални нарушения от страна на първата инстанция, представляващи основание по чл.266, ал.3 ГПК за събиране на поисканите доказателства във въззивното производство.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение съдът да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1 – т.3. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с въззивното решение материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В съобразителната част към тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното решение, не съставляват правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК; Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на производството по чл.288 ГПК.
К. е обосновал приложното поле на касационното с няколко групи процесуалноправни въпроси, които е определил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК :
„1. Длъжен ли е въззивният съд да изготви доклад по делото, след като във въззивната жалба изрично е посочено това наше искане, което е обосновано с неприемането на доклад в първоинстанционното производство; Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страните по делото подлежащите на доказване факти и доказателствата за тях, след като с определението, с което приема за разглеждане въззивната жалба, е приел квалификация на твърденията на ответника, различни от квалификацията на първоинстанционния съд; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по искане за събиране на доказателства и да допусне събирането на доказателства, след като във въззивната жалба изрично са посочени доказателствените искания, които са обосновани с непроизнасянето по тях от първоинстанционния съд; Когато е приета за разглеждане въззивна жалба срещу решение по иск, квалифициран от въззивния съд като предявен с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД, дължи ли въззивният съд произнасяне в решението си по всички съществени елементи, обуславящи възникване на договорната отговорност и определянето на нейния обхват; 3. В случай, че въззивният съд, след като е обявил на страните, че приема документи по делото за установяващи факти, които са неотносими към спора, в хода на производството приеме документите за относими, длъжен ли е да укаже това на страните, да разпредели доказателствената тежест върху тях и да даде възможност на страните за становища и за процесуални действия; 4. В случай, че във въззивното производство се съберат доказателства за неистинност на документ, длъжен ли е въззивният съд с определение да обяви оспорения документ за неистински, който съдебен акт да бъде обявен на страните; При обявяване на документ за неистински въззивният съд длъжен ли е да го изключи от доказателствата по делото; В случай, че във въззивното производство се съберат доказателства за неистинност на част от съдържанието на документ, длъжен ли е въззивният съд с определение да обяви оспорената част от документа за неистинска, който съдебен акт да бъде обявен на страните; При обявяване за неистинско на част от съдържанието на документ въззивният съд длъжен ли е да изключи от доказателствата по делото обявената за неистинска част от документа.”
Първите два въпроса са базирани върху тезата на касатора, че в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е отказал да изготви доклад по делото, въпреки оплакванията във въззивната жалба за липса на приет от първоинстанционния съд доклад, респ. че в определението си по чл.267 ГПК въззивният съд е квалифицирал твърденията на ответника за новация на правоотношението по присъединяване, без в първоинстанционното производство ответникът да е твърдял новация и връзка между правоотношенията по присъединяване от 2006 г. и 2010 г. В мотивите към определението по чл.267 ГПК въззивният съд е изразил становище, че нов доклад по делото не се налага, тъй като първоинстанционният съд е изготвил доклад и е изследвал в решението си всички релевантни за спора факти и възражения на страните, а евентуалната непълнота на доклада може да обоснове само право за обжалващата страна да поиска събиране на нови доказателства във въззивното производство, което право е реализирано от [фирма] със заявените във въззивната жалба доказателствени искания. С Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата в Република България указания, че при наведени с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада въззивният съд не прави нов доклад, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Становището на въззивния съд, че не дължи изготвяне на нов доклад по делото, е в съответствие със задължителната практика в цитираното тълкувателно решение и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за доклада. Недаването на указания от въззивната инстанция относно необходимостта да се предприемат процесуални действия от обжалващата страна за доказване на факти и за събиране на доказателства във въззивното производство произтича от преценката, че няма процесуални нарушения от страна на първата инстанция, които налагат попълване на делото с нови доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Евентуалната незаконосъобразност на тази преценка е от значение за правилността на въззивното решение и е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. В определението по чл.267 ГПК въззивният съд не е „преквалифицирал” твърденията на ответника по начин, различен от възприемането им от първоинстанционния съд, поради което въпросът дали в този случай съдът е следвало да даде указания и възможност на страните за ангажиране на нови доказателства не може да се определи като обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по въпросите, формулирани в п.2 на изложението.
В съответствие със задълженията си по чл.267 ГПК въззивният съд се е произнесъл по всички доказателствени искания във въззивната жалба на касатора, като е мотивирал подробно становището си кои от тях намира за основателни и кои счита за неоснователни. Недопускането на част от поисканите доказателства е аргументирано с липсата на законови предпоставки за събирането им във фазата на въззивното производство. Нарушението на процесуалния закон при произнасянето по искането за доказателства, на което се позовава касаторът, е от значение за правилността на въззивното решение и дори да е допуснато от въззивния съд, не може да се подведе под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Процесуалните действия на въззивния съд във връзка с произнасянето по доказателствените искания на касатора не сочат на отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, което изключва и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържана по отношение на първия от въпросите по п.2 за задължението на въззивния съд да се произнесе по исканията на страните за доказателства и да допусне събирането им във въззивното производство.
Вторият въпрос по п.2 от изложението не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по твърденията в исковата молба за настъпили вреди в правната сфера на ищеца – касатор и за размера на вредите, тъй като е приел, че не е налице виновно неизпълнение на поетото с предварителния договор задължение на ответника за окончателно присъединяване на обекта на касатора към електроразпределителната мрежа, което да поражда основание за носене на договорна отговорност по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД за вреди от неизпълнението. При направен извод за липса на договорно неизпълнение като основание на отговорността по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД обсъждането на твърденията и доводите за настъпили вреди от неизпълнението не би довело до промяна в крайния решаващ извод на съда за неоснователност на исковете.
Предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са осъществени и по отношение на въпросите, поставени в п.3 и п.4 от изложението.
Въпросът за задължението на съда да разпредели доказателствената тежест между страните и да им предостави възможност да ангажират доказателства в случай, че в хода на делото счете за относими документи, които преди това е определил за неотносими към спора, не кореспондира с данните по делото и с процесуалните действия на въззивния съд по приемане и обсъждане на доказателствата. В отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражения, че започналата с предварителния договор от 27.12.2006 г. процедура по присъединяване към електроразпределителната мрежа е приключила с временно захранване на обекта и че в изпълнение на последващ предварителен договор от 2010 г. е извършено окончателно присъединяване на ищеца – касатор в рамките на предвидените за това срокове. За установяване на тези възражения са представени доказателства, касаещи сключването на предварителния договор от 2010 г., които са приети от първоинстанционния съд и на които впоследствие се е позовал въззивният съд, за да обоснове становището си за самостоятелен характер на възникналите от двата предварителни договора правоотношения и за приключване на процедурата по първия договор с временно захранване на обекта, за което ищецът – касатор е изразил съгласие. Позоваването в обжалваното решение на доказателствата, касаещи договорите от 2010 г., не предпоставя предварително произнасяне на съда по допустимостта и относимостта на тези доказателства и даването на указания до ищеца – касатор за ангажиране на насрещни доказателства за тяхното оборване. Като е обсъдил доказателствата, които са приобщени към делото по предвидения за това процесуален ред, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите по п.4 не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а поддържаната във връзка с тях допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е доказана. Изводите на въззивния съд по повод предприетото от касатора оспорване на автентичността на предварителния договор от 2010 г. и на искането от 28.06.2007 г. в частта относно добавката за временно захранване на обекта не са обусловили отхвърлянето на исковете по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. Макар да е признал оспорването за доказано, Варненски апелативен съд е счел, че неавтентичността на предварителния договор от 2010 г. и неистинността на вписаната в искането добавка за временно захранване на обекта са без значение за съдържанието на възникналите между страните правоотношения, доколкото съгласието за обвързване с предварителния договор и намерението за сключване на договор за временно захранване са потвърдени чрез последващи действия на касатора – в лицето на неговия управител. След като направените в производството по оспорване изводи не са решаващи за формиране на правната воля на въззивния съд по предмета на спора, поставените въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 гПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Във връзка с въпросите по п.4 следва да се отбележи, че процесуалният закон не задължава съда при оспорване на представен по делото документ да обяви предварително становището си дали оспорването е проведено успешно. Произнасянето по доказателствената сила на оспорения документ е свързано с преценка на събраните в производството по оспорване доказателства, а тази преценка съдът може и следва да извърши едва в решението си по съществото на спора. В соченото от касатора решение № 784/20.01.2011 г. по гр. д. № 246/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., не е застъпено становище, че при събиране на доказателства във въззивното производство за неистинност на документ въззивният съд е длъжен да обяви с определение оспорения акт за неистински. Решението е постановено след допуснато касационно обжалване по въпросите допустимо ли е събиране на доказателства, че оригиналът на представеното по делото в копие обратно писмо е бил откраднат, и представлява ли начало на писмено доказателство по чл. 165 ГПК копие от обратен документ, за да са допустими свидетелски показания за привидност на сделка. С решението е формирана задължителна практика на ВКС само по така поставените въпроси, а те несъмнено не се припокриват с въпросите на касатора дали въззивният съд дължи предварително произнасяне относно истинността на оспорен документ и изключване на документа от делото при преценка, че е неистински. Разликата във въпросите прави ненъстоятелна тезата на касатора за постановяване на обжалваното решение в отклонение от обективираната в цитираното решение задължителна съдебна практика.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото и два материалноправни въпроса, които е обвързал с оплакването си за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон.
Първият от въпросите е : „Длъжно ли е разпределителното предприятие, след като получи искане за договор за присъединяване, в срока и при условията на чл.15, ал.2 от Наредба № 6/09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, в едномесечен срок от получаване на искането за договор да проведе процедурата по чл.15, ал.1 от Наредбата”. Въпросът е поставен хипотетично и не е разрешен с обжалваното решение, за да покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е достигнал до извод, че процедурата по присъединяване, започнала със сключване на предварителния договор от 27.12.2006 г., е приключила с подписване на договор за временно захранване на обекта, като ищецът – касатор е приел условията за временно захранване. Несъгласието на касатора с този извод има значение за правилността на въззивното решение, а тя не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол.
Самостоятелно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол по разглеждания въпрос е и неотносимостта на задължителната практика в решение № 775/16.02.2011 г. по гр. д. № 906/2009 г. на ВКС, І. г. о., с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С това решение Върховният касационен съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК по въпросите за правните последици от неистинността на декларирани обстоятелства в договора, за неизпълнението на задължения за непрехвърляне и необременяване на вещ и за възможността да бъдат уговорени различни последици от неизпълнението на различни задължения по договора. Въпросите нямат връзка с предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, което изключва хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Д. на касатора, че въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл.12 ЗЗД и е отговорил на материалноправния въпрос за отговорността на страната, която е действала недобросъвестно при водене на преговори, в отклонение от задължителната практика в цитираното решение, не следва да се обсъжда, тъй като касаторът е предявил исковете си на договорно основание, позовавайки се на неизпълнение на поето с предварителния договор от 27.12.2006 г. задължение, а не на преддоговорна отговорност на ответника, обуславяща приложението на чл.12 ЗЗД.
Поради това, че с исковете не е претендирано обезщетение за вреди на плоскостта на преддоговорна отговорност между страните, не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и вторият материалноправен въпрос : Възниква ли отговорност за разпределителното предприятие за обезщетяване на вреди, които е причинило на потребителя на електрическа енергия в случай, че по делото бъде установено, че предприятието е действало недобросъвестно при преговорите с потребителя, при изготвянето и предлагането на условия за присъединяване в предварителен договор; Дължи ли в този случай разпределителното предприятие обезщетение за всички вреди, които е претърпял потребителят от недобросъвестно изготвените и предложени условия за присъединяване или носи отговорност и дължи обезщетение само на вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. В мотивите към въззивното решение не се съдържат изводи за проявена от ответника недобросъвестност при изготвяне и предлагане на условията за присъединяване, от което следва, че поставеният въпрос не е разрешен с решението и не е обусловил изхода на спора по исковете с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД.
Несъответствието на поставените материалноправни въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на приложените към изложението решения на Варненски районен съд, Варненски окръжен съд и Варненски апелативен съд, представени от касатора за доказване на допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Дори да се приеме, че въпросите са релевантни за изхода на делото, решенията не доказват противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото дадените с тях разрешения на спорове за отговорността на разпределителното дружество за неизпълнение на задължения за своевременно присъединяване на потребители към разпределителната мрежа са обусловени от спецификата на фактите и доказателствата по съответното дело, а не от противоречиво тълкуване и прилагане на еднакви правни разпоредби.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 1465/2013 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът по касация не е претендирал разноски за производството по чл.288 ГПК и с оглед на това разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 157 от 17.02.2014 г., постановено по в. т. д. № 1465/2013 г. на Варненски окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :

Оценете статията

Вашият коментар