1
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
гр. София, 18.05.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 707 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Ровекс интернешънал лимитид“ – чуждестранно търговско дружество със седалище Х. К. срещу определение № 204 от 12. 10. 2017 г. по в. ч. т. д. № 302/2017 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 419 от 21. 06. 2017 г. по т. д. № 96/2016 г. на Ловешкия окръжен съд в частите за оставяне без разглеждане на предявените от частния жалбоподател срещу [фирма] и [фирма] /н./ иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за признаване за установено, че [фирма] не дължи на [фирма] /н./ сумата 15 000 000 щатски долара, представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 27. 03. 2014 г., и евентуални искове за обявяване нищожността на сделките, сключени за обезпечаване на вземанията по договор за банков кредит от 27. 03. 2014 г., както следва: 1. договор за особен залог на вземания от 27. 03. 2014 г., вписан в ЦРОЗ на 11. 04. 2014 г., с който е учреден особен залог върху всички вземания, произтичащи от сключени с банката договори за разплащателни, депозитни и др. сметки на [фирма]; 2. договор за особен залог на вземания от 27. 03. 2014 г., с който е учреден особен залог на вземания от трети лица, произтичащи от договори или поръчки за продажби на продукти, 3. договор за особен залог от 27. 03. 2014 г., вписан в ЦРОЗ на 11. 04. 2014 г., с който е учреден особен залог върху краткотрайни материални активи; 4. договор за встъпване в дълг от 27. 03. 2014 г., по силата на който [фирма] се е задължило като солидарен длъжник по посочения договор за кредит и 5. договор за встъпване в дълг от 27. 03. 2014 г., по силата на който [фирма] се е задължило като солидарен длъжник по посочения договор за кредит и за прекратяване на производството по делото в частта по тези искове, както и в частта, с която частният жалбоподател е осъден да заплати държавна такса в размер на 265 041 лв.
В частната жалба се поддържа, че въззивното определение в обжалваните му части е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано и се прави искане за отмяната му. Изложено е оплакване, че съдът не е извършил проверка за надлежното конституиране на страните по делата по искове по чл. 422 ГПК на [фирма] /н./ срещу [фирма] с предмет процесните вземания. Интересът от предявените искове на частния жалбоподател не бил отпаднал, тъй като синдикът на длъжника в несъстоятелност и частният жалбоподател в качеството му на оспорил съществуването на вземанията кредитор не били конституирани като страни в производството по исковете по чл. 422 ГПК. След измененията на разпоредбата на чл. 694 ТЗ с ДВ, бр. 105/2016 г. не съществувала и идентичност на страните по възобновените производства по искове по чл. 637, ал. 3 ТЗ и по производствата по искове по чл. 694 ТЗ относно едно и също вземане. Сочи се, че липсата на тъждество по исковете следвала и от обстоятелството, че предмет на предявените по настоящото дело искове била и нищожността на договорите за учредяване на обезпечения на вземанията по договор за кредит от 27. 03. 2014 г. Изложено е, че прекратяването на съдебното производство поради недопустимост на иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ не може да обоснове задължение за ищеца – възразилия кредитор да заплати държавната такса по делото.
Представено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на следните значими за изхода на делото правни въпроси: 1. Допустим ли е по-късно заведеният иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ при наличието на висящо съдебно производство по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ за същото вземане, ако лицето, което е подало възражение по реда на чл. 692, ал. 3 ТЗ, не е конституирано като страна във висящото съдебно производство по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ; 2. Докъде се простира проверката на съда, сезиран с по-късно заведения иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ и длъжен ли е този съд да следи за конституирането на синдика и на лицето, което е подало възражение по чл. 692, ал. 3 ТЗ, във висящото съдебно производство по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ или при преценката си по допустимостта на иска, съдът извършва проверка единствено за висящността на производството по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ и за идентичността на предявените вземания; 3. Ако синдикът и/или лицето, което е подало възражението по чл. 692, ал. 3 ТЗ, не са конституирани във висящото съдебно производство по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ, то подлежи ли на прекратяване производството по по-късно заведения иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ; 4. Дължи ли кредиторът, който е предявил иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, държавна такса в случаите, в които съдът не се е произнесъл по същество на спора, а е оставил предявения иск без разглеждане като недопустим поради наличието на висящо производство по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ за същото вземане.
Постъпил е писмен отговор на жалбата от [фирма] /н./, в който се изразява становище, че обжалваното въззивно определение не следва да бъде допускано до касационен контрол и че жалбата е неоснователна.
Останалите ответни по частната касационна жалба страни не са подали отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да потвърди определението на Ловешкия окръжен съд за частично прекратяване на производството по т. д. № 96/2016 г., Великотърновският апелативен съд е споделил като правилен извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения по делото отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ. Констатирал е, че преди образуването на производството по иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ ответникът [фирма] /н./ е предявил искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на равни части от по 7 500 000 щатски долара от процесното главно вземане по договор за банков кредит от 27. 03. 2014 г., за които били издадени заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК. По исковете били образувани т. д. № 58/2015 г. и т. д. № 100/2015 г. на Ловешкия окръжен съд, като второто от делата било присъединено към т. д. № 58/2015 г. и било спряно до приключване на производството по т. д. № 4241/2015 г. на Софийски градски съд. Като се е позовал на съдебната практика в определение № 483 от 11. 07. 2014 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, II т. о. и определение № 684 от 1. 12. 2015 г. по ч. т. д. № 2634/2015 г. на ВКС, II т. о., въззивният съд е приел, че при наличие на по-рано образувано и висящо производство по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК по-късно предявеният отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за същото вземане е недопустим. При обсъждане доводите на частния жалбоподател е посочил, че преценката за допустимостта на предявения иск се изчерпва с проверка за висящността на производството по по-рано предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и за идентичността на предявените вземания. Изтъкнал е, че надлежното конституиране на страните на основание чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ в производството по по-рано заведения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК се осъществява и контролира от съда, разглеждащ този иск. За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, с който ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 265 041 лв., въззивният съд при съобразяване на разрешението в определение № 22 от 25. 01. 2013 г. по т. д. № 119/2012 г. на ВКС, I т. о. е изложил, че държавна такса се дължи и при прекратяване на производството по иска по чл. 694 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Първите три поставени въпроса, които с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция уточнява, се свеждат до два процесуалноправни въпроса, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило постановения с обжалваното определение резултат, а именно: 1. Допустим ли е иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за несъществуване на прието вземане на кредитор и подлежи ли на прекратяване производството по него, ако преди откриването на производството по несъстоятелност на длъжника е предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и предмет на исковете е едно и също вземане в случай, че синдикът на длъжника и/или подалият възражение кредитор не са конституирани в производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК при условията на чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ; 2. Длъжен ли е при преценката за допустимост на иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ в хипотезата на по-рано предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за същото вземане съдът, сезиран с иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, да следи за конституирането на синдика на длъжника и/или подалия възражение кредитор в производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК при условията на чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ или извършва проверка само за висящността на производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК и за идентичността на вземанията, предмет на исковете. Не е осъществено обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация, тъй като по тези въпроси е формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на касационната инстанция, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно определение № 483 от 11. 07. 2014 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, II т. о. искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане. Затова, при наличието на вече висящо производство по чл. 422, ал. 1 ГПК предявеният по-късно иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./ е недопустим. В определение № 684 от 1. 12. 2015 г. по ч. т. д. № 2634/2015 г. на ВКС, II т. о. е дадено принципното становище, че искът по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./ за установяване на вземане, предмет на по-рано образувано производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, ще е процесуално недопустим поради припокриване с предмета на по-рано предявения установителен иск и производството по него ще подлежи на прекратяване. В мотивите на цитираните определения е посочено, че висящото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК изключва необходимостта за спорното вземане да бъде предявен нов установителен иск – положителен или отрицателен. Признаването или отричането на вземането със сила на пресъдено нещо ще бъде постигнато с влизане в сила на решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, което по разпореждане на чл. 637, ал. 4 ТЗ ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./. Съобразно дадените с цитираната практика на Върховния касационен съд разрешения недопустимостта на предявения иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ и прекратяването на производството по него са обусловени от висящо производство по по-рано предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и от тъждеството на установяваното с исковете по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ и по чл. 422, ал. 1 ГПК. Дължимата от съда, сезиран с иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, проверка за допустимостта на иска в хипотезата на предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е за идентичност на вземанията по исковете и за висящност на производството по по-рано предявения иск. От значение за предмета на преценката са еднаквото установително действие на решенията по исковете, както и предвидено с новата – ДВ, бр. 105/2016 г. ал. 4 на чл. 694 ТЗ участие на синдика в производството по исковете по ал. 1 – 3, израз на необходимостта за процесуална симетрия с производството по чл. 637, ал. 3 ТЗ / решение № 125 от 4. 07. 2017 г. на ВКС по т. д. № 2591/2016 г., I т. о., постановено по чл. 290 ГПК/. В съответствие с практиката на касационната инстанция в случая въззивният съд е извел недопустимостта на предявения от подалия възражение кредитор иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за несъществуване на главното вземане на ответника [фирма] към длъжника от предявения по-рано от банката иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, производството по който е висящо, и от идентичността на вземанията, предмет на исковете, като не е изследвал конституирането при условията на чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ на синдика и на оспорилия вземането кредитор в производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Трайна и непротиворечива е практиката на касационната инстанция, че надлежното конституиране на страните в исковия граждански процес и преценката за допустимостта на иска с оглед процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са само в правомощията на съда, сезиран с разглеждането на иска. Съдът, пред който е висящо производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, при откриване на производство по несъстоятелност на длъжника – ответник по иска, законово основание по чл. 637, ал. 1 ТЗ за спиране на исковото производство, проверява дали вземането, предмет на иска, е прието в производството по несъстоятелност и дали по отношение на съществуването му не е налице спор. При възникнал спор за съществуване на вземането, включено в списъка на приетите вземания, спряното исково производство се възобновява и следва да продължи с участието на лицата по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ – синдика, кредитора и лицето, подало възражение, като за липсата на пречката за движение на производството и за надлежното конституиране на страните при условията на последната норма следи съдът, пред който е висящ спорът по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл са постановените от Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60 от 3. 02. 2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2192/2016 г., II т. о. и определение № 762 от 14. 12. 2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2301/2017 г., II т. о. В съответствие с тези разрешения е приетото от въззивния съд, че конституирането на страните в производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК съобразно предписаното от нормата на чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ се осъществява от съда, сезиран с този иск, и се контролира по пътя на обжалване на постановеното по иска съдебно решение.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация по последния поставен релевантен въпрос: Дължи ли кредиторът, който е предявил иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, държавна такса в случаите, в които съдът не се е произнесъл по съществото на спора, а е оставил без разглеждане предявения иск като недопустим поради наличието на висящо производство по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за същото вземане, тъй като същият не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради наличието на практика на Върховния касационен съд. С постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК в хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК определение № 22 от 25. 01. 2013 г. на ВКС по т. д. № 119/2012 г., I т. о. е разрешен идентичен правен въпрос за дължимостта на държавна такса и разноски в производство по иск по чл. 694 ТЗ, като е прието, че такива се дължат от кредитора, предявил иск с посоченото правно основание, и при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Посочено е, че поради липсата на специална уредба в ТЗ на въпроса за отговорността за разноски в случаите на прекратяване на производството по делото, образувано по установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./, поради недопустимост на заявената претенция, на основание чл. 621 ГПК субсидиарно приложение намира правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, според което при прекратяване на делото разноските се възлагат в тежест на ищеца. Изтъкнато е, че при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска съгласно чл. 130 ГПК, внесената държавна такса не подлежи на връщане. Предварително внесената държавна такса не се връща на ищеца и при оттегляне, отказ от иска, както и при връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 ГПК. Законодателят е предвидил връщане на половината от внесената държавна такса единствено при приключване на делото със спогодба – чл. 78, ал. 9 ГПК. Приемайки, че отхвърлянето на иска се приравнява по правни последици на десезирането на съда и на сезирането му с недопустим иск, съставът на ВКС е заключил, че в хипотезата на прекратено производство по иск по чл. 694 ТЗ поради неговата недопустимост, ищецът дължи заплащането на държавна такса, за която законодателят е предвидил, че не се внася предварително. Решаващите изводи на съда в обжалваното определение за дължимост на държавната такса с оглед прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ кореспондират на посочената практика на касационната инстанция, на която се прави позоваване от въззивния съд. В настоящия случай дължимостта на държавната такса се свързва именно с прекратяването на производството по делото поради недопустимост на предявения иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ. Конкретното основание за недопустимост на иска е без значение.
В обжалваната част, касаеща прекратяване на производството по делото по предявените евентуални искове за нищожност на договори, с които са учредени обезпечения на спорните вземания по договор за банков кредит, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, достатъчно основание за което е липсата на поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 302/2017 г. на Великотърновския апелативен съд в обжалваните му части.
Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 204 от 12. 10. 2017 г. по в. ч. т. д. № 302/2017 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 419 от 21. 06. 2017 г. по т. д. № 96/2016 г. на Ловешкия окръжен съд в частите за оставяне без разглеждане на предявените от „Ровекс интернешънал лимитид“ срещу [фирма] и [фирма] /н./ иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за признаване за установено, че [фирма] не дължи на [фирма] /н./ сумата 15 000 000 щатски долара, представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 27. 03. 2014 г., и евентуални искове за обявяване нищожността на сделките, сключени за обезпечаване на вземанията по договор за банков кредит от 27. 03. 2014 г., както следва: 1. договор за особен залог на вземания от 27. 03. 2014 г., вписан в ЦРОЗ на 11. 04. 2014 г., с който е учреден особен залог върху всички вземания, произтичащи от сключени с банката договори за разплащателни, депозитни и др. сметки на [фирма]; 2. договор за особен залог на вземания от 27. 03. 2014 г., с който е учреден особен залог на вземания от трети лица, произтичащи от договори или поръчки за продажби на продукти, 3. договор за особен залог от 27. 03. 2014 г., вписан в ЦРОЗ на 11. 04. 2014 г., с който е учреден особен залог върху краткотрайни материални активи; 4. договор за встъпване в дълг от 27. 03. 2014 г., по силата на който [фирма] се е задължило като солидарен длъжник по посочения договор за кредит и 5. договор за встъпване в дълг от 27. 03. 2014 г., по силата на който [фирма] се е задължило като солидарен длъжник по посочения договор за кредит и за прекратяване на производството по делото в частта по тези искове, както и в частта, с която „Ровекс интернешънал лимитид“ е осъдено да заплати по сметката на Ловешкия окръжен съд държавна такса в размер на 265 041 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: