Определение №247 от по търг. дело №95/95 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е
 
                                                        №  247
 
София,   03.05. 2010 година
 
 
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми април  през две хиляди и десета година в състав :
 
                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ  :  ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
                                                         ЧЛЕНОВЕ  :  КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
                                                                                   БОНКА ЙОНКОВА
 
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 95/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
 
 
 
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „С” О. и „М” О. , двете дружества със седалище в гр. Б., срещу постановеното от Бургаски апелативен съд решение № 86 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 195/2009 г., с което е потвърдено решение № 84 от 15.06.2009 г. по т. д. № 7/2008 г. на Бургаски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт е осъдено „М” О. да заплати на „С” О. сумата 12 635.13 лв., представляваща обща стойност на материали, закупени и вложени от ищеца като изпълнител при извършване на възложени и приети от ответника строително – монтажни работи по електроинсталации на обект ЖСК в кв.21, УПИ * по плана на к-с „И” в гр. Б., съгл. фактура № 88 от 11.04.2007 г., както и сумата 2 157.60 лв. – разноски по делото; Отхвърлени са искът за заплащане на сумата 1 321.46 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 11.04.2007 г. – 04.01.2008 г., както и претенцията за заплащане на законни лихви от датата на предявяване на иска до окончателното плащане; Присъдени са разноски на ответника в размер на сумата 206.41 лв.
Касационната жалба на ищеца „С” О. е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД и на претенцията за законни лихви след предявяване на исковете. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл.86, ал.1 от ЗЗД, като се прави искане за отмяната му и за присъждане на лихвите. Касаторът поддържа, че с оглед паричния характер на неизпълненото основно договорно задължение и независимо от уговорената в договора неустойка, ответникът дължи обезщетение за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД поради възможността кредиторът да се откаже от неустойката и да търси обезщетение за действително претърпените вреди в размер на законната лихва. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в което се твърди, че в атакуваната част въззивното решение противоречи на константната практика на Върховен касационен съд по приложението на чл.86, ал.1 от ЗЗД и следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 /посочена като т.1/ от ГПК.
Ответникът „М” О. обжалва въззивното решение като неправилно в частта, с която е потвърдено решението на Бургаски окръжен съд в неговата осъдителна част. Неправилността на съдебния акт е обоснована с доводи за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на събраните доказателства и необоснованост на изводите за наличие на основания за ангажиране договорната отговорност на касатора за плащане на сумата 12 635.13 лв. По съображения, подробно развити в жалбата, се иска отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на предявения осъдителен иск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържат твърдения, че решението е постановено при „нарушения на съществени процесуалноправни въпроси”, решени в противоречие със задължителната практика на Върховен съд – ППВС № 7/1965 г., и разрешавани противоречиво от съдилищата, с което са изпълнени условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване. Като „съществени” са определени въпросът за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички посочени от страните основания за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и събраните доказателства, както и този за разпределянето на доказателствената тежест в процеса съобразно правилото на чл.127, ал.1 от ГПК /отм./.
Касаторът „С” О. оспорва жалбата на насрещната страна като неоснователна, а касаторът „М” О. не изразява становище по жалбата на първия касатор.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в неговата цялост, Бургаски апелативен съд е възприел изцяло съображенията на първоинстанционния съд за наличие на неизпълнено договорно задължение по чл.266, ал.1 от ЗЗД в тежест на ответника до размер на сумата 12 635.13 лв. и за липса на основания за ангажиране на отговорността му по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на законни лихви за забава за периодите до и след предявяване на исковете. При формиране на изводите си относно спорния предмет на делото въззивният съд е взел предвид сключения между страните договор от 14.03.2006 г., с който ответникът е възложил на ищеца извършване на строително – монтажни работи с материали на изпълнителя по електрифициране на жилищен обект срещу заплащане на възнаграждение, последващия договор от 20.03.2006 г. за възлагане изпълнението на работите от изпълнителя на трето лице – подизпълнител, двустранно подписаните протоколи за предаване и приемане на извършените работи по втория договор и издадената от ищеца фактура № 88/11.04.2007 г. за сумата 12 635.13 лв., представляваща дължима от ответника стойност на вложени материали за изпълнение на част от строителните работи. Обсъдени са обстойно многобройните писмени доказателства и заключенията на съдебните експертизи по делото, въз основа на които е прието, че материалите, за чиято стойност е издадена цитираната фактура, действително са закупени от ищеца – изпълнител и са вложени на обекта. За недоказани са счетени твърденията на ответника за извършване на същите работи от друг изпълнител – „Н” О. , като аргументите за този извод са основани на подробните заключения на съдебно – техническата експертиза, съдържащи детайлна съпоставка на етапите на работа, обема и съдържанието на конкретните работи, извършени от всеки един изпълнител. Предвид липсата на ангажирани от ответника доказателства за плащане на дължимата стойност на вложените материали, искът за заплащане на сумата 12 635.13 лв. е приет за основателен и на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД ответното дружество е осъдено да заплати посочената сума на ищеца. Отхвърлянето на иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД и на претенцията за законни лихви върху основното вземане след предявяване на исковете е обосновано с наличието на уговорка в договора от 14.03.2006 г., предвиждаща при забава в изпълнението на парично задължение неизправната страна да заплаща неустойка в уговорен размер.
Допускането на касационно обжалване на поддържаните от двете страни основания – чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, предпоставя въззивното решение да съдържа произнасяне по обуславящ изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос /чл.280, ал.1 от ГПК/, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд /т.1/ или е разрешаван противоречиво от съдилищата /т.2/.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано поради отсъствие на релевираните основания, обосноваващи приложното поле на обжалването.
В представеното от касатора – ищец изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не е формулиран конкретен правен въпрос, произнасянето по който би могло да бъде подведено под нормата на чл.280, ал.1 от ГПК. Всички съдържащи се в изложението доводи съставляват по същността си оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на приложимия материален закон, на който се основават отхвърлените искови претенции – чл.86, ал.1 от ЗЗД. Нарушението на материалния закон е касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, относимо към проверката по чл.290 от ГПК, поради което не може да бъде отъждествявано с основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК, преценявани в производството за селектиране на касационните жалби. Според задължителните указания в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства, а разполага само с правомощия да уточни и да конкретизира неясно поставеният значим въпрос. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обявено в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. за достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат поддържаните от страната допълнителни предпоставки /в случая – т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК/.
Поставените в изложението на касатора – ответник въпроси са процесуалноправни и доколкото са свързани с правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на делото, имат принципно значение за крайния изход на правния спор. Независимо от значимостта на въпросите, касационно обжалване по повод на същите не следва да бъде допускано поради отсъствие на допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК, на които се позовава касаторът, а именно :
Тезата за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК е аргументирана с твърдения, че в отклонение от ППВС № 7/1965 г. решаващата съдебна инстанция не е взела под внимание показанията на конкретен свидетел и не е обсъдила доводите във въззивната жалба за непълноти и разминавания в заключенията на съдебно-техническите експертизи по делото. Основанието по т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК е подкрепено с твърдения за нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, довело до неправилни изводи относно приетите за установени правнорелевантни факти по делото. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил правилото на чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ за разпределение на доказателствената тежест, като е изходил от конкретните релевантни факти; обсъдил е задълбочено всички относими доказателства и в съответствие със задължителните указания в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е достигнал до свои собствени фактически и правни изводи относно спорния предмет на делото и основателността на иска по чл.266, ал.1 от ЗЗД. Обстоятелството, че съдът не е възприел доводите във въззивната жалба на ответника срещу приетите в първоинстанционното производство експертни заключения, не може да се разглежда като отклонение от задължителните постановки в ППВС № 7/1965 г., тъй като решаващата инстанция преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение. Преценката на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд подлежат на проверка при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, от ГПК, доколкото допуснатите в тази насока грешки могат да обосноват евентуално касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК за отмяна на въззивното решение. В конкретния случай процесуалните действия на съда, свързани с преценката на доказателствата, приложението на чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ и обсъждането на доводите на страните, не противоречат на задължителната и на константната практика на ВС и ВКС, поради което решението не може да бъде допуснато до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
 
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
 
О П Р Е Д Е Л И :
 
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛАВНЕ на решение № 86 от 26.10.2009 г., постановено по гр. д. № 195/2009 г. на Бургаски апелативен съд.
 
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
 
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
 
ЧЛЕНОВЕ :
 

Оценете статията

Вашият коментар