Определение №252 от 41731 по търг. дело №3655/3655 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№252

гр. София,02.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и четиринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3655 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], срещу решение № 894 от 13.05.2013г. по гр.д. № 2363/2012г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, в частта, с която въззивният съд е присъдил обезщетение за разликата над 35 000 лева до 65 000 лева по иска по чл.226 ал.1 от КЗ, ведно с претендираната законна лихва. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281 т.3 от ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, тъй като неправилно е преценена тежестта на вредите от гледна точка на характера на травматичните увреждания и интензивността на болките и страданията. Сочи, че съдът е формирал критерия си за справедливост въз основа на несъществуващи обстоятелства, като е отчел множество разстройства, застрашаващи живота на ищеца, при наличието на едно действително такова, а същевременно не е придал правно значение на един основен факт – намаление на процента загубена нетрудоспособност от 76 % до 26%.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1от ГПК за достъп на решението до касация по въпроса : спазени ли са задължителните указания на ППВС №4/1968г., когато въззивният съд определя и присъжда обезщетение за неимуществени вреди многократно по – високо по размер от присъденото от първоинстанционния съд, без да излага съществени мотиви за това и без тези мотиви да се различават съществено от мотивите на първоинстанционното решение. Твърди , че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/1968г. и решения постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №158/28.12.2011г. по т.д.№157/2011г. на ВКС/. Поддържа,че мотивите на обжалваното решение, са прекалено общи, избягващи конкретиката и биха могли да се използват като мотиви към неопределен брой случаи, свързани с претенции за неимуществени вреди. Изтъква, че при четирикратно увеличаване на обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд, въззивният съд е следвало да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, които са го мотивирали. Също така твърди,че присъденият размер многократно превишава размерите на обезщетенията, присъждани от ВКС за неимуществени вреди, като представя решения на ВКС по наказателни дела.
Ответникът В. К. Т. оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение.
Постъпила е и насрещна касационна жалба от В. К. Т., срещу решението в частта му, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 80 000 лева до пълния претендиран размер от 120 000 лева. Касаторът счита, че следва да му бъде присъден пълният размер на претендираното от него обезщетение, тъй като в съдебното дирене не е установено той да е допринесъл по какъвто и да е начин за настъпването на процесното ПТП. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, както и в нарушение на чл.51 ал.1 от ЗЗД, като в този размер следва да се включат не само претърпените увреждания, техният характер и интензивност, но и остатъчните проявления, които ще го съпътстват в продължителен период от време за в бъдеще.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1-т.3 от ГПК. Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС №4/1968г. Също така сочи, че съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 от ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, е различен, въпреки, че разликите в търпените неимуществени вреди са несъществени /решение №764 по гр.д.№574/2011г. на САС, 8 състав, решение №585 по гр.д. №308/2010г. на САС, 1 състав, решение №669 по гр.д. №399/2010г. на САС, 7 състав/. Твърди, че е налице основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като поставеният въпрос е от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът счита, че уеднаквяването на съдебната практика по критериите за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД би преодоляла явните несъответствия в решенията на съдилищата по сходни случая.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт, на ищеца В. К. Т. е присъдена допълнителна сума от 65 000 лева, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от него при ПТП неимуществени вреди възлиза на 80 000 лева, като за разликата над 80 000 лева до пълния претендиран размер от 120 000 лева, претенцията е счетена за неоснователна. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза формулираният от касатора [фирма] въпрос е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Тази представка предполага по формулирания материално правен въпрос въззивният съд неправилно да е приложил норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП№4/1968г., в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, като са възприети като критерии за размера му видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
В случая въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Но дори и да бе основателно твърдението на касатора, че съдът не е мотивирал извода си относно размера на присъденото обезщетение, това би съставлявало нарушение на процесуалния закон и оттам основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Формулираният от касатора В. К. Т. въпрос също касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието „справедливост“ по чл.52 от ЗЗД, поради което е относим към предмета на конкретното дело, но не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Както бе изтъкнато по – горе прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 894 от 13.05.2013г. по гр.д. № 2363/2012г. на Софийски апелативен съд, 2 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар