О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
Гр.С., 08.05.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи април през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1867 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.2922/26.11.2014г. на Софийски апелативен съд, ІІ г.с., по г.д. №.3762/14 е потвърдено определение №.14/664/14.07.14г по г.д. №.9234/12 на СГС, І-17с. – с което производството по делото е прекратено поради неизпълнение на указания за внасяне на държавна такса.
Постъпила е частна касационна жалба от [фирма], в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че указанията за заплащане на допълнително определената от съда държавна такса са неправилни. Сочи се, че предявеният иск – за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държава-членка за нарушение на общностното право /от окончателно съдебно решение на Върховния административен съд, от законодателния орган Народното събрание и от Националната агенция за приходите/ – е с правно основание чл.4 пар.3 от Договора за Европейски съюз /ДЕС./. Твърди се, че съобразно цитираната разпоредба и практиката на Съда на Европейския съюз разглеждането му следва да стане по реда на ЗОДОВ. При това положение държавната такса се дължи в размерите и при условията на чл.9а ЗОДОВ, възлиза на 25лв. и е била внесена при предявяването на исковата молба – като производството е било неправилно прекратено.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1. „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл.4 пар.3 от ДЕС – този по ЗОДОВ, общият исков ред или друг ред за защита?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – като се цитира и представя практика/ ; 2. „Когато са предявени искове срещу държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, но описаните хипотези на нарушението не попадат в обхвата на материалноправните разпоредби на ЗОДОВ /чл.1, чл.2, чл.2а, чл.2б/, как следва да се квалифицират правно исковете – като искове по ЗОДОВ, като искове по чл.49 ЗЗД, като искове, основани на отговорността на държавата-членка за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, като искове по чл.4 пар.3 ДЕС или по друг начин?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/ 3. „Кой процесуален ред следва да се прилага за разглеждане на обективно пасивно съединените искове, предявени срещу Национална агенция за приходите и Върховния административен съд за нарушения на правото на Европейския съюз – специалните правила на ЗОДОВ, общият исков ред по ГПК или друг?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/ 4. „Кой съд е материално компетентен да разгледа субективно пасивно съединените искове срещу Националната агенция за приходите и Върховния Административен съд?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт САС е приел, че предвид принципа на процесуална автономия, залегнал в общностното право наред с принципа на равнопоставеност и ефективност, държавите-членки следва сами да определят компетентните си юрисдикции и процесуални правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които засегнатите лица черпят от правото на Съюза. В рамките на тази процесуална автономия държавата-членка чрез съответната юрисдикция извършва преценка за аналогичността на съответните производства и наличието на сходства, които да обуславят по-благоприятен ред, предвиден за реализиране на отговорността на държавата за вреди, произтичащи от нарушение на национален закон /чл.9а ЗОДОВ/. Доколкото същността и предмета на иска по чл.4 пар.3 ДЕС е различен от предметния обхват на производствата по ЗОДОВ, те не могат да се третират като аналогични и с това да се обоснове прилагането на предвидения за тези производства процесуален ред /ЗОДОВ/. Отговорността на държавата за действия, които не попадат в обхвата на ЗОДОВ, се реализира по общия ред на чл.45 и следващите от ЗЗД, който правилно е приет от първоинстанционния съд за приложим. Отделно от това, изискването за заплащане на такси на гражданските съдилища във връзка с предявени пред тях искове за обезщетение не може да се разглежда като ограничение на достъпа до съд, несъвместимо с чл.6 ЕКЗПЧОС..
Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Настоящият състав намира, че касация следва да бъде допусната на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК по първия въпрос – същият е от значение за изхода на спора, обусловил е правните изводи на съда относно приложимия процесуалния ред и съответно дължимата държавна такса за разглеждане на този вид претенции; от друга страна е разрешаван противоречиво от съдилищата /т.3 от ТР 1/2009 на ОСГТК на ВКС/. Останалите въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, като се изключи частичното припокриване между първия и втория въпрос, в останалата им част въпросите не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК – тъй като не са общи и абстрактни, а конкретни и фактически /въпрос №.3/, респективно не са свързани с решаващите мотиви на въззивната инстанция – не са били предмет на обсъждане и тя не е излагала мотиви по тях /въпрос №.4/. Поради това и те са неотносими за изхода на спора и не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване съобразно чл.280 ал.1 ГПК.
По поставения въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, съдът приема следното:
Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4 пар.3 от Д., държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели.
От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения – в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на Съда на ЕС. От него следва и института на отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §33/. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган – в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v.Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo v. Italian Stare (С-173/03)/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Фактическият й състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма, пряка причинна връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на Съда на ЕС /Frankovich and others v.Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й.
В решението по делото Francovich. изрично е посочено, че държавата е длъжна да отстрани последиците от причинените вреди в рамките на националното право относно отговорността на държавата. Отразено е, че поради липса на регламентация в правото на Общността, именно националният правов ред на отделните държави-членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на които може да бъде реализирана нейната отговорност за вреди от нарушения на правото на ЕС. От друга страна материалните и процесуалните условия на този ред не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/, и не могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/ /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §.42-43/.
От цитираната практика следва извода, че националните законодателства трябва да предвидят съответните правила за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право при спазване на посочените по-горе изисквания. Същевременно, компетентни да разгледат тези искове са националните съдилища – които имат обща компетентност да разглеждат спорове, свързани с прилагането на общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите от него права на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния ред средства за защита. Именно от задължението им да приложат института на извъндоговорната отговорност на държавата следва и правомощието им – при липса на изрична законодателна уредба съобразно посоченото по-горе, да определят правилата, по които тази отговорност ще бъде реализирана, респективно – при наличие на такава уредба, която нарушава принципите на ефективност и еквивалентност, да не приложат съответните национални норми, които противоречат на установените от Съда на ЕС стандарти – и по този начин да осигурят незабавна защита на произтичащите от общностните норми права. По този начин те ще обезпечат във всички случаи /със или без надлежна законодателна уредба/ реализирането на извъндоговорната отговорност на държавата по силата на непосредствената приложимост на общностните норми.
Предвид всичко посочено по-горе и с оглед установените с практиката на Съда на ЕС изисквания, настоящият състав на ВКС приема, че по българското право отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право, произтичаща от чл.4 пар.3 ДЕС, следва да бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ.
Съображенията за това са следните:
От една страна в националното ни право липсва специално уредено производство, по което да се реализира отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право. От друга страна предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани – и то по ред, който не е по-неблагоприятен отколкото този за подобни искове, засягащи само нациналното право. Такъв ред за сходни искове представлява редът по ЗОДОВ.
Това е единственият предвиден във вътрешното законодателство специален ред за разглеждане на искове, свързани с отговорността на държавата за вреди – като законът е създаден предвид общата разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България за отговорност на държавата за вреди от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица. В предметния му обхват е включена отговорност от незаконни актове, действия и бездействия на администрацията /чл.1 ЗОДОВ/; от дейност на правозащитните органи /чл.2 ЗОДОВ/; от дейност на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /чл.2а ЗОДОВ/; от дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок /чл.2б ЗОДОВ./.
Касае се за обективна отговорност /каквато е и извъндоговорната отговорност на държавата по чл.4 пар.3 ДЕС./ – при която се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице /чл.4 ЗОДОВ/.
Видно и от конкретните подробно предвидени в съответните законови разпоредби хипотези, част от тях предпоставят признаване на съответния акт, от който произтичат вредите, за незаконен и отмяната му. Друга част, обаче, не изискват предварително установяване на извършеното нарушение в друго производство – а предполагат извършване на конкретна преценка от сезирания по реда на ЗОДОВ съд за това дали е налице действие в нарушение на изисквания на съответното национално или международно /Е./ право /напр. чл.2б ЗОДОВ, чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ/. Подобна преценка – дали от държавата /чрез съответните й органи/ е нарушена общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, следва да извърши и националният съд в изследването си дали е налице фактическия състав на извъндоговорната отговорност на държава-членка /Brasserie du Pecheur и Factortame/.
При тези обстоятелства, в резултат на сравнението относно конкретизираните по-горе предмет, основание и основни характеристики на исковете за отговорност на държавата за вреди по ЗОДОВ и на тези за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на общностното право, настоящият състав приема, че се касае за сходни искове и че именно процесуалният ред по ЗОДОВ съставлява ред, предвиден за „подобни искове” по националното право – по смисъла на решението по делото Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, § 42-43 /съдържащият се в чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД режим на деликтна отговорност не е подходящ за реализиране на отговорността на държавата за вреди, произтекли от неспазване на правото на ЕС – доколкото съгласно чл.45 ЗЗД подлежат на поправяне вредите, които са причинени виновно (макар и вината да се предполага до доказване на противното), а според изискванията на правото на ЕС отговорността, която носи държавата за нарушаване на задълженията си, произтичащи от Договорите, е обективна/. Поради това и прилагането му за разглеждане и на исковете за извъндоговорната отговорност на държавата осигурява спазването на изискването приложимият процесуален ред да не е по-неблагоприятен отколкото при подобни искове, засягащи само националното право /т.е. на принципа на равностойността/.
Същевременно използването му удовлетворява и произтичащото от принципа на ефективността изискване този ред да не прави практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение. Това е така, доколкото в ЗОДОВ са предвидени специални правила, улесняващи достъпа до съд за предявяване на съответните искове – държавните такси са във фиксиран минимален размер /10лв. за физическо лице и 25лв. за юридическо лице /чл.9а ЗОДОВ вр. с чл.2а от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК//, а разноските по делата и изпълнението не се внасят предварително /чл.9а ЗОДОВ/.
По касационната жалба.
Ищецът – касатор в настоящото производство, е предявил иск с правно основание чл.4 пар.3 ДЕС- претендирайки обезщетение за нанесени му вреди от окончателен съден акт, с който твърди, че се нарушава общностното право; искът е насочен солидарно и срещу Народното събрание и Националната агенция за приходите.
С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че процесуалният ред за разглеждането му е този по ЗОДОВ. При тези обстоятелства дължимата държавна такса, платима при предявяване на иска, е в размер на 25лв. /чл.9а ЗОДОВ вр. с чл.2а т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. Тя е била надлежно платена при предявяването му, а указанията за оставяне на производството без движение с искане за плащане на допълнителен размер държавна такса са били неправилни. При това положение неизпълнението им не съставлява основание за връщане на исковата молба, респективно определението, с което първоинстанционният съд я е върнал и е прекратил производството, е незаконосъобразно. Като го е потвърдил, въззивният съд е постановил незаконосъобразен акт. Той трябва да бъде отменен, а делото – да бъде върнато на СГС за продължаване извършването на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на предявените искове с правно основание чл.4 пар.3 ДЕС по реда на ЗОДОВ.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.2922/26.11.2014г. на Софийски апелативен съд, ІІг.с., по г.д. №.3762/14г.
ОТМЕНЯ определение №.2922/26.11.2014г. на Софийски апелативен съд, ІІг.с., по г.д. №.3762/14г.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на предявените искове.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
П.: ЧЛЕНОВЕ: