О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
Гр. София, 04.04.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.дело № 1181/2015 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от ЗАД А. БЪЛГАРИЯ АД [населено място], чрез процесуалния й представител ю.к. П. Г., срещу решение № 2091 от 18.11.2014 г. по в.т.д. № 2683/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 418 от 17.03.2014 г. по т.д.№ 91872012 г. на Софийски гладски съд, ТО, VІ-18 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на основание чл.208 КЗ /отм./ на Х. А.-А.-ЛИЗИНГ О. [населено място] /с променено наименование в хода на процеса/ сумата 74 808.75 лв. – застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие – кражба на багер–товарач C. 580 SR, рама № 8GH16215, двигател № 00517228, застрахован по полица № 11-0300/332/5000249, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 14.12.2012 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата са изложени касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, както и за постановяването му при нарушения на процесуалния закон. Претендира се отмяната му и отхвърляне на предявения против застрахователя иск, с присъждане на сторените разноски.
Искането за допускане на касационно разглеждане се обосновава с наличието на всички хипотези на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК по три групи въпроси, за които се твърди, че обусловили изхода на спора /относно съдържанието на мотивите на въззивното решение във връзка с въведените доводи и възражения на страните, съотношението между писменото и устното начало в процеса, значението на пунктоационния знак „точка и запетая” в договорна клауза от ОУ/.
Против касационната жалба е постъпил отговор от Х. А. Р. А. БЪЛГАРИЯ О. [населено място] /с предишно наименование Х. А.-А.-ЛИЗИНГ О./, чрез процесуалния му представител ю.к. С. Д., в който се изразява становище, че решението не следва да се допуска до касационен контрол, евентуално, че същото е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Третото лице – помагач на ответника по касационната жалба СТРОЙ К. – 1 О. [населено място] не е подало писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК.
За да се произнесе в рамките на настоящото производство, с оглед доводите на страните и материалите по делото, съставът на Върховния касационен съд, търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да достигне до обжалвания краен резултат, въззивният съд е възприел изцяло установената от СГС фактическа обстановка, споделил е правните му изводи и е препратил в допълнение към тях, както и е разгледал оплакванията, изрично въведени с въззивната жалба, които е счел за неоснователни.
От фактическа страна съдилищата са приели, че на 25.01.2008 г. ищецът Х. А.-А.-ЛИЗИНГ О. е сключен договор за финансов лизинг с третото лице – помагач СТРОЙ К. – 1 О. относно лизингов обект – 1 брой нов багер-товарач C. 580 SR за срок от 60 месеца. Според общите условия на договора лизингополучателят може да предоставя за ползване вещта на трето лице само при наличие на предварително писмено съгласие на лизингодателя. Вещта е застрахована при ответника А. БЪЛГАРИЯ АД за сметка на лизингополучателя със застрахователна полица „Пълно каско” за сумата 75 000 лв., важима в периода от 26.03.2011 г. до 25.03.2012 г., като в специалните условия на същата изрично е посочено, че лизингополучател е СТРОЙ К. – 1 О.. На 11.08.2011 г. с писмен договор багерът е отдаден под наем от лизингополучателя на трето лице – В. Г. Е. [населено място], без уведомяване на лизингодателя. Поради забава в плащането на наемната цена за м. септември.2011 г., договорът за наем е прекратен от лизингополучателя с уведомление, получено от наемателя на 11.10.2011 г., по повод на което СТРОЙ К. – 1 О. е осведомен, че багерът е изчезнал. Последният незабавно уведомява застрахователя за установена кражба. С постановление на РП – Стара З. от 06.04.2012 г. е спряно наказателното производство по чл.194 НК, образувано по жалба на управителя на В. Г. Е. В. М. Л. от 10.10.2011 г. срещу неизвестен извършител за това, че на 30.09.2011 г. в [населено място] е отнел чужда движима вещ – процесния багер – товарач, от владението на жалбоподателя. Установено е и наличието на друга, предходно заведена щета в ответното дружество по искане за заплащане на застрахователно обезщетение, при много сходни обстоятелства /относно противозаконно отнемане на застрахован лизингов багер при същия лизингодател, отново отдаден под наем от лизингополучателя на В. Г. Е. със същия управител/. Обсъдени са показанията на св. В. Л. и св.Т. В., от които се установява, че свидетелят В., макар със същите имена, не е лицето, на което наемателят на багера В. Г. Е. го е предал при определени уговорки преди противозаконното му отнемане.
Съдът, по поддържаните пред въззивната инстанция възражения на ответника, че с оглед клаузите на договорното правоотношение не дължи плащане на застрахователно обезщетение по чл.208 ал.1 КЗ /отм./, е приел следното: Ищецът не е допуснал нарушение на ОУ към застрахователния договор, изразяващо се в несвоевременно уведомяване на органите на МВР и застрахователя за кражбата на застрахованата вещ, доколкото той не е узнал за този факт непосредствено, а чрез предаване на информация за събитието от наемателя на лизингополучателя. В случая жалбата за противозаконното отнемане е депозирана от последния на 10.10.2011 г., а известяването на застрахователя за това събитие е извършено на 11.10.2011 г., т.е. в рамките на 24 ч. от неговото узнаване. Не е налице и нарушение на ОУ, изключващо отговорността на ответника, когато застрахованата вещ е отдадена на лизинг или под наем на лице с неистински документи за самоличност, т.к. това изискване е относимо към отношението между лизингодателя и лизингополучателя. За неоснователно е счетено и оплакването за липса на алармена система в автомобила – според съответната клауза в ОУ застрахователят е следвало да постави това изискване отделно, предварително и писмено, данни за което по делото липсват. Не са споделени доводите на ответника, че в случая застрахователното събитие е причинено при условия на груба небрежност на застрахования, доколкото според ОУ наличието на такава е предпоставка за отказ от заплащане на обезщетение, само ако небрежността касае непосредствената експлоатация на МПС. Фактът, че застрахователят не е дал съгласие за преотдаване на вещта на трето лице не може да е основание за изключване на отговорността му, т.к. подобна забрана не е уговорена в договора. По останалите въведени с отговора на исковата молба възражения е налице препращане към мотивите на първата инстанция, на основание чл.272 ГПК. Според тях, ищецът не е в неизпълнение на задължението си да обявява пред застрахователя всички съществени обстоятелства, които са му известни и имат значение за оценката на риска, т.к. преди настъпване на застрахователното събитие той изобщо не е знаел, че застрахованата вещ е била предоставена от лизингополучателя за ползване на трето лице. Освен това не би могло да се счете, че неизпълнението на това задължение попада в хипотезата на чл.211 т.2 КЗ /отм. – т.е. че обосновано би допринесло за настъпване на застрахователното събитие. Липсата на установени по надлежния ред противоправни действия от страна на наемателя на лизингополучателя сочи, че отдаването под наем на вещта точно на това лице не води до увеличаване на застрахователния риск.
С оглед така приетото от фактическа и правна страна, и при съобразяване на установената действителна стойност на застрахованото имущество въз основа на заключението на тричленна САТЕ, искът по чл.208 ал.1 КЗ /отм./ е счетен за основателен и уважен за сумата 74 808.75 лв.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, обективирани в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Липсват кумулативно изискуемите общи и поне една от допълнителните предпоставки за селектиране на касационната жалба за разглеждане по същество, съобразно посочената правна норма, а съображенията за това са следните:
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът на първо място поставя въпроса: Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или основателни. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с т.19 на ТР № 1/2001 г. на ВКС и решение по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, по т.д.№ 866/2012 г. на ВКС, І ТО и др. Въпросът е процесуалноправен и безспорно значим за изхода по делото, но оплакванията за липса на мотиви или за необсъждане на част от възраженията не съответстват на съдържанието на обжалвания акт, респективно, не е налице изискването на чл.280 ал.1 т.1 ГПК въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Всъщност, чрез така формулирания въпрос се оспорва правилността /обосноваността/ на изведените от съда по възраженията на касатора изводи, което представлява основание по смисъла на чл.281 т.3 ГПК за касиране на решението, а не за допускането му до касация. Въпросът относно значението на пунктоационния знак „точка и запетая” и то в конкретна договорна клауза категорично не може да се квалифицира като правен, поради което по отношение на него не е изпълнено общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК. Последните въпроси са свързани с мотивите за отказ на въззивния съд по реда на чл.267 ГПК да уважи направените от касатора в жалбата доказателствени искания за съвместен разпит на свидетелите, дали показания пред СГС, а именно: След като ГПК предвижда форма за действителност на писмените изявления следва ли писменото изявление да бъде санирано с допълнително устно изявление в съдебно заседание, което да го преповтаря; Има ли преимущество устното начало в гражданския процес пред писменото, имат ли еднаква стойност писмените и устните искания на страните. Тези въпроси съдът намира за ирелевантни за спорния предмет, с оглед решаващото становище на съда, че ищецът-лизингодател в качеството си на страна по застрахователния договор не носи отговорност за действия на лизингополучателя и на други трети лица, които са се случили без неговото знание и одобрение. По тези причини третата група въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК – да са от значение за изхода от спора по конкретното дело.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2091 от 18.11.2014 г. по в.т.д. № 2683/2014 г. на Софийския апелативен съд в неговата осъдителна част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: