О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
София, 08.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2469/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на: С. С. С., И. С. Купенов и Ю. Ц. К., тримата от гр. София, чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 1312 от 28.05.2018 г. по гр.д. № 3527/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, втори състав, с което след отмяна на решение от 30.03.2017 г. по гр.д. № 5399/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 12 състав, е постановено: 1. отхвърляне на предявения срещу „ОТП Факторинг България” ЕАД иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците не дължат сума в размер на 55591.83 лв., законна лихва върху нея от 25.08.2008 г., договорна лихва в размер на 3 861.23 лв. и съдебни разноски, съгласно изпълнителен лист, издаден от СРС, 42 състав по гр.д. № 25115/2008 г.; 2. Отхвърляне на предявения иск по чл.124 ГПК срещу „ОПТ Факторинг България” ЕАД за признаване за установено, че ипотеката, обективирана в нотариален акт № 171 от 28.08.2006 г. на нотариус Д.Т., учредена спрямо трети етаж от жилищна сграда в гр. София, [улица], с площ 112.37 кв.м./ с подробна индивидуализация в решението/, е погасена и следва да бъде заличена при усл. на чл.179, ал.1, пр.2 ЗЗД. С решението са присъдени и по 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите.
Касационната жалба е насочена и срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което САС се е произнесъл по частна жалба срещу постановено от СГС определение от 09.05.2017 г. по чл.248 ГПК. То е отменено, с оглед променения резултат по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи по чл.281 ГПК, с подробно обосноваване на оплакванията за неправилност. Касаторите сочат, че при правилно възприети от съда факти, са изведени неправилни правни изводи. Считат, че: Последното валидно изпълнително действие е вписаната възбрана от 11.03.2009 г., а извършените действия след изтичане на двугодишния период са ирелевантни; Издаденият по реда на чл.417 ГПК изпълнителен лист не се ползва със СПН, а единствено с изпълнителна сила в тригодишен срок и към 08.03.2016 г. /когато е образувано ново изпълнително дело след прекратяване на първоначално образуваното/ давността за вземането не е прекъсната.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Идентични ли са хипотезите, визирани в чл.110, вр. чл.111 ЗЗД с фактическия състав, визиран в чл.117, ал.1 ЗЗД и/или погасителната давност за вземането преди предявяване на заповед за незабавно изпълнение и издаването на изпълнителен лист е идентична с давността, когато тя е прекъсната чрез изпълнителни действия; 2. Дали в хода на изпълнителното производство на основание чл.115, б.”ж” ЗЗД спира да тече давността относно материалното право за вземането. След реализиране на валидни изп.действия прекъсва ли се давността или давност тече по арг. от чл.115, б.”ж” ГПК; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения; 4. Осъществените от взискателя действия по изпълнението след датата на прекратяване ex lege на изпълнителното производство дали са правно релевантни и непротивопоставими на длъжниците; 5. Предявената молба за опис на движими вещи от 12.11.2015 год. на длъжника С., без същите да бъдат индивидуализирани, съставлява ли искане за извършване на валидно процесуално действие и съответно, с осъществяването му прекъснато ли е теченето на давността.
По въпрос № 1 касаторите се позовават на решение по т.д. № 418/2016 г. на ВКС, II т.о. и на решение по т.д. № 1278/2011 г.; по втория въпрос – на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение по гр.д. № 2306/2015 г., IV г.о. ; по третия въпрос – на решение по т.д. № 1882/2015 г., I т.о. ; по въпрос № 4 – на решение по т.д. № 124/2010 г., копия от които са допълнително приложени по делото. По последния поставен въпрос не се сочи никоя от допълнителните предпоставки за достъп до касация.
В постъпил по делото писмен отговор от „ОТП Факторинг” ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника му, се поддържа довод за нередовност на касационната жалба. Мотивирано е становище и за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доводите на ответника по касация за нередовност на касационната жалба, с оглед отразеното в адресната й част, че е срещу определение от 09.05.2017 г. по молба по чл.248 ГПК / както в немотивираната касационна жалба с вх. № 12990/12.07.2018 г., така и в мотивираната такава с вх.№ 13087/13.07.2018 г./ не следва да се възприемат, с оглед съдържанието на жалбата и формулираното в нея искане. Очевидно е, че става въпрос за техническа грешка, която макар и да не е изрично отстранена, не рефлектира върху редовността на жалбата.
За да постанови атакуваното решение, съставът на Апелативен съд – София, след извършена самостоятелна преценка на доказателствата по спора и доводите на страните, е приел за установено от фактическа страна следното: Сключването на договор за ипотечен кредит между „Банка ДСК” ЕАД и С. С., по силата на който е предоставена сума в размер на 56 000 лв., като за обезпечение С. е учредил договорна ипотека върху собствения си имот, впоследствие придобит от останалите двама ищци; По гр.д. № 25115/2008 г. на СРС, 42 състав е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК за дължимите по кредита суми, а изп.дело по описа на ЧСИ Н.М. е образувано по молба на кредитора от 26.02.2009 г., с която е поискано предприемане на конкретни изпълнителни действия и с това е прекъснато теченето на погасителната давност за задълженията на С. С. по договора за ипотечен кредит. След съобразяване на момента на вписване на възбрана върху имота, въззивният съд е приел, че от 11.03.2009 г. е прекъснат срока на давността по чл.116, б.”в” ЗЗД; След редовно връчване на покани за доброволно изпълнение и на ипотекарните длъжници – И. Купенов и Ю. К., с молба от 10.03.2011 г. взискателят е поискал извършване на опис на движимите вещи на длъжника С., какъвто е насрочен и по този начин са предприети изпълнителни действия в рамките на посочения способ, с ефект – прекъсване на срока на погасителната давност на 10.03.2011 г. След като за периода от 26.02.2009 г. до 26.02.2011 г. са предприемани изпълнителни действия, САС е застъпил становище, че не са настъпили последици на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като за същия период са постъпвали и плащания от длъжника, поради което липсват предпоставките за перемпция.
След цедиране на вземането на банката на „ОТП Факторинг България” ЕАД – на 29.12.2011 г., последното е конституирано като взискател по изпълнителното дело, а на 12.11 2015 г. от него е постъпила молба за опис на движими вещи на длъжника С.. Въз основа на искане на ищците, първоначалното изп. дело е прекратено с постановление на ЧСИ М. на 24.02.2016 г., а ново изп.дело по описа на ЧСИ У. Д. е образувано на 08.03.2016 г.
Решаващият съдебен състав е извел извод, че вземането по издадения изп.лист не е погасено по давност, т.к. е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, който извод е подробно мотивиран. Съобразявайки задължителните постановки в т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът е приел, че налагането на възбрана на 11.03.2009 г. прекъсва погасителната давност; давността е прекъсната и с искането от 10.03.2011 г. за опис на движимите вещи на длъжника С., а и постъпилите суми по изп.дело за периода от 26.02.2009 г. до 10.03.2011 г. следва да се ценят като признание на вземането и също прекъсват давността. За сочения от ищците период от 11.03.2009 г. до 10.03.2011 г. не е изтекъл двугодишен срок, в резултат на който да е настъпила перемпция, а нов давностен срок е започнал да тече от 11.03.2011 г., прекъснат на 08.03.2016 г. с образуването на новото изп.дело. С оглед на тези решаващи правни изводи, САС е постановил отхвърляне на главния иск т.к. задължението не е погасено по давност, като е отхвърлен и акцесорния иск поради непогасяване на учреденото обезпечение.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Първите два въпроса, така както са формулирани от касаторите, не попадат в обхвата на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд не е съпоставял хипотезите на чл.110, вр.с чл.111 и чл.117 ЗЗД, нито се е произнасял по спиране на давността. От друга страна, напълно са съобразени задължителните за съдилищата указания, дадени в Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно многократното прекъсване на давността – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие за принудително изпълнение. Освен това, към настоящия момент е създадена практика на ВКС, известна на настоящия състав, надлежно публикувана – така напр., решение по гр.д. № 2382/2017 г. и решение по гр.д. № 2917/2018 г. на IV г.о., която, макар и да не е задължителна съгл. чл.290, ал.3 ГПК, съдържа разрешение по въпроса за момента, от който поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/2013 г. Макар и предхождащо посочената практика на ВКС, атакуваното решение на САС се явява в съответствие с нея.
Въпросите, поставени от касаторите под номера 4 и 5 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /инкорпорирано в жалбата/ са пряко съотносими към основанията на касиране. Те са основани на невъзприети от въззивния съд твърдения и доводи на ищците за приложимост на кратката тригодишна давност и за невалидност на молба за опис на движими вещи от 12.11.2015 г. поради липса на индивидуализация. Отговорите на посочените въпроси предпоставят извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост на обективираната в решението правна воля на въззивната инстанция, каквато е недопустима в настоящото производство по чл.288 ГПК. В този смисъл са и указанията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по спорното право като мотивира решението си съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, поддържаното допълнително основание следва да се приеме за недоказано. Предвид съобразителната част към решението на САС, не би могло да се счете, че е допуснато отклонение от цитираното решение на ВКС, първо т.о., на което се позовават касаторите, нито от указанията, дадени в приложими актове на нормативно тълкуване – съответно, ТР № 1/2000 г., както и ТР 1/2013 г.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1312 от 28.05.2018 г. по гр.д. № 3527/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, втори състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: