О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
С. 11.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 23 февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 268/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. А. М. и М. Н. М., подадена от пълномощника им адв. В. С., и на [фирма], подадена от пълномощника адв. Л. М., срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд, ГК, № 530 от 22.10.2015г. по в.гр.д. № 669/2015г., с което е потвърдено решението на Великотърновския районен съд, № 386/ 21.04.2015г. по гр. д. № 1625/2014г., с което е прогласен за нищожен поради противоречие със закона договор за продажба на недвижим имот от 12.10.2011 г., сключен между Г. Г. Г. в качеството му на [фирма] и К. и М. М., прието е за установено по отношение на К. и М. М., [фирма] и [фирма], че Г. Г. Г. в качеството му на [фирма] е собственик на процесния недвижим имот, подробно описан в решението.
Ответникът по касация Г. Г. Г. в качеството му на [фирма], в подадения от пълномощника му адв. Кр. Д. писмен отговор моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да постанови въззивното решение съдът е приел за доказано от фактическа страна, че с договор за заем от 14.02.2011г. ответникът К. М. предоставил на [фирма] в заем сумата 120 000 лв. срещу поето от последния задължение в срок до 31.10.2012г. да върне тази сума или равностойността й в земеделска продукция от реколта 2012г. Въз основа показанията на св. Р. Г. е приел, че заетата сума е 30 000 лв., а не вписаната в договора 120 000 лв. и че тя е върната на части – една част през лятото на 2012г., а друга в края на м. 07.2012г. На 12.10.2011г. между страните по заемното правоотношение е сключен договор за продажба на недвижим имот с предмет собствен на „Г. Г. – Р. – 99” поземлен имот – стопански двор, заедно с построената в имота сграда, като на същата дата те са подписали и документ, наименован „обратно писмо“, от съдържанието на който се установява, че продажбата на гореописания имот е привидна и прехвърленият имот служи за обезпечение на задължението по договора за заем. С. продажбата на имота той останал във фактическата власт на продавача, който го използвал за осъществяване на стопанската си дейност. На 16.01.2014 г. ответниците М. прехвърлили процесния имот на ответника [фирма], който от своя страна, действайки с пълномощник К. М., на 07.05.2014г. продал имота на ответника [фирма].
Съдът е квалифицирал предявените искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 152 ЗЗД и чл. 124, ал.1 ГПК и е приел, че ищецът е доказал и двете предпоставки за уважаване на исковата му претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 152 ЗЗД – както наличието на заемно правоотношение, така и обезпечаването на изпълнението на паричния дълг чрез процесната вещнопрехвърлителна сделка. Приел е, че съглашението между страните по договора за заем, с което е уговорено начин на удовлетворяване на кредитора /заемодател/ различен от предвидения в закона, се установява по недвусмислен начин от изготвеното между тях „обратно писмо“, чието съдържание изяснява действителната воля на страните по атакуваната сделка. С тази фидуциарна сделка те целят заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона чрез учредяване на залог или ипотека, като е прехвърлен собствения на длъжника имот при посочване на връзката на договора за заем със сделката покупко-продажба и е вписана уговорка за обратно изкупуване при връщане на дълга. Приел е, че необходимост от обезпечение за кредитора съществува във всеки един момент до настъпване на падежа на задължението. Само ако сделката е извършена след настъпване на падежа на задължението, се приема, че тя не противоречи на закона и може да се обсъжда хипотезата на даване вместо изпълнение, с оглед възможността на страните да уговорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното. В настоящия казус съглашението между страните е постигнато една година преди настъпването на падежа на задължението за връщане на заетатата сума, т.е. то е предварително и осъществява законовото изискване. Предвид действителното предназначение на сделката правните й последици не могат да бъдат зачетени, и след като приобретателят й не може да се легитимира като собственик на прехвърленото имуществено право, той не може валидно да се разпореди с него в полза на други лица. Поради това сключените последващи разпоредителни сделки не могат да бъдат противопоставени на действителния собственик.
1. К. К. А. М. и М. Н. М. молят да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос „Има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност” поради противоречие с решение № 202/2013г. по т.д. № 866/12г. ВКС и решение № 212/12г. по т.д. № 1106/20г. ВКС; поради произнасяне на съда по непредявен иск; по материалноправния въпрос „При наличието на съглашение, с което е уговорено удовлетворяване на кредитора, различно от допустимото от закона, то договорът за продажба, с който се твърди, че вземането е обезпечено е нищожен като симулативен или като противоречащ на закона на основание чл. 26, ал. 1 вр. чл. 152 ЗЗД” поради противоречие с решение № 408/10г. ІV г.о. ВКС, решение № 170/10г. ВКС, решение 115/11г. т.о. ВКС и решение № 215/11г. т.о. ВКС; по процесуалноправния въпрос „Допустимо ли е съдът служебно да въведе или измени основанието на иска и да го извежда от свидетелски показания, както и да тълкува твърдения на ищеца, въз основа на което тълкуване да определя предмета на спора” поради противоречие с решение № 170/10г. ВКС и решение № 408/10г. ІV г.о. ВКС; на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос „Следва ли ищецът безспорно да докаже съществуването на правоотношение по обезпеченото вземане, в конкретния случай договор за заем, като индивидуализира същия по основание и размер, както и да докаже връзката между сключения договор за заем и разпоредителната сделка с недвижим имот”; на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос „Съглашението, с което се определя начин на удовлетворяване на кредитора различен от предвидения в закона, сключено повече от 8 месеца след сключване на договора, пораждащ обезпеченото вземане, представлява ли съглашение, сключено предварително по смисъла на чл. 152 ЗЗД”. Прилагат посочената съдебна практика. Излагат доводи и за допуснато от съда процесуално нарушение, а именно липса на произнасяне на съда по отношение връщане на даденото по сделката.
2. К. [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради „противоречие на практиката на ВКС, като при обсъждане на събраните по делото доказателства, съобразно предмета на спорното право, съдът е извел неправилни логически и правни изводи по съдържанието на чл. 152 ЗЗД относно наличието на предварително съглашение за удовлетворяване на вземането.” Счита че липсва еднозначна съдебна практика по въпросите: за да се третира като предварително по смисъла на чл. 152 ЗЗД съглашението, с което се уговаря начина на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, следва ли съглашението да предхожда или следва да съвпада по време със сключване на договора за заем; ако подобно съглашение е уговорено впоследствие преди настъпването на падежа на задължението, но след сключването на договора за заем, тази прехвърлителна сделка представлява ли уговорка за даване вместо изпълнение и валидна ли е; сделката следва ли да бъде ценена наред с всички предходни и последващи правни и фактически действия на страните. Изложени са подробни съображения за неправилност на съдебния акт и е приложена съдебна практика.
От изложеното по-горе е видно, че и двете касационни жалби съдържат въпроси във връзка с момента на сключване на съглашението по чл. 152 ЗЗД, които са от значение за решаване на делото, тъй като касаят наличието на фактическия състав на посочената разпоредба. По този въпрос въззивният съд е приел, че необходимост от обезпечение за кредитора съществува във всеки един момент до настъпване на падежа на задължението, след който интересът му от такова отпада, защото има законово право да търси удовлетворяване на вземането си от цялото имущество на длъжника. Само ако сделката е извършена след настъпване на падежа на задължението се приема, че тя не противоречи на закона и може да се обсъжда хипотезата на даване вместо изпълнение, с оглед възможността на страните да уговорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното. В настоящия казус съглашението между страните е постигнато една година преди настъпването на падежа на задължението за връщане на заетатата сума, т.е. то е предварително и запълва законовото изискване. Приел е, че действителната воля на страните по процесния договор е била чрез прехвърляне на собствеността да се обезпечи връщане на заетата от ищеца сума, което съглашение е в нарушение на забраната на чл. 152 ЗЗД и прави договора нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По този въпрос касаторите М. сочат противоречие на въззивното решение с решение № 408/2010г. ІV г.о. ВКС. С това решение е даден отговор на въпроса „наличието на уговорка за обратно изкупуване и привидност, доколкото прехвърлянето на спорния имот е извършено, за да бъде обезпечен кредит, обуславят ли различни хипотези на нищожност, тъй като правилата на чл. 152 и чл. 209 ЗЗД служат за забрана на привидно прехвърляне на собственост от длъжника на кредитора като обезпечение на дълга”, като е прието, че „привидните договори по чл. 26, ал. 2 ЗЗД са прогласени за нищожни отделно от останалите основания за недействителност по смисъла на чл. 26, докато продажбите при условията на чл. 209 ЗЗД, както и съглашенията по чл. 152 ЗЗД, са нищожни поради противоречието им със закона – общото основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Всеки един от тези текстове има предвид хипотези на недействителност на договорите, като тази по чл. 209 ЗЗД регулира частен случай на съглашение, при което се уговаря начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона”. Както е видно от изложеното, решението на ВКС в тълкувателната си част /т.1 на ТР № 2/28.09.2011г. по т.д. № 2/10г. ОСГТК на ВКС/ няма за предмет поставените въпроси, поради което следва да се приеме, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 152 ЗЗД не се нуждае от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по прилагането й – т. 4 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. Даденото от въззивния съд тълкуване отговаря на смисъла и целта на разпоредбата и на практиката на ВКС. Така например с решение № 109/2011г. по гр.д. № 1896/2009г. ІV г.о. в отговор на материалноправния въпрос „по приложението на чл. 152 ЗЗД относно правните последици при учредяване на обезпечение на получен заем по забранен от закона начин от трето лице, което не е длъжник по заемното правоотношение” ВКС е приел, че „когато при сключване на договор за заем страните предварително са уговорили различен начин за обезпечаване на заема, освен чрез учредяване на залог или ипотека – прехвърлили са имот с уговорка за обратното му изкупуване, то това съглашение е недействително. Правно релевантно е дали договорът прикрива съглашение с уговорен предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, поради което обстоятелството кой ще изкупи по договора за обратно изкупуване – дали далият обезпечението или неговият пълномощник е без значение.” В случая съглашението, с което се уговаря начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, е сключено преди задължението да бъде изпълнено и с цел обезпечаване на изпълнението.
Втора група въпроси, поставени от касаторите М., са свързани с правната квалификация на иска, наведени са и доводи за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск. ВКС намира, че няма вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, за да се допусне касационно обжалване за проверка на допустимостта му. Правната квалификация на изложените в исковата молба обстоятелства – сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот с цел обезпечаване на вземането на кредитора по договор за заем на парични средства, е по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 152 ЗЗД. Съдебната практика по този въпрос е непротиворечива /решение № 109/2011г. по гр.д. № 1896/2009г. ІV г.о., цитираното по-горе решение № 408/2010г. ІV г.о. ВКС/ и не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както бе посочено по-горе продажбените сделки и при хипотезата на чл. 152 ЗЗД и при хипотезата на чл. 209 ЗЗД са нищожни поради противоречие на закона – общото основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал. 1, т. 1-3 ГПК и по последната група въпроси, поставени от двамата жалбоподатели, за задължението на въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. В. съд е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства, изложил е приетата за установена фактическа обстановка и е обсъдил доводите на страните. Доводите на втория касатор, че при обсъждане на събраните по делото доказателства съдът е извел неправилни логически и правни изводи по съдържанието на чл. 152 ЗЗД, съставляват оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския окръжен съд, ГК, № 530 от 22.10.2015г. по в.гр.д. № 669/2015г.
ОСЪЖДА К. А. М. и М. Н. М., двамата от [населено място], да заплатят на Г. Г. Г. в качеството му на [фирма], [населено място], сумата 300 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], да заплати на Г. Г. Г. в качеството му на [фирма], [населено място], сумата 300 лв. разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: