Определение №284 от 43949 по тър. дело №2478/2478 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 284

[населено място],28.04.2020г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и двадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№2478 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „А 1 България” ЕАД, [населено място], срещу решение №1533 от 24.06.2019г. по в.т.д. №2370/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение от 13.03.2019г. по т.дело №3405/17г. на СГС , ТО, VІ – 17 състав, с което „А 1 България” ЕАД, [населено място], е осъдено да заплати на „Макс Ковъринг“ ООД, сумата 45 625,26 лева, представляваща незаплатена цена за доставка на следните стоки: 37,13 кв.м. бяла винилова настилка Floover Splash 20 Light, колекция Plank Synchro Line, цвят SC 3009 /Harmony White/ , 490,50 кв.м. от червена винилова настилка Floover Wooven Loose Lay, колекция Wooven Line , цвят WV4014 /Deep Red/ с размер на плочите 50 на 50 см. и 24 броя преходна алуминиев Т- образна лайсна, съгласно рамков договор за доставка на подови настилки и компоненти, сключен между страните на 11.03.2016 г. и анекс № 1 към същия от 15.08.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.12.2017г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски в размер на 5 576 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът счита за необоснован извода на съда, че анексът от 15.08.2017г. към процесния договор за доставка е достигнал до надлежните представители на „А 1 България” ЕАД. Твърди, че между страните е имало договорни отношения за доставка на подови настилки и оборудване, но те не са със съдържанието на представения по делото договор от 11.03.2016г. Поддържа, че сделките са осъществявани на базата на индивидуални заявки, които са били заплащани впоследствие, като касаторът не е имал задължение за поръчка и изкупуване на каквито и да е минимални количества. Изтъква, че макар и да не е оспорил изрично щемпела и входящия номер върху анекс № 1 от 15.08.2017г., е направил оспорване на документа, върху който са поставени.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1. Дали с оспорването на получаването на един документ от представителите на търговско дружество следва да се има предвид, че са оспорени и данните, инкорпорирани в документа, на които насрещната страна основава твърдението си, че този документ е надлежно получен /печат и щемпел/? 2. Чия е тежестта на доказване при оспорване на частен документ, на който има положен входящ номер, но няма положен подпис на страната или представител на страната, която го оспорва? Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по касация „Макс Ковъринг“ ООД, оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Подробни съображения излага в подадения от него писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор от 11.03.2016 г. ответникът – възложител е възложил на ищеца – изпълнител доставка на подови настилки и компоненти за обекти на възложителя, описани подробно в Приложение №1 към договора, при количества и цена, конкретизирани в Приложение № 2 към същия договор. Съгласно клаузата на чл. 1.3 от договора възлагането на всяка конкретна доставка се осъществявало чрез възлагателно писмо, изпратено от възложителя до изпълнителя, а закупуването на стоките се извършвало от отделните контрагенти на възложителя. С анекс към договора, подписан на 15.08.2017г. страните се съгласили, че в хода на изпълнение на договора възложителят е заявил доставка на стоките, съответстващи на конкретните видове и количества, описани в исковата молба, на обща стойност 45625,26 лева, които подлежат на изкупуване от възложителя при условията на чл. 1.5 от договора и следва да бъдат изкупени и заплатени от последния в срок до 15.12.2017г. Съдът е установил, че и двете съглашения, обективирани в отделни писмени документи, са подписани за възложител от лицата Г. Т. и А. П., които не са имали качеството на представляващи ответното дружество към датите на подписване на двата документа – 11.03.2016г. и 15.08.2017г. Независимо от това е приел, че съгласно чл.301 от ТЗ извършените без представителна власт действия следва да се считат за потвърдени, доколкото възложителят не се е противопоставил на сключения договор и анекса към него незабавно след узнаването им. Установил е, че изпълнителят е получил подписан от лицата Г. Т. и А. П. екземпляр от анекса, след което с представеното по делото писмо вх. №6412/17.08.2017г. е върнал на възложителя анекса, след като той е бил подписан и от представляващия „Макс Ковърниг“ ООД управител. Въззивният съд е изтъкнал, че писмото е заведено в канцеларията на ответното дружество с вх. №6412/17.08.2017 г., като този входящ номер и дата са поставени върху щемпел с логото на „М – Тел“ и фактът на завеждането им в регистратурата на ответното дружество не се оспорва от ответника. Приел е, че липсата на данни както за адреса, на който е осъществено депозирането на документа, така и за лицето, което го е приело, са неотнисими към преценката за редовността на връчването на кореспонденцията между търговци. Посочил е, че приемането на писмото от регистратура на възложителя на 17.08.2017г., съответно уведомяването на възложителя за неговото съдържание, следва от липсата на оспорване от негова страна на поставените върху негов щемпел входящ номер и дата.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставените процесуалноправни въпроси не отговарят на общия критерий за достъп до касация, тъй като не съответстват на фактическите констатации в мотивите на обжалваното решение и не са обусловили правните изводи на въззивния съд за приложение на установената в чл.301 от ТЗ презумпция. Първият въпрос предполага фактическа констатация на въззивния съд за извършено своевременно оспорване на получаването на представеното по делото писмо вх. № 6412/17.08.2017г., с което на касатора е изпратено копие от анекс 15.08.2017г. Такова оспорване не е извършено изрично с отговора на исковата молба, както правилно е установил въззивният съд, съответно поставеният въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора. Касаторът – ответник по иска е посочил в отговора на исковата молба, че не е бил уведомен за сключването на договора от 11.03.2016г. и анекса към него, но не е изразил становище относно представеното по делото писмо вх.№6412/17.08.2017г. и доказателствената му стойност относно факта на получаване на копие от анекса№ 1 от 15.08.2017г. Касаторът неправилно приравнява оспорването на правнозначим факт и оспорването на представените по делото доказателства за осъществяването на този факт.
Вторият въпрос е свързан с оплакването на касатора за неправилна преценка на въззивния съд на доказателствената стойност на представения по делото анекс№ 1 от 15.08.2017г. Частният документ се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му. Той не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа (решение №748/17.02.2011г. по гр.д.№801/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №197/23.12.2014г. по гр.д. №7364/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК (решение № 50/ 21.07.2017г. по гр.д. №4880/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр.д. №7175/ 2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. първо от ГПК, тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 от ГПК.
По делото не е извършено оспорване на авторството на подписите в анекса, тоест на неговата автентичност. Не е оспорена и автентичността на писмото вх. № 6412/17.08.2017г., с което подписан от представляващия „Макс Ковърниг“ ООД екземпляр от анекса е върнат на касатора, нито е оспорена верността на удостоверения с положения върху писмото щемпел факт на входирането му в деловодството на касатора. Ответното дружество – касатор в настоящото производство, е поддържало, че анексът е подписан от лица без представителна власт по отношение на него и че представляващите го лица не са знаели за съществуването на договора и анекса до получаването на преписа от исковата молба и приложенията към него. Това становище не представлява изрично оспорване на самия анекс или на съпроводителното писмо. Оспорени са правните последици на обективираните в анекса от 15.08.2017г. волеизявления на лицата Г. Т. и А. П., поради което поставеният въпрос за доказателствената тежест при оспорване на частен документ не обосновава общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е доказал също и наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ВКС, ОСГТК, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде осъвременена предвид настъпилите промени. В случая не е посочена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляване по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства.
По процесуалноправните въпроси, относими към приложението на чл.193 и чл.194, ал.2 от ГПК, е формирана практика на ВКС с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение по т.д. № 682/2010 г. на ВКС, І т.о. и решение по т.д. №108/20155г. на ВКС, ІI т.о., съгласно които е недопустимо съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински по см. на чл.194 от ГПК, ако същият не е оспорен от заинтересованата страна в производство по чл.193 от ГПК. В същите е прието, че оспорването истинността на документ по чл.193, ал.1 от ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск, като пропускането на срока по чл.193, ал.1 от ГПК лишава страната от правото да оспори истинността на документа.
Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено изключва допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.
При този изход на спора на ответника по касация „Макс Ковъринг“ ООД, следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2160 лева, с включен ДДС.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1533 от 24.06.2019г. по в.т.д. №2370/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА „А 1 България” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „Макс Ковъринг“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за касационната инстанция в размер на 2160 лева / две хиляди сто и шестдесет лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.