О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
Гр.София, 05.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.дело № 35/2015 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Т. А. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. П. П. от САК, срещу решение № 1862 от 10.10.2014 г. по в.гр.д. № 2109/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1943, постановено на 21.03.2013 г. по гр.д.№ 7911/2011 г. по описа на Софийски градски съд В ЧАСТТА, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ против ЗК Л. И. АД за разликата над присъдените 120 000 лв. до претендираните 240 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 21.10.2011 г., вследствие на което е причинена смъртта на А. С. Д..
В жалбата се поддържат касационни доводи по чл.281 т.3 ГПК за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в неговата обжалвана част, претендира се отмяната му и уважаване на исковата претенция в пълния й размер.
К. счита, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с принципа на чл.52 от ЗЗД за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди при деликт, като не е съобразил конкретните икономически условия, имащи значение за размера на обезвредата, както и нарастващите лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, като ориентир за конкретната обществено-икономическа обстановка в страната. Намира в тази връзка, че следва да бъдат преценени и следващите законодателни изменения, осъществени с приемането на Наредба № 49/16.10.2014 г. за задължителното застраховане по чл.249 т.1 и т.2 КЗ и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени от МПС, съобразно които методиката на застрахователя за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при телесно увреждане или смърт следва задължително да включва и икономически и финансови фактори.
Допускане на касационно разглеждане се претендира с оглед всички хипотези на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд по въпроса за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226 ал.1 КЗ, като не са приложени всички указани в ППВС № 4/1968 г. критерии. При определяне на дължимото се застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за същите следва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Сочи се освен това, че въпросът за размера на справедливото обезщетение се разрешава противоречиво от съдилищата, както и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В тази връзка се релевира цитираната в жалбата Наредба № 49/2014 г. в частта й за доброволното уреждане на претенциите за вреди, относно изричното включване на икономическите и финансови фактори в методиката на застрахователите за определяне размера на обезщетенията. В подкрепа на доводите си касаторът сочи конкретни определения на ВКС по реда на чл.288 ГПК, с които се допуска касационно обжалване по сходни правни въпроси, и постановени в т.вр. решения по чл.290 ГПК.
Ответникът по касация – ЗК Л. И. АД [населено място], действащ чрез процесуалния си представител – ю.к. М. В. изразява становище, че липсват основания за допускане на обжалването, по съображения, изложени в представения по чл.287 ГПК писмен отговор. Претендира присъждането на разноски за настоящата съдебна инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да определи обезщетение за причинените през м.октомври 2011 г. неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., респ. да отхвърли иска по чл.226 ал.1 КЗ за разликата до 240 000 лв., съдебният състав на Софийския апелативен съд е обсъдил и съобразил установените от доказателствата по делото факти относно отношенията между починалото лице и ищцата, съжителствали на съпружески начала в продължителен период от време /около 20 години/; степента на преживените от нея страдания, предвид настъпилата непоправима загуба на близък човек; възрастта на ищцата, останала сама да посреща житейските трудности, както и социално-икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на ПТП. Преценена е и липсата на изключителни обстоятелства, които да налагат присъждане на сума, по-висока от определените в подобни казуси, при които увреждането е настъпило през втората половина на 2011 год.
Съдът изрично се е позовал на разясненията, дадени с ППВС № 4/68 г., съгласно които справедливостта не е абстрактно понятие, а се съизмерва с редица конкретно и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението съгласно чл.52 ЗЗД. Освен примерно изброените при причиняването на смърт – възраст на увредения, отношения между пострадалия и близкия, който е претърпял вреди и пр., в категорията „други обстоятелства” е поставил социално-икономическата обстановка в страната към датата на увреждането /в основата на определянето на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица/, като отправна точка за преценката на обществено приемливите по размер обезщетения към релевантния момент.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото, предвид следните съображения:
Формулираният от касатора материално-правен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, безспорно е обусловил изхода на спора по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т.д.№ 1/2009 г., ОСГТК, доколкото съдът е целял да определи парично обезщетение, еквивалентно на претърпените неимуществени вреди от деликта и едновременно с това – в съответствие с понятието за справедливост.
При разрешаването му обаче не се констатират противоречия със задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. Напротив, решението изцяло съответства на указанията в тълкувателното постановление относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Съдът е съобразил всички конкретно установени факти и обстоятелства от значение за размера на обезщетението, които са преценени в тяхната съвкупност, включително и сочените от касатора.
При липсата на отклонение от задължителните указания на ППВС № 4/1968 г., не е налице съответно и противоречие между решаващите изводи на съда и посочената от касатора практика на Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК, постановена по искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ и чл.407 ал.1 ТЗ /отм./.
В приложеното решение № 93/23.06.2011 г. по т.д.№ 566/2010 г., ТК, ІІ Т.О. на ВКС се акцентира, че преценката относно критериите, според които се определя обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, съгласно ППВС № 4/68 г. следва да е извършена реално, а не съдът да се позовава формално на тях.
В решение № 83/06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС, ІІ Т.О. се сочи, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, с оглед почти ежегодното им нарастване /от 25 000 лв. до 700 000 лв. за всяко събитие при едно пострадало лице/.
При съпоставяне на отговорите на въпроса относно критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение, дадени с обжалваното решение на Софийския апелативен съд и цитираната по-горе задължителна съдебна практика, не се установява противоречие в разрешаването му от въззивния и касационния съд при условията на чл.290 ГПК. Поради това не е налице допълнителното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Трайна е практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, че обществено-икономическите условия влияят върху съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД. В същия смисъл е и Наредба № 49/16.10.2014 г. за задължителното застраховане по чл.249 т.1 и т.2 КЗ и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени от МПС, която в чл.21 ал.3 предвижда методиката на застрахователя за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при телесно увреждане или смърт задължително да включва и икономически и финансови фактори. Макар Наредбата да не намира приложение в случая, с оглед различния й времеви и предметен обхват, следва да се посочи, че от нея не могат да се черпят и доводи за необходимост от актуализирано тълкуване на чл.52 ЗЗД в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Това е така, т.к. и Наредбата, и практиката на ВКС по въпроса за икономическите критерии, които следва да се съобразяват при определяне на обезщетения за неимуществени вреди по извънсъдебен или съдебен ред, са напълно еднопосочни.
На последно място следва да се отбележи, че основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е бланкетно цитирано, като в изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът изобщо не се позовава на влезли в сила решения на съдилища, които да противоречат на обжалваното решение досежно поставения от касатора обуславящ изхода от спора материално-правен въпрос.
Предвид така мотивираното становище в производството по чл.288 ГПК и направеното от ответника по касация искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, касаторът следва да бъде осъден да му заплати съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 3 097.50 лв., на основание чл.78 ал.8 ГПК и чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1862/10.10.2014 г. по в.гр.д. № 2109/2014 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. Т. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] да заплати на ЗК Л. И. АД с ЕИК[ЕИК] от [населено място] сумата 3 097.50 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: