О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
С. 20.01.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
П. : ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. ч.гр.д.№ 6269 по описа за 2015 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Ш., чрез процесуалните представители адвокатите М. и С. против въззивно определение № 2446 от 14.09.2015г. по в.ч.гр.д. № 3434 по описа за 2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 9.06.2015г. по гр.д. № 13984/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която е върната исковата молба досежно предявения иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД поради липса на правен интерес и в тази част е прекратено производството по делото, както и е разделено производството по иска с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД, като същия е изпратен по подсъдност на Софийски районен съд. Счита същото за неправилно, постановено в нарушение на закона, поради което иска да бъде отменено, а делото върнато с указания за разглеждане и произнасяне по иска по чл.79 ЗЗД и съвместно разглеждане с иска по чл.19 ал.3 ЗЗД поради връзка на обусловеност.
Като основание за допустимост се сочат нормите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпроси, касаещи допустимостта за предявяване на осъдителен иск за реално изпълнение по чл.79 ал.1 ЗЗД за поето в сключен предварителен договор задължение за прехвърляне на идеални части от урегулиран поземлен имот, при установен ред за сключване на окончателен договор чрез упражняване на потестативно право по съдебен ред. В тази връзка се поставят въпросите дали може страна да бъде задължена, при липса на изпълнение от съдоговорителя, да предяви иск по чл.19 ал.3 ЗЗД, вместо по чл.79 ЗЗД, дали предявяването на иск по чл.19 ал.3 ЗЗД е обусловено от интерес за сключване на сделката, както и от наличие на предпоставките за уважаването му, както и дали при прекратяване на производството по главния иск по чл.79 ал.1 ЗЗД и оставяне за разглеждане на евентуалния иск по чл.19 ал.3 ЗЗД, съдът следва да съобрази наличието на интерес за сключване на сделката и на предпоставките за уважаване на иска? Въпросите се поставят въз основа на принципната постановка, че при неточно изпълнение, в резултат на недобросъвестно упражняване на права от страна на продавача, купувачът има право да иска реално изпълнение и обезщетение за забавата и че в началната фазата на първоинстанционното производство съдът не може да прецени дали предявената претенция по чл.19 ал.3 ЗЗД е основателна.
К. поставя и въпроса дали, ако Окръжният съд приеме за разглеждане иск по чл.92 ал.1 ЗЗД, независимо че съобразно цената му същият е подсъден на районния съд, той следва да приложи правилото на чл.104 т.6 ГПК и да разгледа обективно съединения иск по чл.19 ал.3 ЗЗД, пред вид частичната общност на фактическите основания?
Позовава се на ТР № 8 от 27.11.2013г. по т.д.№ 8/2012г. на ОСГК на ВКС относно предпоставките за наличие на правен интерес и на решения на СГС и САС, които обаче поради липса на отбелязване за влизане в сила, не могат да бъдат съобразени. Не може да бъде взето пред вид и решение № 24 от 27.07.2011г. по гр.д. № 586/10г. на ІІІ г.о., като постановено по различен от поставения с настоящата жалба въпрос /за добросъвестността на страните при упражняване на права по сключен между тях договор и за тълкуване на волята им в случай, че със сключения предварителен договор е уговорен краен срок за сключване на окончателния без да е фиксирана дата, който не съвпада с поставените с настоящата жалба – вж. т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/09г.на ОСГТК на ВКС/.
Срещу така подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното :
Не се спори, че на 19.09.2006г. между К. З. и [фирма] е сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за строителство на жилищна сграда.
С допълнителен договор страните по предварителния договор и настоящият жалбоподател уговорят, че строител приемател по договора ще бъде [фирма] [населено място] на мястото на [фирма].
На 26.09.2008г. К. и М. З. с н.а. № 144 т.ІІ рег. № 3569 д.№ 322/2008г. учредяват в полза на [фирма] [населено място] право на строеж срещу задължение за построяване на четириетажна сграда с разгърната площ от около 1 000кв.м. върху собствения си имот: УПИ с площ 392кв.м., находящ се в [населено място] район Т., представляващ парцел ІІ-128 в кв.28, м.”М. ливади- изток”. Със същият договор страните се договорят /т.9/, че „учредителите се задължават в двуседмичен срок от заверката протокол № 2 /за откриване на строителна площадка/ да прехвърлят на [фирма]” „толкова идеални части от урегулирания поземлен имот, колкото съответстват на идеалните части от общите части на сградата от обектите, собственост на приемателя на правото на строеж”. Според ищеца става въпрос за 78,12 % от имота, които е следвало да бъдат прехвърлени до 15.09.2009г. /14дневен срок от 1.09./.
При тези факти, настоящият жалбоподател е предявил като главен -осъдителен иск срещу двете физически лица с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото задължение за прехвърляне на собствеността и при условията на евентуалност /ако искът по чл.79 ЗЗД бъде отхвърлен/ иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване на окончателен договора по отношение на 306/392 ид.ч. от имота, както и осъдителен иск по чл.92 ЗЗД срещу ответниците да заплатят при равни части сумата от 25 100лв. неустойка за периода 26.04.2013г. до 11.09.2014г., частично предявен от общата сума от 91 000лв. за целия период на забавата от 16.09.2009г. до 11.09.2014г., ведно със законната лихва.
С определение от 9.06.2015г. СГС съдът е счел, че предявеният иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД е недопустим, върнал е исковата молба в тази част и е прекратил производството по делото поради липса на правен интерес, тъй като резултатът, който се цели /придобиване право на собственост/ се постига с иск по чл.19 ал.3 ЗЗД /осъдителното решение по чл.79 ал.1 ЗЗД няма прехвърлителен ефект/. Пред вид цената на иска от 11 959лв. /според данъчната оценка, която е определяща съгласно чл.69 ал.1 т.4 ГПК/ е преценил, че иска е подсъден на районния съд, на който след като е разделил производствата, го е изпратил за разглеждане. Като е счел, че цената на иска по чл.92 ЗЗД е 25 100лв. и че между него и иска по чл.19 ал.3 ЗЗД няма връзка на обусловеност, го е приел за разглеждане. В. съд е потвърдил акта, възприемайки извода, че ако ищеца разполага с конститутивен иск, той няма правен интерес от предявяване на осъдителен, защото постановяването на осъдително решение по чл.79 ал.1 ЗЗД не е достатъчно за реализиране на притезателно право. Това решение не може да замести липсващото изпълнение на ответника, за разлика от конститутивното съдебно решение, при което правната промяна настъпва без допълнителни процедури. Относно исковете по чл.19 ал.3 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, въззивната инстанция е счела, че е налице връзка на обусловеност /тъй като и двата изискват наличие на изискуемо и неизпълнено от ответниците договорно задължение/, но пред вид нормата на чл.104 т.6 ГПК тя е ирелевантна. Като определящо е приел обстоятелството, че с оглед начина на предявяване на иска по чл.92 ЗЗД – ответниците да заплатят при равни части сумата от 25 100лв. – и двата иска са подсъдни като първа инстанция на районния съд, но няма пречка съгласно чл.270 ал.4 ГПК по-горният съд да разгледа иск подсъден на по-долен.
Тезата си за наличие на правен интерес от предявяване на иска по чл.79 ал.1 ЗЗД жалбоподателят обоснова със следните доводи: 1. Искът за реално изпълнение е обективна възможност за реализиране на права, тъй като задължението за лично незаместимо действие подлежи на изпълнение по реда на чл.527 ГПК, 2. К. иск по чл.19 ал.3 ЗЗД е възможен само когато ищецът не разполага с друг път на защита и 3. С. като законодателят не е предвидил изрично субсидиарен характер на осъдителния иск, право на ищеца е да избере начина, по който да защити правата си /ищецът може да се задоволи и с по-малка по обем, но по-ефикасна защита – вж. т.д.№ 8/2012г.на ОСГТК на ВКС/. Правният интерес произтича от конкретните обстоятелства, а в случая ищецът е преценил, че по-лесно би установил предпоставките по чл.79 ал.1 ЗЗД, вместо тези по чл.19 ал.3 ЗЗД. В началната фаза на производството /предявяване на искова молба/ вероятната основателност на предявения иск не се преценя от съда и евентуално прекратяване на производството без да се изследва доколко е възможно уважаването на конститутивния иск съставлява порочно приложение на принципа на служебното начало, равнозначно на отказ на правосъдие.
При тези факти и така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че независимо, че първата група поставени въпроси /досежно правния интерес/ са свързани с решаващите мотиви на съда и са от значение за изхода на спора, поради което съставляват годно общо основание, по тях не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като са разрешени от въззивня съд съобразно установената практика. Съгласно същата за предявяване на осъдителен иск, следва да е налице правен интерес. Правният интерес е предпоставка за допустимост на иска и липсата му налага прекратяване на производството. Такъв е налице когато уважаването на предявения иск би осигурило изпълнението на претендираното притезание. Уважаването на предявен иск с правно основание чл.79 ЗЗД с предмет претендирано от ищеца изискуемо притезание за извършване на престация от страна на ответника, изразяваща се в прехвърляне на идеални части от недвижим имот, не може да постигне целения ефект. Желаната правна промяна на прехвърляне на правото на собственост може да бъде осъществена само по предвидения от законодателя специален ред за защита, чрез упражняване по съдебен ред на потестативното право по чл.19 ал.3 ЗЗД.
Теоретичните разсъждения, че в случая се касае за задължение за лично незаместимо действие, което подлежи на изпълнение по реда на чл.527 ГПК, че няма изрично предвиден субсидиарен характер на осъдителния иск по чл.79 ЗЗД и че ищеца има право /съобразно преценката си за вероятна основателност на иска / да избере начина си на защита, не могат да обосноват различен извод. Безпредметно е съдът да постанови диспозитив, с който да осъди ответната страна да прехвърли идеални части от недвижимия си имот, защото налагането на глоба от съдия –изпълнителя не е ефективен начин, който да осигури постигане на реално изпълнение. Изборът на начина, по който да осъществи защитата си принадлежи на ищеца, но след като той е предявил иска си, съдът е този, които преценя условията от които зависи съществуването и надлежното упражняване на вече предявения иск. Правото на иск е призвано да отговори на нуждата от защита и да удовлетвори интереса от защита, затова то ги предпоставя. Интересът от защита предопределя надлежните страни и принадлежността на правото на иск. В началната фаза на производството съдът не проверява вероятната основателност на предявения иск, но служебно проверява наличието на правен интерес като процесуална предпоставка за допустимост, в зависимост от конкретно изложените в исковата молба факти и обстоятелства. Липсата му е основание за прекратяване на производството.
По въпроса досежно чл.104 т.6 ГПК следва да се посочи, че в нормата не се съдържа критерия, посочен в поставения от касатора въпрос – частична общност на фактическите основания /който е съотносим към предходната редакция на нормата, изискваща връзка на обусловеност между исковете/. В настоящата редакция основанието, въз основа на което искове, независимо от тяхната цена, съединени в една искова молба с иск, подсъден на окръжен съд се разглеждат от него, е исковете да подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. В този смисъл – поставеният въпрос не е от значение за изхода на спора /не е свързан с решаващите мотиви/ и не отговаря на изискванията за общо условие за допустимост, поради което по него също не може да бъде допуснато касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до разглеждане по същество на частната жалба, подадена от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Ш., чрез процесуалните представители адвокатите М. и С. против въззивно определение № 2446 от 14.09.2015г. по в.ч.гр.д. № 3434 по описа за 2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 9.06.2015г. по гр.д. № 13984/2014г. на Софийски градски съд в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П. :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.