О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
[населено място], 25.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Н. т. д. № 876 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. В. срещу решение №98 от 12.01.2017г. по в.гр.д. №5318/2016г. на Софийски апелативен съд, ГК, ХІІ състав, в частта му, с която е отменено решение от 17.08.2016г. по гр.д. №2269/2015г. на Софийски градски съд, ГО, І -17 състав, в частта, с която е уважен предявеният иск от Н. С. В. против [фирма], [населено място], по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 6 000 лева до присъдените 16 000 лева, като вместо това искът е отхвърлен за разликата между 6 000 лева и 16 000 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид трайните последици от претърпяното от него физическо увреждане, изразяващи се в по – висок стоеж на дясната ключица спрямо лопатката. Поддържа също, че въззивният съд не е взел предвид икономическата и обществената конюктура както към момента на настъпване на ПТП, така и към настоящия момент. Моли да се отмени въззивното решение и да се осъди ответникът да заплати разликата над сумата от 6 000 лева до присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2012г. до окончателното плащане.
Ответникът [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от осъщественото на 28.07.2010г. ПТП възлиза на 6 000 лева.
Касационният жалбоподател е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят се позовава на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т. 1 от ГПК.
Формулираният от касационния жалбоподател въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от него в срока за обжалване допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии за размера му: видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил възрастта на пострадалия ищец към момента на ПТП, вида на претърпените от него увреждания, добрите перспективи за възстановяване, продължителността на търпените болки и страдания и възстановителния период, емоционалният дискомфорт, а също е взел предвид и социално – икономическата обстановка в страната към датата на процесното ПТП. Дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №98 от 12.01.2017г. по в.гр.д. №5318/2016г. на Софийски апелативен съд, ГК, ХІІ състав, в обжалваната му част, с която е отменено решение от 17.08.2016г. по гр.д. №2269/2015г. на Софийски градски съд, ГО, І -17 състав, в частта, с която е уважен предявеният иск от Н. С. В. против [фирма], [населено място], по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 6 000 лева до присъдените 16 000 лева, като вместо това искът е отхвърлен за разликата между 6 000 лева и 16 000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.