Определение №304 от 43627 по тър. дело №2921/2921 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
гр. София, 11.06. 2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2921 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ди Енд Ай Т. Ко“ ООД – гр. Стара Загора срещу решение № 120 от 18. 06. 2018 г. по в. т. д. № 18/2018 г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 448 от 16. 11. 2017 г. по т. д. № 120/2016 г. на Великотърновски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „Ди Енд Ай Т. Ко“ ООД – гр. Стара Загора срещу „Ийст Гейт България“ ЕООД – гр. Дряново иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 33 340, 53 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва в размер на 16 888 лв.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че съдът е допуснал процесуални нарушения, тъй като не е обсъдил всички допуснати и събрани от него доказателства, включително не е взел предвид материалите по прокурорска преписка № 2595/11 г. на Районна прокуратура – гр. Стара Загора и в частност показанията на представляващия ответното дружество, които следва да се ценят от гражданския съд като извънсъдебно признание на релевантните за спора факти. Независимо от липсата на преки доказателства за възникването на договорни отношения между страните и за насрещните права и задължения по тях, събраните по делото множество косвени доказателства установявали поетото от ответника задължение да превози процесното оборудване от гр. Петрич до гр. Велико Търново, както и да го предаде на ищеца с оглед намерението му да открие заведение за бързо хранене, което не било изпълнено.
Касационният жалбоподател се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните правни въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода на делото: „1. Въззивният съд допуснал ли е съществено процесуално нарушение като не е обсъдил всички допуснати и събрани от него доказателства относно релевантни факти по делото?; 2. Допустимо ли е съдът, сезиран с граждански иск, да игнорира извънсъдебно признание на страна, съдържащо се в обяснение, дадено по досъдебно производство?; 3. Представляват ли извънсъдебно признание показания, дадени в хода на образувана прокурорска преписка относно обстоятелство, което е материализирано и приобщено като доказателство в образуваното гражданско производство и ако да – как следва да се цени извънсъдебното признание на релевантни за спора факти при решаване на гражданско/търговско дело?; 4. Възможно ли е пълно и главно доказване на възникването и съдържанието на спорно по делото правоотношение въз основа на косвени доказателства?“. Касаторът поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения на формулираните въпроси противоречат на практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – на решение № 27 от 2. 02. 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 22 от 24. 02. 2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 3 от 22. 07. 2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 149 от 3. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 411 от 27. 10. 2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331 от 19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 127 от 5. 04. 2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 700 от 28. 10. 2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о; по втори въпрос – на решение № 170 от 12. 10. 2016 г. по гр. д. № 1952/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 265 от 10. 09. 2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, решение № 231 от 1. 11. 2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 28 от 28. 01. 1999 г. по гр. д. № 3114/1997 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 49 от 5. 03. 2012 г. по гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, III г. о.; по трети въпрос – на решение № 170 от 12. 10. 2016 г. по гр. д. № 1952/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 49 от 5. 03. 2012 г. по гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, III г. о.; по четвърти въпрос – на решение № 31 от 9. 03. 2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 841 от 19. 01. 2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 61 от 1. 03. 2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о.
Ответникът по касационната жалба „Ийст Гейт България“ ЕООД е депозирал отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване възникването на договорно отношение между страните, по силата на което ответникът да е поел задължение за превоз на процесните движими вещи и за предаването им на ищеца. След като е обсъдил показанията на свидетеля М. С., посочен от ищеца като лицето, подписало приемо-предавателния протокол от 29. 09. 2010 г. за превоз на машини и стоки от гр. Петрич до гр. Велико Търново, въз основа на който ищецът твърди да е възникнала договорна обвързаност с ответното дружество, и удостовереното от МВР, че посоченият в протокола автомобил е бил собственост на трето лице, въззивният съд е заключил, че не се доказва процесният протокол да е подписан от лице, което представлява ответното дружество.
Решаващият състав е изтъкнал, че по делото липсва спор и се установява от доказателствата по делото, че между страните са съществували отношения по договор за покупко-продажба на оборудването през 2009 год., като страните са изпълнили задълженията си по този договор. Въз основа на протокола от 29. 09. 2010 г. и останалите събрани по делото доказателства не се установява обаче какви са били уговорките на страните през 2010 г. Изтъкнал е, че в протокола е посочено, че вещите следва да бъдат превозени, а ищецът твърди, че предаването на вещите на ищеца е следвало да стане около година след това – на 01. 09. 2011 г., което задължение е нетипично за договорите за превоз, вкл. в хипотезата на чл. 376 ТЗ.
В решението е прието, че въз основа на събраните по делото доказателства не може да се установи по безспорен начин и сключването на неформален договор, въз основа на който за ответника да е възникнало задължение за превозване и предаване на вещите. Според съда единствено в показанията на свидетеля Длъгацев се съдържат данни, че оборудването на заведението на ищеца в гр. Петрич е било натоварено на автомобил и откарано в гр. Велико Търново, но свидетелят не знае кой е натоварил вещите и какви са били уговорките за тези вещи. Останалите свидетели – А. и П. знаят за преместването на оборудването, за намеренията на ищцовото дружество да открие заведение в гр. Велико Търново със същото оборудване, но не са присъствали при предаването му в гр. Петрич.
Апелативният съд е изтъкнал, че в производството не може да обсъжда съдържащите се в докладната записка на служител на МВР, част от приложената по делото прокурорска преписка, образувана по жалба на ищеца и приключила със заключение за липса на престъпление, данни за изявлението на В. И. – управител на „Ийст Гейт България” ООД, тъй като същото е направено в друго производство и пред друг орган, а не по реда на ГПК пред съда, който разглежда спора.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не изпълнява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. В случая първи въпрос представлява оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд, съответно касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. Независимо, че въпросът по т. 1 от изложението не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се изтъкне, че не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика на ВКС за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, намерила израз в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд, като е съобразил твърденията на ищеца и възраженията на ответника, съответно оплакванията във въззивната жалба, след обсъждане на събраните по делото /включително във въззивното производство/ доказателства е извършил самостоятелна преценка на фактите и ги е подвел под релевантните за спора правни норми. Изводите на съда, че страните не са били обвързани от договор за превоз на процесните движими вещи от гр. Петрич до гр. Велико Търново и за ответника не се е породило задължение да ги превози и да ги предаде на ищеца са формирани в резултат на тази преценка. Що се касае до правилността на тези изводи, то тя не може да бъде проверявана в стадия по допускане на касационното обжалване.
Втори и трети въпрос от изложението на основанията за достъп до касация, които могат да бъдат обобщени като въпрос за значението на извънсъдебното признание, дадено пред орган на досъдебното производство, за доказването по граждански дела не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са релевантни за изхода на конкретното дело. Предмет на отказа на въззивния съд за обсъждане са съдържащите се в докладна записка на служител на МВР по прокурорска преписка на Районна прокуратура – гр. Стара Загора данни за изявления на управителя на ответното дружество В. И., а не саморъчни обяснения на същия, дадени пред органите на МВР, относно неизгодни факти във връзка със сключване на договора за превоз, от който ищецът извежда спорните си права, или обективирано в съставен протокол на органите на МВР извънсъдебно признание на такива факти от страна на управителя. Освен това приложената прокурорската преписка е образувана по жалба на управителя на ищеца-търговско дружество, в която са направени признания и твърдения, че през 2009 г. ищецът е закупил от ответника ресторантско оборудване срещу цена от 34 242, 70 евро, но поради влошената икономическа обстановка ищецът е преустановил дейността си и е предал оборудването и консумативи към него по процесния протокол от 29. 09. 2010 г. във връзка с уговорки на страните ответникът да ги продаде на друго дружество на цена от 8 000 евро, които не съответстват на фактическите твърдения по исковата молба. Ето защо не може да се приеме, че в случая въззивният съд е игнорирал извънсъдебно признание, дадено от ответника пред органите на МВР във връзка с приобщената по делото прокурорска преписка, на релевантни за конкретния спор факти, което изключва обуславящото за делото значение на поставените втори и трети въпрос.
Не е обосновано приложното поле на касационното обжалване и с оглед формулирания от касатора четвърти въпрос: „Възможно ли е пълно и главно доказване на възникването и съдържанието на спорно по делото правоотношение въз основа на косвени доказателства?“. В атакуваното решение съдът не е отрекъл възможността пълното доказване да се осъществи и само при косвени доказателства. Освен това по делото са били представени и обсъждани от съда и преки доказателства за договора за превоз и за неизпълнението на задължението на ответника по същия да предаде превозените движими вещи на ищеца. Поради това извършената от съда преценка за неосъществяване на правнорелевантните факти не е свързана с последния поставен в изложението процесуалноправен въпрос.
По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 120 от 18. 06. 2018 г. по в. т. д. № 18/2018 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.